Ийън стоеше до леглото и се усмихваше, докато изваждаше от панталона долния, омачкан край на бялата си риза. Сведе глава, погледът му се плъзна по нея, очите му бяха така топли, настойчиви, обещаващи, сякаш я прегръщаше влюбен. За момент се спря на роклята, смъкната от раменете, вгледа се в овалните гърди, които се надигаха съблазнително под дантеленото деколте на ризата й.

След миг щеше да я докосне. Щеше да я притисне към голото си тяло, да я милва с ръце и устни, да я изпълни с цялата си сила. Тялото й тръпнеше, беше задъхана, не можеше да се овладее. А той прекрасно знаеше как се чувства. Личеше си по леката усмивка и буйния блясък в дълбоките му изумрудени очи.

— Моята красива, огнена фея — смъкна ризата от раменете си и я хвърли на пода. — Нека душата ми да изгори в твоите пламъци.

Светлината се разля по раменете и широките му гърди, кожата му лъщеше, черните къдрици я мамеха. Тя огледа тънкия белег, който прорязваше ребрата му, и жестоката рана отстрани. Кожата още беше зачервена и набръчкана и недвусмислено й напомняше, че са смъртни същества. Нещо потрепна в нея, желанието я проряза като острие на бръснач.

— Имаш ли представа колко нощи ме преследваш, колко пъти идваш в леглото ми? — той разкопча горното копче на панталона си. — Ще останеш тук, Сабрина. За да мога нощем да те прегръщам и да те любя до светлината на утрото.

Но тя не искаше да бъде нечия домашна проститутка.

— Върви по дяволите! — изкрещя и се преметна през другия край на леглото.

Побягна към вратата. Той пресече пътя й и се изпречи насреща й с цялата влудяваща сила на здравото си мъжко тяло.

— Значи искаш да ме изнасилиш, Тримейн! — изсъска тя, отстъпвайки. Това беше последното й оръжие.

Ийън се ухили.

— Знаеш, че не е така, нали?

Истината й се струваше твърде унизителна, за да я признае. Той знаеше как да прекърши волята й, да я постави във властта на чувствата и страстта. В крайна сметка искаше да я лиши от всичкото й достойнство.

— Мразя те!

— Не, напротив. Почти бях повярвал в това, но те познавам добре. Знам, че единствената причина за съпротивата ти е, че се страхуваш от риска да ме обичаш.

— Човек не може да разчита на теб, Тримейн.

— Напротив, аз те обичам, Сабрина — усмихна се така топло и нежно, че не й остана място за съпротива. — И ще те обичам, докато съм жив. Ако мога, ще те обичам и в гроба.

Сабрина се вцепени, докато той се приближи до нея.

— Нека да се любим! — ръцете му се плъзнаха по раменете й и смъкнаха роклята. Коприната прошепна нещо и се отпусна в краката й като вълна. — Нека… — той млъкна и рязко си пое дъх.

— Какво ти е?

Поклати глава, преви се и се хвана за корема. Опита да се изправи, но не можа.

— Не… знам — лицето му се сгърчи от болка, ръцете му се вкопчиха в дрехите. — В стомаха ми… сякаш има… жарава.

— Това да не е пак някакъв номер, който…

Той запуши устата си с ръка и залитна към банята. Сърцето на Сабрина се сви от страх и тя се спусна след него, хвана го през кръста с дясната ръка, а с лявата пое лакътя му, като се опитваше да го подкрепя. Целият трепереше. Когато стигнаха банята, тялото му се сгърчи конвулсивно. Той простена дълбоко, строполи се на колене и повърна на хладния мрамор.

Разтърсваха го спазми. Сабрина го държеше за раменете. Пот изби по кожата му и ръцете й овлажняха. След цяла вечност той се облегна на стената, дишаше неравномерно и хрипливо, по челото и около устните му лъщяха едри капки пот.

— Ийън — каза Сабрина и отметна влажните къдрици от лицето му. — Господи, какво ти е?

Той преглътна с усилие и адамовата му ябълка изхвръкна напред. Обърса устни с опакото на ръката си и каза:

— По-добре да извикаш лекар. Мисля, че съм бил… — млъкна и я погледна през сълзи. — Бързо, любима.

Глава 29

Ийън се примъкна до едната страна на леглото, едва се сдържаше да не стене от болката, която пълзеше в гърлото му. Топлото мляко и прегорелият хляб, които Сабрина го убеди да изяде, го облекчиха малко. Почувства, че ръката й прегръща раменете му. Придържаше го, за да се наведе от леглото, меката копринена рокля овлажня от потта му. Мускулите му се сгърчиха конвулсивно и съдържанието на стомаха му се изля в порцелановия леген до леглото, спазмите го разтърсваха, докато не остана нищо.

Когато болката най-сетне го отпусна, той се строполи на леглото, главата му висеше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Не помнеше да се е чувствал по-зле. Имаше неприятното усещане, че състоянието му ще се влоши, преди да оздравее.

Сабрина му помогна да легне на възглавниците и попи устните му с носна кърпа, обточена с дантела. От мекото памучно парче се носеше аромат на жасмин, който прочисти неприятната миризма в ноздрите му.

Той премига, за да пропъди сълзите, които замъгляваха очите му. Светлината милваше лицето на Сабрина като златен пламък по нежен сатен. В очите й имаше ярост, страх и решителност, също като в онази нощ, когато насочи ножа към гърлото му. Само че сега стоеше редом с него. Заедно можеха да преместят и планина, помисли си той и по устните му трепна усмивка.

— Благодаря, дяволче.

— Направете нещо — каза тя и погледна доктор Уентуърт, който стоеше до нея.

Под кръглите стъкла на очилата кафявите очи на лекаря излъчваха тревога. Той прехвърли тежестта на масивното си тяло на другия крак като впрегатен кон, който си почива, и червендалестото му лице се изопна. Под черното сако носеше риза на бели и червени райета. Единият й край бе затъкнат в тъмносивия панталон, а другият висеше отвън.

— Госпожо Тримейн, не мога да направя много.

На Ийън хич не му хареса това, което чу. Почувства, че пръстите на Сабрина милват косата му, топли и нежни. Изглеждаше толкова уязвима — бе неговият ангел — хранител. Бе видяла толкова мъка в този живот — майка й и брат й бяха издъхнали в ръцете й. Искаше да й даде сигурност, да я прегърне, да я предпази.

— Не се тревожи — прошепна и вдигна ръка към лицето й. Но силите не му достигнаха и ръката се отпусна тежко до тялото му.

Сабрина хвана дланта с две ръце и я повдигна. Стискаше го така, сякаш искаше да му предаде от собствената си сила.

— Доктор Уентуърт, нищо друго ли не можете да направите, освен да му давате прегорял хляб и топло мляко?

Уентуърт придърпа очилата към ръба на тънкия си нос.

— Това ще му помогне да се справи с отровата, госпожо Тримейн.

— Отрова! — Сабрина политна назад, сякаш някой й удари плесница.

Ийън вече се бе досетил за ужасяващата истина. Отрова. Трябваше да се бори с нея. Това бе един невидим враг, не можеше да му позволи да го откъсне от Сабрина. Боже, не искаше да умре сега. Не можеше да я изостави. Болката се надигна в него като огнена вълна, заля го, цялата му сила го напусна като пясък, погълнат от морето. Бори се! Бори се!

— Отрова! — думата се понесе от уста на уста сред хората, скупчени до леглото му. В средата стоеше Керълайн, до нея бяха Еджи, Хана и Мак.

— Според мен е арсеник — каза лекарят.

— Но откъде се е взел този арсеник?

— Някой му го е дал? — каза Мак, очите му се свиха и се впериха в Сабрина. — Същият, който опъна струната на пътеката.

— Джеймс Макдафъл — каза Еджи и се обърна към него с ръце върху слабичкия си ханш. — Да не си посмял да я гледаш така, сякаш е някой уличен боклук, разбра ли?

— Слушай, Агата Фицпатрик… — стенанията на Ийън се разнесоха из стаята и Мак млъкна.

Коленете му се свиха към гърдите и той се разтрепери, дишаше накъсано и болезнено. Сабрина прехапа устни, едва задържаше сълзите, които напираха в очите й, милваше косата му, гърба, рамото. Тялото му тръпнеше конвулсивно под ръцете й. За трети път се чувстваше така безпомощна. Предишните два пъти загуби хора, които много обичаше. Ръката й се стегна на рамото му. Не можеше да го загуби. Не можеше да умре. Просто не можеше.

— Какво да правя?

— Дайте му още прегорял хляб и мляко. Опасявам се, че само това е възможно. И по половин унция от това през един час — лекарят й подаде едно шише с етикет: „Хидратиран железен пероксид“. — Едва ли мога да направя повече — заключи той и затвори черната чанта, поставена на шкафчето до леглото.

Сабрина дълбоко се съмняваше, че Уентуърт вече се е отказал да лекува пациента си. Тя приглади назад косите му, копринените кичури се омотаха около пръстите й.

— Той е силен човек, докторе. Ще се пребори. Ще се оправи — трябваше да се оправи.

Уентуърт се наведе и проговори така тихо, че само тя го чу:

— Госпожо Тримейн, съпругът ви бе ранен наскоро. Разберете, че тялото му може и да не се справи с отровата.

Сабрина вдигна очи към него.

— Той ще се оправи, докторе!

Уентуърт въздъхна.

— Дано се окажете права.

— А вие къде тръгнахте? — попита Керълайн и се изпречи пред лекаря, който се отправи към вратата.

— Няма какво да правя повече. Ще дойда утре сутринта.

— Оставате тук — тя му взе чантата и посочи едно кресло до мраморната камина.

Докторът гледаше ту стола, ту нея, сякаш преценяваше възможностите си. Керълайн стоеше пред него с ръце на кръста и го гледаше страховито. Той въздъхна и се отпусна в леденосиния брокат, бедрата му изпълниха стола, който простена под тежестта му.

— Изпратих да повикат полиция — каза Мак и се вгледа в Сабрина. — Ще пристигнат всеки момент.

Тя погледна леля си. Очите на Керълайн бяха изпълнени със същия страх, който терзаеше и нея. Полицията щеше да заподозре баща й. Нервите й бяха обтегнати до скъсване и тази мисъл съвсем не я успокои.

Сабрина зарови лице в косите на Ийън.

— Ще се справим с това. Ще оздравееш — прошепна тя, решена да осъществи думите си.


Бяха изминали два часа. Керълайн седеше на ръба на червения кожен стол в кабинета на Ийън и гледаше инспектор Юинг, който се отправи към барчето с алкохол. Шапката бе оставила отпечатък върху прошарената му кафява коса. Сиво-синьото раирано сако изглеждаше така, сякаш е спал с него, кафявите му панталони не изглеждаха по-добре. Но тъмните очи под рошавите вежди гледаха будно и проницателно. Беше като копой, надушил кръв. Макар и доста неугледен, нравеше впечатление на човек, чийто ум сече като бръснач.