— Виж я само — чу той гласа на Тим зад гърба си. Обърна се и погледна племенника си. Русата коса на Тим беше разчорлена, сякаш досега бе държал главата с двете си ръце.

— Коя да видя?

— Луси. Цяла вечер флиртува с кого ли не.

На Ийън му се струваше, че той я гледа така, сякаш всеки момент ще я метне на рамо и ще я скрие в най-близката пещера.

— А ти да не си мислеше, че ще отиде в манастир?

Тим издаде дрезгав звук.

— Тя никога не ме е обичала.

— Мисля, че грешиш. Но щом ти не я обичаш, какво значение има това за теб?

— Ако си мисли, че може да ми казва, че ме обича, а после да върти на пръста си половин Ню Йорк… — Тим стисна зъби и млъкна. — Няма да оставя това така.

Ийън пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, като видя, че племенникът му се упътва право към Алайза Рензълиър. Надяваше се, че няма да направи глупостта да предложи брак на една жена, само за да ядоса друга.

— А, ето те и теб — каза Фелисити и постави ръка на рамото му. — Цяла вечер те търся.

— Какво искаш? — Ийън я погледна.

Като срещна погледа му, тя свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Да поговорим насаме.

— За какво?

Ийън знаеше, че ще го преследва цялата вечер, докато не постигне своето. Беше по-добре да приключи набързо с нея. Имаше толкова други грижи затова излезе от залата и Фелисити го настигна скоро. Точно когато стигнаха коридора, който водеше към кабинета му, вратата на музикалния салон се отвори и пред тях застана Дънкан О’Нийл.

Той се закова на място, щом ги видя, огледа първо дребната блондинка, а после Ийън.

— Кълна се в бога, Тримейн — каза той и спря пред тях. Лицето му гореше от ярост. — Ако сторите зло на дъщеря ми, ще ви убия.

Ийън издържа гневния му поглед.

— Не възнамерявам да ви дам подобен повод.

— Ще бъда нащрек, Тримейн.

Той гледаше след Дънкан, който високомерно се запъти към балната зала. Чудеше се каква е причината за това внезапно избухване. През открехнатата врата на съседната гостна надникнаха любопитни очи. Публика — ето от какво се нуждаеше Дънкан.

— Май не те харесва особено — каза Фелисити, като подтичваше, за да смогне с дългите му крачки.

Не отговори. Въведе я в кабинета и затвори вратата.

— Добре. Какво искаш?

Фелисти се усмихна, но Ийън забеляза, че изразът в очите й не се промени.

— Ще ти налея нещо за пиене.

Той отиде до камината, чудеше се каква дяволия е замислила този път. Облегна лакти на полицата и опря чело на хладния сив мрамор. Ако Фелисити се опита да разстрои Сабрина, щеше доста да се замисли дали да не я удуши.

Той я чуваше как се движи зад гърба му. Рубиненият атлаз шумолеше леко, течността плисна в кристалната чаша. Хубави, приятни звуци. Но жената, от която идваха, не представляваше никакъв интерес за него. Тя затвори барчето и миг след това ръката й се отпусна на рамото му.

— Бренди — подаде му чашката. — Виждаш ли, запомнила съм, че това е любимото ти питие.

Пръстите му обхванаха ръбовете на гравирания кристал.

— Какъв е проблемът, Фелисити? — попита той и се намръщи, когато погали ръката му.

Фелисти се приближи, дланта й се плъзна нагоре по ръката му, облъхна го тежка миризма на подправки. Забеляза, че деколтето й е изрязано повече от друг път. Стегнатият червен атлаз разкриваше вдлъбнатината между бледите й гърди и Ийън направо се чудеше как ги задържа да не изскочат навън. Думите й едва ли имаха значение, но снаряжението й беше като за лов на едър дивеч.

Хвана я през кръста и почувства стегнатия корсет. Тя се ухили спокойно и доволно, което му подсказа, че нещата се развиват според плана й.

— Говори по същество — каза той и я отблъсна.

Тя се препъна назад, устните й се разтвориха, очите й се разшириха.

— Как се осмеляваш… — прехапа устни.

Ийън си помисли, че желанието й, независимо какво е, я е довело до отчаяние. Той сръбна от брендито и по езика и гърлото му се разляха огньове.

— Ийън, скъпи — каза тя и се усмихна, — трябва ми помощ.

— За какво?

— Онзи ден чух един разговор между Уолтър и Елсбъри — пръстите й си играеха с една от златните къдрици на рамото. — Изглежда, съпругът ми е успял да продаде повече акции, отколкото има. Страхувам се, че ще се разорим.

— И си помисли, че можеш да се спазариш с мен.

— Той каза, че договорите са у теб — пристъпи към него и постави разтворените си длани на гърдите му. — Ийън, ще направя всичко, всичко, което поискаш. Не можеш да ме оставиш така.

— Фелисити…

— Моля те, Ийън — прошепна тя. — Едно време бях част от живота ти.

— Успокой се, Фелисити. Уолтър дойде при мен вчера. Споразумяхме се — усмихна се и погледна пищните й гърди. — Тъй че няма смисъл да се правиш на проститутка.

— Разбирам — тя се дръпна и хвана полите си. — Сигурно ти е много забавно.

— Напротив — Ийън постави чашата на полицата и се вгледа в кристала. — Нищо забавно не намирам — чудеше се до каква степен е способна да му стори зло. — Знаеш ли, Фелисити, почти съм сигурен, че ти се е искало Уолтър да ме разори. Вероятно и това не би ти стигнало. Един дуел щеше да е по-добре, нали? Нима гордостта ти е толкова наранена, че искаш да ме убиеш?

— Ако можех да съм сигурна, че Уолтър има шанс срещу теб, щях да го насърча. Обожавах те, Ийън.

Тя се обърна. Светлината на газеника падаше по широката сатенена пола, която шумеше от забързаните й стъпки. Спря на вратата.

— Един ден ще си платиш за всичко, което ми стори — каза тя и излезе.

Ийън се облегна на отворените френски прозорци. Вдъхна хладния въздух и опита да се отърси от тежкия парфюм на Фелисити.

Жени. Много скоро щеше да приключи с тях. И за това наистина си струваше да похарчи цяло състояние.

Обляна в лунна светлина, просторната ливада пред къщата се люлееше като развълнувано море. Сабрина стоеше в мрака на терасата. Трябваше някак да се успокои и да се върне в балната зала, да се усмихва и да се преструва, че всичко в живота й е наред.

Грешеше ли? Може би баща й има право. Дали Ийън иска да й причини болка? Имаше ли друг избор, освен да остане и да се опита да живее с него? Беше сигурна само в едно — любовта е хазарт.

Тя обви тялото си с ръце и се вгледа в шадравана в центъра на градината. Палави херувими плискаха водата нагоре и луната я превръщаше в бляскаво сребро. Всичко беше точно така, както го виждаше в мъглявината на онези далечни спомени.

Неусетно действителността се стопи. Рилът, който се носеше от балната зала, се преля в трепкащите звуци на менует. Два призрака танцуваха между цъфналите рози. Жената, облечена в бял брокат, се усмихваше на партньора си. Косата й бе напудрена и вдигната нагоре. Високият широкоплещест мъж се поклони и бялата му атлазена дреха докосна бричовете, които бяха от същия плат. Косата му не беше напудрена и лъскавите кичури бяха вързани отзад с черна панделка.

Сабрина чувстваше, че се носи в някакво друго време и пространство и спомените й я свързват с далечното минало. Като в полусън се спусна по стълбите от терасата. Краката й потъваха в гъстата трева, докато вървеше към градината. Когато се приближи, образите изчезнаха и розите от миналото се превърнаха в истински цветя. Затвори очи, за да повика видението обратно. Дълго време стоя така, без да трепне, усещаше всеки полъх на вятъра по лицето си, всеки плясък на водата от шадравана. Изострените й сетива разбраха, че той приближава. Без да отвори очи, знаеше кой е, уханието му се носеше от вятъра, топлината му я докосваше.

— Кажи ми защо красавицата на бала се крие от своите гости?

Сабрина отвори очи. Ийън стоеше на крачка от нея — твърде далече.

— Смяташ ли, че ме приемат добре?

Той се усмихна.

— Дори нещо повече. Не могат да устоят на чара ти. Тя погледна встрани към розовия храст. Чувстваше се странно уязвима. Какви думи използва човек, за да сключи примирие? Как да се осмели да му се довери отново?

В негово присъствие сякаш не можеше да мисли, а само да чувства. Всичко беше ужасно противоречиво — любов и омраза, доверие и съмнение, желание и натрапливост. От къщата се носеше валс, звуците на цигулките се извиваха в нежна унасяща музика.

— Танцувай с мен, Сабрина — прошепна той и гласът му се смеси с тоновете на оркестъра и звънкия плясък на фонтана.

Погледна предложената й ръка. Дланта бе обърната нагоре, дългите пръсти копнееха за нея. Отвърна на жеста механично. Пръстите, топли и сигурни, я обгърнаха и я привлякоха в обятията му. Точно там винаги се чувстваше съвсем на място.

Лунната светлина обливаше гарвановите му коси, милваше скулите, докосваше тънката линия на нека, ваеше го в сребро и сенки. Той беше призракът от нейното минало — изгубената любов, която я чакаше.

Полата й докосваше краката му, докато се носеха около фонтана. Ръката му затопли кръста й през лена и коприната, които с удоволствие би захвърлила, за да почувства този горещ допир до тялото си.

— Помниш ли кога за последен път танцувахме под луната? — попита Ийън и забави малко темпото.

Тя толкова искаше да забрави всичко, свързано с „Бел Анджелин“! Погледна го в очите. Те бяха светлини и сенки, желание и загадъчност. Защо се ровеше в миналото? Тя искаше да гледа само в бъдещето. Като морски ураган спомените се надигнаха в нея, разбудиха гнева и приспаните подозрения.

— Естествено, че си спомням — отвърна тя и се отскубна от прегръдките му. Обърна се към фонтана и се загледа в сребърните струи, които се извисяваха и после пак се спускаха. — Това беше онази нощ, в която ме съблазни с нежни обещания за любов и семейство — трябваше да забрави за тези дни. Искаше да прости.

Той положи ръце на раменете й, топлината му я изгаряше.

— Сабрина, всяка дума, която ти казах тогава, е самата истина — устните му бяха близо до ухото й, усещаше дъха му по раменете си.

Сабрина стоеше в горещите му прегръдки и трепереше. Защо прави всичко това? Защо я лъже? Господи, дали не я лъжеше за всичко? Чувстваше се като удавник, който е въвлечен във водовъртеж от съмнения и няма надежда, за която да се хване.