— Не — прошепна тя и се опита да се отскубне от него.

— Зная, че ти причиних болка — прегръщаше я така нежно, че волята й за съпротива се стопи. — И аз самият не го преживях леко, но сега е време нещата да се оправят. Ако откажеш да ми простиш, ако откажеш да живееш с мен, отхвърляш единствената възможност някога да се почувстваш щастлива.

Тя затвори очи, за да не гледа красивото лице. Погледът му изразяваше твърде много — всичките й надежди, мечти и терзания. Или може би виждаше само това, което й се искаше?

— Не ти вярвам.

Ръцете му я хванаха още по-здраво, после се отпуснаха, оставяйки горещ отпечатък върху нея.

— Не мога да те виня.

Нощният въздух накара Сабрина да потръпне.

— Искам да ти докажа. Сама ще разбереш колко много те обичам.

Тя поклати глава. Не можеше да му се довери отново. Не беше способна.

— Просто искам да си ида.

— Това ли е цената, любов моя? — попита той и ръцете му обгърнаха ръцете й. — Трябва ли да те пусна, за да спечеля сърцето ти?

Откровеността, която се излъчваше от зелените дълбини на очите му, подкопа убеждението й, че я мами. Но Ийън беше човек от светските среди и умееше да лъже. Добре знаеше това.

— Да.

Той повдигна ръцете й, притвори очи и целуна сгънатите пръсти. Държа ръката й цяла вечност, топлият му дъх я докосваше.

— Добре — гласът му едва се долавяше сред шума на листата. — Щом не мога да те убедя, че те обичам, ще те пусна да си вървиш.

Сякаш някой я удари в гърдите. Най-малко от всичко очакваше, че ще се съгласи.

— Кога?

— В понеделник ще уредя да заминеш с Еджи и баща си обратно в долината на Мисисипи.

Сърцето й се сви от болка, когато действителността се стовари върху нея като вълна. Той искаше да я пусне. Но как да намери сили да си тръгне?

— Това ли е желанието ти, Сабрина.

Тя кимна онемяла. Косата й се развя и няколко кичура се погладиха в раменете му.

— Добре. Нека бъде както ти искаш — каза той и помилва ръцете й. Трънки я побиха.

— Когато решиш, върни се при мен. Защото ще те чакам, Сабрина — Ийън повдигна ръката й и притисна устни към китката, където се чувстваше неспокойният пулс.

Тя се отдръпна от горещата целувка.

— Това няма да стане, Тримейн.

— Така ли?

Тя не посмя да се довери на гласа си и само кимна.

— Надявам се, че грешиш, мила. Защото, ако ме оставиш завинаги, животът ти ще бъде като празна раковина. Ще живееш в спомени. Ще потънеш в мрак.

Сабрина преглътна нежните думи, които напираха в гърлото й.

— Студено ми е. Отивам да си легна — каза тя и си тръгна.

— Това няма да те стопли — прошепна Ийън.

Глава 27

Сабрина стоеше пред тоалетката в стаята си и се оглеждаше. Опитваше се да убеди изплашената жена в огледалото, че не среща янки за първи път, но това не я успокои особено.

Зад нея се движеше Еджи, огледалният й образ прекоси стаята, в ръцете й трепкаше изумрудена коприна.

— Казах ти, че няма да облека тази рокля.

Еджи дори не я погледна.

— Направо е срамота, дето и двамата се отнасяте така с клетия човек — каза тя и постави дрехата на винената завивка.

Пристъпи към Сабрина, но тя се обърна към огледалото.

Еджи живя заедно с Дънкан в пансиона, а после се премести в къщата на Ийън. Оттогава непрестанно укоряваше Сабрина.

— Защо? За какво говориш?

Еджи грабна четката.

— Не се прави, че не знаеш за какво ти говоря — каза тя и прекара четката през гъстите коси на Сабрина. — Той се опитва да се помири с теб, а баща ти ходи по петите ти, сякаш ти е бавачка — поклати глава и зацъка възмутено с език. — Срамота, Брина.

Еджи не знаеше, че Ийън се е съгласил да я пусне. Не каза никому, защото самата тя не бе сигурна, че иска такава свобода.

— Той вече те е спечелил на своя страна, нали Еджи?

Еджи опъна косите й, докато се опитваше да ги събере в слабичките си ръце.

— Имам му пълно доверие, ако това те интересува. Ама и ти си един инат — точно като онова старо магаре Макдафъл. Да си кажа право, ние излязохме веднъж-дваж, откакто съм тук.

— Ти май го харесваш.

— Какви ги приказваш?

— Ако опънеш още малко, очите ми ще се затворят — каза Сабрина и хвърли на Еджи ядосан поглед в огледалото.

— Те и без това са слепи от дълго време, Брина.

Сабрина се нацупи като глезено дете.

— Не мога да повярвам, че си готова да влезеш в съюз с този янки срещу мен.

Еджи поклати глава.

— С теб съм, детенце. Само искам да му дадеш още една възможност. Няма да бъдеш щастлива без него.

Сабрина постави ръце на бялата тоалетка и се вгледа в тях. Разтвори пръсти и погледна скромния златен пръстен. Истината. Понякога на човек му е трудно да я осъзнае. Но беше вярно, че не иска да напусне Тримейн. Искаше да даде шанс на своето семейство.

— Никога не си била малодушна, Брина.

Ще събере ли смелост да рискува отново?

— Как да съм сигурна, че наистина се е променил? Той ме изостави, след като ми беше наговорил най-прекрасните неща, които можеш да, си представиш?

— А нима вината е изцяло негова? Ако е разбрал за картите, с основание не ти е повярвал.

— А откъде да съм сигурна, че не иска просто да ме унизи? Може би иска да поласкае честолюбието си — пръстите й се сгънаха върху полираната повърхност. — Когато се ожени за мен, ми каза, че му трябва… че му трябвам само в леглото. А сега… Сега твърди, че ме обича.

— Мисля, че е вярно, мила. Най-сетне е прогледнал. Видял е каква ценност държи в ръцете си.

Може би наистина съжалява, че я остави на борда на „Бел“. Може би наистина я обича. Тя пое дъх и потръпна. Може ли един пират да се превърне в принц? Дали имаше някакъв друг избор, освен да провери сама? Сабрина погледна в огледалото и срещна очите на Еджи.

— Смятам да облека роклята, Еджи.

Еджи притисна лице до нейното и обгърна с тънките си ръце раменете й.

— Всичко ще бъде наред, Брина.

Сабрина затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Надявам се, Еджи — надяваше се, че може да се довери на Ийън Тримейн толкова много, колкото го обичаше.

След като нави косата й на тила, Еджи й помогна да облече роклята. Деколтето й бе обточено с ивица нежна кремава дантела. Широка лента от черна коприна подчертаваше пристегнатата й талия. Необикновена изумрудена мрежа, осеяна с брилянти, се спускаше над полите, блестеше на светлината и зелената коприна под нея стоеше като замръзнала.

Точно когато Еджи закопчаваше последните копчета на гърба й, в стаята влезе Хана, за да види дали всичко е наред.

— Всички мъже ще ви гледат прехласнато тази вечер. Прическата й е направо чудесна, Еджи — каза Хана и сключи ръце под брадичката си. — Много е красива.

Сабрина искаше да впечатли само един мъж и да живее с него цял живот. Молеше се той да оправдае доверието й.

— Господарят ще се гордее — каза Хана, докато се суетеше около копринените рози, скупчени на едното рамо на роклята. — Боже, колко се радвам за вас двамата. Знаех си, че нещата ще тръгнат добре. Вие сте всичко, от което той се нуждае.

Но беше ли той всичко за нея? Сабрина излезе от стаята. Трябваше да се движи, да изразходи част от напрежението. Критично огледа балната зала. Светлината от шестте кристални полилея се отразяваше в дванадесет огледала с позлатени рамки и грееше в палисандровия паркет, който бе лъснат до блясък. На трите отрупани маси стояха големи златни вази, изпълнени с бели рози. В ъглите на салона имаше порцеланови саксии с високи палми. Ламперията, креслата и диваните, украсени със злато — всичко беше бяло. В този вид залата бе като от Версайския дворец.

Навсякъде тичаха прислужници, които носеха подноси със сладкиши и различни напитки. Изваян от лед еднорог красеше средната маса, отрупана с апетитни розови скариди, хайвер, златни блюда с попарени омари, плодове, шоколадови бонбони, шампанско в златни купи. Еднакви малки шадравани, изработени от злато, лееха от двата си чучура розова лимонада и бяло вино. Парите на Ийън не бяха отишли напразно.

Скоро всичко щеше да бъде готово. Освен домакинята. Тя излезе от стаята, потривайки влажните си длани.

Когато стигна библиотеката, Сабрина видя, че Ийън се рови в подвързаните томове на отсрещната стена. Беше готов за бала, но без сако. Светлината на лампите трепкаше по лъскавата, гладко сресана коса, която се спускаше по ръба на снежнобялата му яка и примамваше пръстите й да го погалят.

— Мак, да си виждал дневниците на баща ми? — попита той, без да се обръща.

— У мен са — каза Сабрина.

Ийън се обърна. Погледът му се плъзна по лицето и тялото й. Макар че очите му бяха студени, желанието пламна дълбоко в нея. Само един поглед беше достатъчен, за да я съживи.

По устните му трепна усмивка, когато погледите им се срещнаха.

— Благодаря.

Караше я да се чувства като най-желаната жена под слънцето. Тя погледна връхчето на зеления копринен пантоф, което се подаваше под полите й.

— Аз трябва да ти благодаря. Роклята е много красива.

— Само защото ти я носиш.

Огнена вълна я заля цялата.

— Надявам се, нямаш нищо против, че прочетох дневниците.

— Не. Малко съм изненадан.

— Исках да науча нещо повече за теб — тя пристъпи към него. Съзнаваше напълно, че говори откровено.

Ийън я гледаше, без да разкрива чувствата си напълно.

— Съмнявам се, че можеш да научиш много от дневниците на баща ми.

Тя спря на няколко, крачки.

— Човек може да прочете някои неща между редовете. Премълчаното също говори.

Сабрина погледна портрета над камината. Млад човек беше положил ръка на гърба на висок сив жребец. Слънчевите лъчи огряваха гъстата му руса коса. От симетричното лице със строги черти я гледаха тъмносини очи. Нежна усмивка играеше по устните му.