— Колко акции сте обещали?

Ръката на Уолтър замръзна.

— Петстотин.

Ийън издиша през зъби.

— Сутринта на борсата една се продаваше за двеста и четиридесет. Можете ли да платите?

Уолтър кимна.

— Ще ми излезе солено, но ще успея. Стига да се сдобия с акциите.

— Имам и акциите и предварителните договори — Ийън бръкна в горното чекмедже на бюрото си и извади чекова книжка. Наведе се и я подаде на Уолтър. — Напишете ми чек и ще разваля договора.

— Това ли е всичко? — попита Уолтър, като му подаде чека.

Ийън погледна сумата и прибра чека в средното чекмедже.

— Това е.

— Изглежда, отново ви подцених. Мислех, че ще ме одерете жив.

— Аз не изпитвам нищо лошо към вас, Уолтър — Ийън го погледна в очите. — И никога не съм изпитвал.

Уолтър го гледаше втренчено, лицето му се изкриви от злоба. Жестът на Тримейн бе засегнал честолюбието му. Ийън усети, че косите му настръхват. Този човек щеше да опита пак, нямаше да се примири, докато не го съсипе.

— Колко ще вземете от това, Тримейн? Милион? Два?

— Това едва ли ще ме утеши — той се облегна на стола и погали Гуинивиър зад ухото. — Ако гласуването бе минало по друг начин, щях да съм по-щастлив.

— Това не ме успокоява много.

Уолтър бавно се надигна от стола. Излезе, без да се обърне, с изпънат гръб и глава, вдигната нападателно. Беше като петел, готов за битка.

Ийън завъртя стола си към отворените балконски врати. Градинарите навън стрижеха моравата и подготвяха градината за тържеството утре вечер.

Уолтър беше платил много за любовта си към Фелисити — далеч повече от стойността на чека в чекмеджето. Ийън се чудеше какво ще му струва това, че обича Сабрина. Сърцето? Гордостта? Живота? Без значение какво е, щеше да го даде, за да спечели любовта й.

Хауърд Нийли гледаше след жената, която излезе от магазина му. Не можа да види добре лицето под черното було. Дантелите и черният сатен събудиха богатото му въображение и той си представи не само женствените форми под тях, но и други неща. Светлината на отмиращия ден се процеждаше през витрините до вратата и трепкаше в косата й. О, да, той имаше слабост към жените с рижи коси.

— Смятате ли, че наистина купува толкова арсеник, за да убива плъхове?

Хауърд погледна младия продавач и се усмихна.

— Момко, та тя вече е вдовица. За какво друго може да й трябва?

Глава 26

Сабрина вдигна очи от книгата в скута си и погледна часовника от кристал и злато над камината. Беше дванадесет и половина след полунощ. Ако не успее да си почине, утре ще изглежда като парцал. Да се срещнеш с няколко враждебно настроени янки беше голямо зло, но да имаш червени сенки под очите беше направо ужасно. Тя затвори книгата и я сложи на масата заедно с другите дневници. В тях се описваха осемнадесет години от живота на Евърет Джонатан Тримейн.

Беше взела дневниците от библиотеката преди три дни. Не знаеше почти нищо за човека, който бе изпълвал по-голямата част от живота й. Надяваше се, че тези книги ще й помогнат да го опознае. И успя. Може би прекалено много.

На всяка страница се говореше за Джон, за гордостта на Евърет и надеждата, че синът му ще има бляскаво бъдеще. Тук-там се казваше и по някоя дума за Ийън. Сякаш този човек имаше само един син. Това се разминаваше с очакванията й.

Тя погледна вратата, която я свързваше със спалнята на Ийън. Тъкмо се чудеше дали е заспал, когато през отворените френски прозорци долетя тиха музика. Звездите се ронеха като кристални сълзи над земята. Някой свиреше на пиано, призрачната мелодия се носеше от топлия ветрец и я обгръщаше.

Сабрина сякаш изпадна в унес, излезе в коридора и тръгна по посока на звуците, които я зовяха. Босите й крака стъпваха по студения мрамор, докато слезе по стълбите и премина по коридора, който водеше до музикалния салон. На вратата се спря.

Под лунната светлина седеше Ийън, пръстите му се плъзгаха по клавишите. Побиха я тръпки от мелодията. Бялата му риза сияеше. Вятърът нахлу през балконските врати, изду тъмните завеси, повдигна гъстата му коса и обви нощницата около краката й.

Скрита в сенките, Сабрина стоеше, докато музиката му я обгръщаше като лепкава паяжина. Не познаваше тази мелодия. Но я усещаше като стар приятел, който успокоява болката й, възпява копнежите, които я измъчваха, и я свързва с мъжа на пианото.

Ийън усети присъствието и вдигна очи, погледна в мрака и я откри. Сякаш идваше от друг свят и друго време — целият изтъкан от сенки и лунна светлина, сила и грация. Сабрина едва дишаше. Устоя на желанието да се дръпне. Само страхливците бягат.

— Чух музиката — гласът й прозвуча дрезгаво.

— Не исках да те тревожа.

Сабрина се чудеше дали Ийън наистина знае колко я тревожи. Байрон стана и припна към нея, стъпките му отекнаха по дъбовия паркет.

— Не знаех, че свириш — каза тя и се наведе да погали къдравата глава на кучето.

Ийън плъзна пейката назад от пианото и стана. Луната го обливаше в светлина.

— Сигурно има някои неща, които не знаем един за друг.

Понякога, като я погледнеше, тя чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг и са му известни всичките й тайни, мечти и надежди. Можеше едновременно да я накара да се почувства уязвима и спокойна.

— Бейнбридж донесе ли някакви новини след обяд? — искаше да го попита по-рано, но изобщо не можаха да останат сами. За да я защити от врага, баща й не се откъсваше от нея.

Ийън поклати глава.

— Нищо повече от това, което вече ми е известно — той я погледна и се усмихна. — Някои хора не ме харесват.

Учудваше се на спокойствието му. Беше изминала почти седмица от злополуката с коня. Всеки път, когато Ийън излизаше от къщи, тя се чудеше дали негодникът няма да го нападне отново. Искаше да заключи Ийън в стаята и да постави стража на вратата. Той сигурно щеше да се разсмее, като узнае, че тя иска да го държи като затворник.

— Изхарчихме цяло състояние през последните дни — каза Сабрина и се изправи. Байрон се отдалечи от нея и заприпка към Шекспир, който се бе проснал под прозореца. — Не се учудвай, когато получиш сметките.

— Ти направи чудеса с тази къща. Започва да ми изглежда като дом — той й се усмихна трогателно момчешки. — Винаги съм искал да обзаведа къщата, но никога не ми оставаше време.

— Леля Керълайн направи чудото — вече започваше да научава някои неща за този човек. Справяше се с бизнеса отлично, но не се интересуваше от елементарни неща, като модните прически например. — Тази къща е построена по подобие на друга, нали? И тя е във Франция.

Ийън се стресна от въпроса й.

— Как разбра?

Сабрина повдигна рамене.

— Не знам.

— Видях я, когато пътешествах из Европа през лятото след колежа.

По гърба й полазиха трънки като при мъгла, когато се издига сутрин над земята. Започна да си спомня неща, които никога не бе преживявала. Видя Ийън в друго време с вързана коса, кожени бричове и бяла ленена риза.

— Още преди да съм я видял, знаех как ще се издигат каменните стени и кулите. Знаех, че ще има розова градина — той замълча за момент и се вгледа в далечината зад гърба й, сякаш мъглявите спомени повличаха и него. — И почувствах… не знам защо почувствах, че винаги съм живял в тази къща.

Беше сигурна, че са живели в къщата в някой отминал живот и че тогава са били щастливи.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомените.

— Сигурно намираш това за доста странно.

— Не — разбираше го напълно. Постоя така, пленена от погледа му, искаше да потисне чувствата, които я обземаха и заплашваха да я тласнат към прегръдките му. Трябваше да си отиде. Но не искаше да се върне в студеното легло. Още не.

— Леля Керълайн настоява да обзаведеш къщата с мебели от Европа — каза тя и се приближи до пианото.

— Кога искаш да заминем?

— Но това не става просто така.

— Мога да ти покажа оригинала. Искаш ли?

Нещо се преобърна в нея, когато го погледна. Смути се. Пръстите й се плъзнаха по клавишите и из въздуха се разнесе соната на Бетовен. Доста отдавна не беше свирила. Но пръстите й помнеха как да се движат.

— Предполагам, че ще трябва да дойдеш с мен. Въпреки музиката на пианото, тя чу как стъпките му бавно и уверено се приближават към нея.

— Наистина ли съм толкова отблъскващ?

— Да — каза тя и много й се искаше да е вярно. Усети го, че спира зад нея и топлината му я обгръща.

— Харесва ми да бъда с теб, Сабрина — ръцете му нежно се плъзнаха по раменете й. — Твоето място е тук — в тази къща и в моите обятия.

Тя продължи да свири.

— Говориш за леглото си, нали Тримейн.

— Няма да те лъжа. Наистина искам да споделиш леглото ми — каза той и я обхвана през кръста с една ръка, а с другата отметна косата и откри врата й. — Харесва ми да те прегръщам.

Сабрина притвори очи и почувства топлия му дъх по рамото си. Спомни си как усещаше тази топлина по гърдите, корема и бедрата си.

— Ръцете ми копнеят да те помилват — каза той и ръката му се плъзна по тялото й. — Устните ми желаят да опитат вкуса ти. Навсякъде. Господи, Сабрина, нямаш представа как го усещам — той притисна разтворените си устни към шията, влажната целувка изгори кожата й.

Пръстите й спряха да се движат. Дъхът й секна, когато ръцете на Ийън се придвижиха нагоре. Трябва да го отблъсне, да му покаже, че не означава нищо за нея. Но нещо я приковаваше на място — неговата загадъчна власт над волята й. Тя въздъхна шумно, когато пръстите му погалиха гърдите й.

— Кажи ми, че и ти искаш да го почувстваш. Кажи дали не се събуждаш нощем и не си мислиш колко ще ти е хубаво, ако лежиш до мен, ако ръцете ми те докосват, ако те любя.

— Плътска страст — прошепна тя — и нищо повече.

Ръката му се разтвори и се плъзна по извивката на гръдта й.

— Плътска страст ли? Това е огън, който се разгаря бързо и угасва внезапно, когато го изпуснеш от контрол. Това ли е всичко помежду ни? — устните му докоснаха слепоочието й. — Или е нещо повече? Не е ли тлеене, което те изгаря? Нима съдбата не ни е отредила да открием душите си, Сабрина? Не сме ли създадени да се обичаме?