— Това пък какво е? Моята красива бунтовница се страхува от шепа янки.

— Не се страхувам! — изкрещя тя и погледна през рамо негодника, който я вбесяваше.

— Напротив! — той тръгна към нея бавно и я гледаше многозначително.

Сабрина се обърна към него, насили се да изпъне тялото си, едва издържаше. Не изпитваше страх. Не би подвила опашка, за да побегне. Не!

Спря до нея.

— Мисля, че се страхуваш от мен.

Изпищя, когато ръцете му я хванаха през кръста. Точно като котка и мишка, помисли си тя и се дръпна.

Слънцето, което нахлуваше през френските прозорци, огря ленивата му пиратска усмивка.

— Мисля, че точно от това се страхуваш — той сведе устни към нейните.

Сабрина блъскаше раменете му с юмруци, бореше се с него и със собственото си желание, докато устните му нежно я докосваха. С една ръка я държеше през кръста. Тя се опита да се обърне настрани, но той хвана главата й, целуваше я и се опитваше да вмъкне езика си между здраво стиснатите й устни.

Няма да се разтвори пред него. Няма да се поддаде на настойчивостта му. Няма да поеме езика му. Няма да се удави в обещанието на тази целувка. Господи, усещането е прекрасно!

Това беше като искра, хвърлена в барут. Горещината проблесна в нея, хиляди трепкащи, пулсиращи пламъчета възкръснаха за живот. Всеки удар на сърцето й изпращаше огнени струи, които препуснаха по вените й. Дланите на раменете му се разтвориха. Пръстите й се плъзнаха по бялата риза, за да почувстват кадифената мекота на кожата му. Подхванаха гъстата коса на тила му, затвориха се около копринените кичури и се свиха в юмруци.

Ийън изръмжа тихо и гърлено — примитивният звук отключи онази част от природата й, която винаги щеше да остане дива. Ръцете му се плъзнаха около кръста й. Тя прегърна раменете му. Той я притисна до себе си, но не достатъчно близо. Това не беше и частица от близостта, за която тя тръпнещо жадуваше.

Виеше се около него и го притискаше с набъбналите си гърди. Искаше повече от това. Искаше да почувства сладостното триене на телата им, твърдите къдри, сгорещената кадифена плът. Искаше да почувства мощния му пулс дълбоко в себе си.

— Разбираш ли какво правиш с мен, Сабрина? — пошепна той дрезгаво до лицето й. Гърдите й потръпнаха от този глас. Ийън хвана хълбоците й, синият поплин се смачка в ръцете му, придърпа я към пулса в слабините си. — Обичам те. Толкова те обичам, че изпитвам болка — той се отдръпна и я погледна в очите. — Желая те, когато си лягам, събуждам се и пак те желая.

Тези нежни лъжи развалиха магията. Внезапно тя си спомни всички причини, поради които не можеше да му повярва и да му даде още веднъж власт над сърцето и душата си. Той се опита да я целуне, но тя се отблъсна от гърдите му и извърна глава. Сърцето му блъскаше дланта й с шеметния ритъм на нейния собствен пулс. Усещаше учестеното, накъсано дишане по лицето си. Дъхът му беше горещ и влажен и тя си представи, че лежи гол в прегръдките й. Изправи гръб.

— Всяка може да облекчи болката, която пулсира в панталона ти — каза тя и сви юмрук до гърдите му.

Той си пое дъх с усилие. Ръцете му се разтрепериха, преди да я пусне. Погледна я. Тя видя болката в очите му и се сви, сякаш някой я удари с камшик. Учуди се на усилието му да се усмихне.

— Ще ме харесаш ли повече, ако не се възбуждам от близостта ти? Така ли да ти доказвам, че те обичам? — той вдигна ръце настрани. — Какво искаш, Сабрина? Евнух?

— Искам да се освободя от теб — тя се завъртя на пети и го докосна с рамо в гърдите, преди да се запъти гордо към изхода.

— Мисля, че се страхуваш да откриеш, че твоят враг е човекът, когото обичаш.

На прага тя се спря, пое дълбоко дъх и се обърна.

— Открих истината преди много време. Разбрах, че човекът, когото обичах и на когото се доверих, е негодник — излезе и удари вратата след себе си.

Лъжец! Негодник! Измамник! Затвори очи и се облегна на вратата. Той очакваше, че пак ще му повярва и отново ще се хвърли в прегръдките му.

И тя искаше същото.

Дори още по-лошо. Вече наистина започваше да вярва в тези прекрасни топли лъжи за любов. Копнееше силните му ръце да я докоснат, да я целуне, да я люби. Вече вървеше по пътя на собственото си унищожение. А може би това беше спасението?

Някой прочисти гърлото си достатъчно силно и многозначително и я изтръгна от унеса. На няколко крачки от нея стоеше Ормсби, до него чакаше гостенка. Сабрина се дръпна от входа, сърцето й се качи в гърлото, когато очите й попаднаха на Елън Рейнолдс.

Вратата на библиотеката бе останала отворена по време на целия разговор. Сабрина се почувства неловко, тъй като зелените очи на Елън издаваха, че е чула всичко.

— Госпожа Рейнолдс дойде да ви види, мадам — каза Ормсби. Сабрина се хвана като удавник за този спокоен и хладен глас. — Да накарам ли да приготвят чай?

Милият Ормсби — винаги беше като спасителен остров сред буря.

— Да — прошепна Сабрина.

— Не — гласът на Елън се сля с нейния.

Сабрина отстъпи смутено.

— Благодаря, Ормсби.

Ормсби се обърна, тъмните му очи се впериха в Елън, преди да ги остави насаме.

Елън се опита да се усмихне.

— Знам, че сигурно сте ужасно заета в момента. Дойдох само да… — тя погледна в тавана. — … Да ви приветствам в семейството.

Думите не прозвучаха по-убедително от усмивката й.

— Благодаря.

Те стояха така една срещу друга, без да се погледнат. Тишината помежду им беше пълна с неизречени думи. Слънчевите лъчи се плъзгаха по дължината на коридора през отворените врати и по прошарения с червени жили мраморен под се редуваха светли и тъмни петна. Гласът на Керълайн се чуваше между махагоновите ламперии от далечината на балната зала, даваше тихи, но строги заповеди като генерал. Подготовката беше в разгара си, защото балът предстоеше утре вечер. Той трябваше да докаже на цял Ню Йорк колко са щастливи младоженците.

— Сигурна ли сте, че няма да пийнете нещо? Чай? Лимонада? — Сабрина наруши неловкото мълчание.

Елън поклати глава.

— Трябва да бъда откровена с вас. Тук съм, защото Ийън ме помоли да дойда.

Сабрина изпъна гръб.

— А ако зависеше от вас, щяхте да изпратите алчната бунтовница в щатите на Юга, където й е мястото.

Устните на Елън се разтвориха, отпуснаха се и се изпънаха като тънка черта.

— Аз много обичам брат си. А вие дойдохте тук, за да му причините зло.

— Дойдох, за да постъпя с него така, както той постъпи с мен.

Елън вдигна глава.

— Не зная какво точно се е случило, когато сте се срещнали за първи път, но Ийън обвинява себе си за вашите постъпки.

— Да, но вие сте сигурна в друго. Вие си знаете, че скъпият ви брат не е способен на никакво безчестие.

— Той просто не може да върши такива неща — Елън пристъпи напред — стройна като рицар, който защитава честта на брат си. — Той е благороден човек и чудесен мъж.

— Предложи ми женитба само за да ме прелъсти. Това ли е вашата представа за достоен човек?

— Той никога не би постъпил така.

— Брат ви е негодник.

Елън се пое дъх през зъби. Замълча за малко, без да изпуска Сабрина от поглед. Дишаше като боксьор след мач от шест рунда.

— Както казах, нямам представа какво е станало между вас. Но знам, че Ийън ви обича много. Ето това е причината за моето желание да ви приема в семейството.

Ийън е казал на сестра си, че я обича! Сърцето на Сабрина се изпълни с надежди, които разрушиха съмненията и последната й воля за съпротива. Ако му повярва, това значи да сложи оръжие и да изложи душата си на показ пред него. Не можеше да постъпи така.

— За вас може би е изненада, че селянка като мен не желае да влезе в такова царствено семейство, госпожо Рейнолдс.

— Да, знам за това — Елън се завъртя и млечнобялата рокля се развя около нея. Като войник на парад тя тръгна към главния коридор, след няколко крачки спря и колебливо се обърна.

— Когато за първи път ви видях, почувствах, че прекрасно подхождате на брат ми.

Елън млъкна, а Сабрина се вцепени в очакване да бъде заклеймена завинаги.

— Знам, че няма да ми повярвате, но все още чувствам, че вие сте жена за Ийън — тя се усмихна. — Наистина се надявам, че можете да изгладите противоречията си. Той не е като другите. И заслужава много… Искам да бъде щастлив. А вие сте единствената жена, която може да му даде това. Чувствам го.

А Ийън беше човекът, способен да я съсипе. Обзета от съмнения, Сабрина скръсти ръце, докато гледаше как Елън излиза.

Ийън влезе в кабинета, Гуинивиър го чакаше до вратата. Уолтър стоеше до барчето с гарафа в ръка.

— Надявам се, че не възразявате.

— Не, изобщо — каза Ийън и се наведе да почеше кучето по главата.

— Вие ще пийнете ли? — попита Уолтър и си наля бренди.

Ийън поклати глава. От това едва ли би се почувствал по-добре. Той се настани в креслото зад бюрото си и зачака Уолтър да събере смелост. Зад гърба му пердетата пърхаха от вятъра и из стаята се носеше сладостно ухание на рози.

— Изпаднал съм в голямо затруднение — каза Уолтър и затвори барчето. Взе чашата и седна. — Ако ме принудят да изплатя всички акции, които се задължих да продам, ще се разоря — той млъкна и се загледа в чашата. — Ще ме пратят в затвора.

Ийън го изгледа. Представяше си какво ще направи Уолтър, ако сега е на негово място.

— Това е нормално, при положение че продавате нещо, което не е ваша собственост.

Уолтър превъртя кристалната чаша в ръце и се загледа в движението на течността.

— Нуждая се от помощта ви.

Ийън прокара ръка по гърба на Гуинивиър. Кучето притвори очи и повдигна нос към дланта му.

— Вие се надявахте аз да съм разореният.

Уолтър кимна, без да вдига очи.

— Сметнах, че Фелисити най-сетне ще се откаже от вас, ако сте разорен.

Това беше още един човек, когото любовта бе подтикнала към провал. Какво ли ще стане с него, щом така обича Сабрина? Не знаеше.