Сабрина усети как част от напрежението й се стопява.

— Ти си успял да го разбереш — каза тя и се изравни с него, докато той крачеше към Сиско.

Ийън я погледна.

— Изненадана ли си, че разбирам какво е чест?

— Може и да разбираш, но не го показваш.

Хванал с една ръка юздите на Сиско, той го поведе към конюшнята, която се намираше в края на пътеката до навеса за каретата.

— Сигурно мислиш, че точно това е причината, поради която искат да ме убият — защото нямам достойнство?

Беше изненадана, че думата не заседна на гърлото му. Човек с поне малко чест не би принудил една жена насила да се венчае за него. Такъв човек не можеше да се хвърли в леглото на друга, след като се е заклел, че обича съпругата си. Това беше цената на всичките му любовни брътвежи.

Не искаше да остане с него дори и минута повече. Щеше да избухне и прекалено да разкрие чувствата си. Не трябваше да му показва, че още е способен да я нарани.

— Ще изпратя да повикат полиция — каза тя и тръгна към къщата.

Той я хвана за ръката.

— Не искам да намесваме полицията.

— Но някой току-що се опита да те убие. И то не за първи път. При следващия опит може и да не оцелееш.

— Ти си разтревожена… — по устните му се плъзна усмивка. — Това е началото, дяволче.

Тя издиша през зъби. Погледна сакото, което беше скъсано на рамото му, и се опита да сдържи гнева си.

— Не променяй темата. Този човек играе нечестно. И ще те нападне отново. Трябва да направиш нещо, за да го спреш.

— Ще накарам Бейнбридж да разследва случая — той сгъна кърпата и я пъхна в джоба си.

— И това е всичко?

— Не ми остава нищо друго, освен да се окопая в някоя дупка и да се скрия.

Думите му накараха Сабрина да потръпне.

— Трябва да съобщиш на полицията.

Ийън поклати глава.

— Не искам да се ровят в делата ми.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Притесняваш се, че ще открият връзката ти с друга жена?

Той я погледна, под луната лицето му се виждаше ясно. Хубавите му черти трепнаха от объркване и тревога. А може би изразяваха вина?

— За какво говориш?

— Коя е тя, Тримейн? — попита тя и се вгледа зад гърба му в конюшнята, обляна в лунна светлина. Това беше двуетажна варовикова постройка, наподобяваща малък замък — елегантният обор на благородния господар, рицар — завоевател, мъж, който премазваше всичко, изпречило се на пътя му.

— С кого прекара тази вечер? Фелисити Стриклънд? Може би на съпруга й му е писнало да го правят на глупак. Затова ли се страхуваш от полицията? Предполагам, че трябва да бъда доволна — поне нямаш претенции аз да те обслужвам. Сигурно тя прекалено ти угажда.

— Не съм спал с друга жена, откакто те срещнах на борда на „Бел“.

— Лъжец! — тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Миришеш на пролетна градина. Очевидно Фелисити харесва лавандула.

Той се усмихна, сякаш се наслаждаваше на гнева й.

— Ако ти мириша на лавандула, трябва да виниш сестра ми. Видяхме се тази вечер.

— Очакваш ли да ти повярвам?

— Истина е — той положи ръка на бузата й и помилва устните й с палец. — Ти си единствената жена, която искам, Сабрина.

Тя го перна през ръката.

— Няма да видиш истината, дори и ако те боде в очите.

— Знам само една истина — съдбата ни е отредила да бъдем заедно.

Той стоеше под луната и я гледаше. Кръв се стичаше по едната страна на лицето му, косата му беше разрошена, изглеждаше така искрен и нещастен, че тя за малко не се издаде.

— Не искам вече да играя никакви игри — каза той. — Следващия път, когато те любя, ще е само ако го пожелаеш от любов. С по-малко няма да се задоволя. Не мога.

Ветрецът развяваше гладкия атлазен халат, милваше кожата и краката й.

— Ти си мой враг, Тримейн — каза тя и отстъпи.

— Не. Не съм, Сабрина. И един ден ще те накарам да прозреш истината.

Пак я лъжеше! Кога ли ще свърши това? Когато го погребе ли?

— Ако не направиш нещо, за да спреш този човек, няма да можеш да докажеш нищо на когото и да било.

Той наклони глава и преди да я погледне, сведе очи към кедровите иглички под краката си.

— Тъкмо си помислих, че искаш да танцуваш на гроба ми — каза той и по устните му трепна усмивка.

— Бях сърдита — Сабрина избегна проницателния му поглед и се вгледа в отворените врати на конюшнята. — Не искам да умреш, Тримейн. Но това не означава, че искам да живея с теб.

— Не се тревожи, дяволче, няма да позволя на никого да те направи моя вдовица, преди да сме преживели поне петдесет години, в които да ти покажа колко е хубаво да си ми съпруга.

Сиско изпръхтя тихо и го побутна по рамото. Ийън се обърна и го поведе към конюшните.

Сабрина го гледаше. Сега движенията му не бяха така ловки, леко накуцваше. Като ранена пантера. Някой се опитваше да го убие. Светът без Ийън Тримейн — това беше направо немислимо! В продължение на години той изпълваше живота й с любов и надежда. През последните месеци искаше само да му отмъсти. А сега… можеше ли вече да му вярва?

Усети, че земята потъва като подвижен пясък под натиска на прилива, повличаше я навътре към морето, към помирението, и се вкопчи в гнева и гордостта си, търсеше опора, знаеше, че почти е готова да се хвърли през глава, страхуваше се, че чувствата ще я удавят.

Глава 25

— Щях да се радвам, ако не бях принуден да сторя това — каза Уолтър Стриклънд и седна в едно от кожените кресла пред бюрото на Ийън.

Ийън очакваше това посещение от три дни. Но все пак го чакаше с радост.

— Ще пийнете ли нещо? — попита той и отвори барчето.

— Да.

— Бренди?

Уолтър кимна. Ръката му потрепери, когато пое чашата. Ийън забеляза и съжали за това. Той седна зад бюрото и го погледна в очакване да направи първия ход. Чудеше се дали вече не го е сторил. Той ли се опитваше да го убие — първо в Дънкелд, а сега тук, на тъмната пътека?

Преди да погледне домакина, Уолтър пресуши чашата си.

— Знаете защо съм тук.

Ийън се облегна.

— Да, почти съм наясно.

— Подцених ви — Уолтър погледна празната чаша. Повъртя кристала в ръка, докато не улови слънчевите лъчи, които струяха през отворените врати зад гърба му и обливаха лицето на Ийън в светлина. — Това ще ми е за урок.

— Принудихте ме.

Уолтър кимна, без да вдига поглед от чашата.

— Ревността може да направи от мъжа пълен глупак.

— Да, жените могат да вдъхновят един мъж за велики неща — Ийън глътна наведнъж брендито и погледна Гуинивиър, която лежеше на килима до него. Докато говореше, тя го погледна, топлите й кафяви очи преливаха от любов. — Но могат и да ни провалят напълно.

— Ийън, ще се разкрия напълно пред вас — каза Уолтър, наведе се напред и подпря ръце на краката си. — Аз…

— Искам да говоря с теб, Тримейн — Сабрина влетя в кабинета и така затръшна вратата, че една от картините на стената се разклати и Гуинивиър скочи на крака.

Ийън гледаше смаяно червенокосия ураган, който заплашваше да го помете. Беше задъхана, бузите й пламтяха, очите й хвърляха искри, гърдите й се повдигаха под светлосиния поплин. За миг той забрави Уолтър, седеше и се любуваше на дивата й красота.

— Как се осмеляваш! — кресна тя и подпря ръце на бюрото. — Ако… — думите й замряха, когато видя Уолтър Стриклънд, седнал до нея. Изправи се и вдигна нежната си ръка към шията. — О, не видях, че имаш гости.

— Госпожо Тримейн — каза Уолтър и стана.

— Радвам се отново да ви видя, господин Стриклънд — отвърна Сабрина и подаде ръка. — Надявам се, че нямате нищо против да открадна няколко минути от времето на съпруга си.

Уолтър ги погледна, когато Ийън хвана Сабрина под ръка.

— Не, не разбира се.

— Ийън, скъпи — каза тя и отвори вратата към съседната библиотека.

Ийън я последва, като се чудеше за какво е ядосана, гледаше полите й, които се люлееха, и чувстваше как желанието сграбчва слабините му. Не беше я докосвал цяла вечност.

Сабрина затвори вратата на библиотеката и се обърна към него.

— Как се осмеляваш? — сърдито прошепна тя.

Той стоеше до зелената мраморна камина и я гледаше така, че сърцето й се обърна в гърдите.

— За какво говориш?

— Днес след обяд получих тази рокля от „Дювалиер“ — тя пристъпи към него, застана съвсем близо, отметна глава и го погледна в очите. — Ще се притесниш ли особено, ако се появя на тържеството ти, облечена в една от собствените си рокли?

Ийън се намръщи.

— Не може ли човек да купи рокля на жена си?

— Аз няма да ти бъда държанка.

— Да ми бъдеш… По дяволите, та ти си ми съпруга.

Сабрина махна с ръка на думите му.

— Не ми трябват твоите рокли — господи, тя самата едва вярваше, че е способна да направи такъв проблем от една рокля. Но нещата не бяха толкова прости. Той успя да разкрие чувствата й.

Усещаше, че кожата й тръпне, сякаш се е пекла гола на слънцето. Точно както преди време с Беки Шеридън се съблякоха и се къпаха в езерото зад тяхната къща. Бяха на десет години и изгоряха от глава до пети. Трудно й беше да изрази това, но сега се чувстваше така.

— Не искам парите ти, Тримейн.

— Знам.

— Имам си рокли, и то достатъчно добри, за да се покажа пред всичките ти приятели.

Тя застана до френските прозорци и се загледа в градината. Летният ветрец полюшваше стотици рози — розови, жълти, бели и червени цветове танцуваха по капризния ритъм. Беше нервна и неспокойна. Вече седмици не можеше да заспи нощем. Той идваше в сънищата й, в леглото, притискаше силно топлото си тяло до нея, прегръщаше я, целуваше я, любеше я. Тя се събуждаше и виждаше, че е сама. За да не се втурне към него, прегръщаше една възглавница и чакаше болката да премине.

— Толкова дни се бъхтя, за да организирам това тържество, макар че то нищо няма да промени — тя сви ръце пред кръста си. — Твоите приятели биха ме изяли жива. Само заради това ще дойдат.