— Обясних ти какво е станало.

— Знам. Обвиняваш себе си за постъпките й.

— Елън, аз обичам Сабрина. Искам да стане част от това семейство.

Елън се загледа някъде настрани. Не искаше да срещне очите му.

— А какво ще стане с Тим?

— Ще се почувства много по-добре, когато прости на Луси за това, че е била вярна на братовчедка си.

Елън пое дълбоко въздух.

— Ако тя наистина обича Тим, трябваше да му каже.

Ийън я хвана за раменете.

— Елън, Тим е мъж — млад мъж, който е влюбен в много хубава млада жена. Ако искаш да бъде щастлив, ще му помогнеш да се помири с нея.

Тя прехапа устни.

— Не смяташ ли, че е само увлечение?

— Смятам, че той трябва да го разбере сам.

Елън кимна и сведе поглед към жълто-белия килим. Наведе се напред и постави ръка на гърдите му.

— Понякога ми е толкова трудно да го възприема като мъж.

Уханието на лавандула, което се носеше около нея, му припомни колко пъти му е помагала да си превърже ожуленото коляно като малък.

— Все още не си ми казала дали ще дойдеш на тържеството. Луси ще е там. Може би това ще ни даде възможност да ги съберем.

Елън се отдръпна от него.

— Говориш като майка, която иска добре да сгоди детенцето си.

— Сигурно.

— Разбира се, че ще дойда. Не искам хората да си помислят, че не одобрявам съпругата ти.

— Надявах се, че ще я посетиш преди това и ще я окуражиш. Делия я посрещна като сестра.

— Разбира се. Те са замесени от едно тесто.

Ийън хвана раменете й още по-здраво.

— Сабрина е моя жена. Опитай се поне да я приемеш.

Елън го погледна.

— Вярваш ли й?

— Точно сега вярвам, че се опитва да направи всичко, което е по силите й, за да приключи с този брак — Ийън я пусна и се облегна на стената. — Ако имам късмет, може би ще я убедя да ме обикне отново — погледна сестра си и по устните му трепна усмивка. — Може би ще ми е нужна помощ.

Елън дълго време не свали поглед от него, бръчка проряза челото й.

— Не мога да ти обещая, че ще се отнеса с нея като със сестра, но предполагам, че ще успея поне да се държа възпитано.

Ийън се разсмя.

— Това е добро начало.

Както повечето стаи в къщата, гостната до спалнята на Сабрина беше празна. Лунната светлина бликаше през прозорците с изглед към фронталната алея, които се извисяваха през трите етажа, и чертаеше по дъсчения под и стените сребърни карета и призрачни рисунки. Сабрина се облегна на касата на средния прозорец, силуетът й се отрази на отсрещната стена.

Къде се бавеше Тримейн? Минаваше полунощ. Ако наистина е вечерял с племенника и братовчед си, преди да се отбие в клуба, досега трябваше да се е прибрал. Делия си отиде преди няколко часа, за да си е вкъщи, когато Ранд се върне.

Вероятно Тримейн бе оставил Тим и Ранд в клуба и сега беше с някоя от любовниците си. Сигурно точно в този момент я прегръщаше и целуваше, ръцете му се плъзгаха по тялото й, докато проникваше в нея.

Сабрина скръсти ръце и се опита да се отърси от болезнените образи, които изпълваха съзнанието й. Погледна към алеята навън.

Чакълестата настилка отразяваше лунната светлина като лъкатушеща река. Отвъд високата централна порта и Пето авеню се простираха тъмните земи на Сентръл Парк. Тъй като пренаселеният град бавно се разрастваше насам, Ийън бе построил къщата си до парка, който винаги щеше да си остане спокойно кътче от живата природа. Но в дома му никога нямаше да цари спокойствие. Не и докато тя му е жена.

През открехнатия прозорец полъхна ветрец и усука нощницата и халата около краката й. Колко ли дълго ще продължава тази игра? Той можеше да се разведе с нея, когато си поиска, да я изхвърли навън като мръсно коте. И ако имаха деца, тя нямаше никакви шансове да ги задържи. Положението й не беше по-добро от това на роб. Но щеше да покаже на Тримейн, че и робите имат гордост.

Тя замръзна, защото един ездач се появи от тъмното и влезе през портала. Златистият кон беше като призрак в светлата нощ, а ездачът — като тъмна сянка от миналото й. Обзе я странно чувство, докато го гледаше. Сегашният момент сякаш се препокри с някакъв друг отрязък и тя отново почувства, че си спомня неща от живот, който никога не е живяла.

Кръвта й препусна във вените, обзе я трепетно вълнение. Винаги ли щеше да се чувства така в негово присъствие? Положи ръка на сърцето си. Винаги ли щеше да я боли за всички прекрасни неща, които й бе обещал — всички прекрасни лъжи?

Той й е враг. Но когато лежеше сама в леглото, усещаше, че мислите й летят към човека, който в една бурна нощ я притискаше до себе си, чиито светлозелени очи можеха да запалят огън в нея. След полунощ трудно си спомняше, че той е безсърдечен негодник.

Тя го следваше, тичаше от единия на другия прозорец, сянката й прекоси светлите сребърни квадрати. Той пое по една странична пътека към конюшните. Стори й се, че изглежда уморен, когато забеляза, че язди приведен напред и притиска ръката си отстрани, сякаш раната отново го болеше. Нима любовницата му го беше изтощила? Нима тя…

Дъхът й секна, когато конят се препъна. Острото му цвилене процепи нощната тишина и разтърси прозорците. Явно неподготвен, Ийън се плъзна напред по наведената глава на Сиско. Тялото му отхвръкна под лунните лъчи, които се процеждаха през короната на бряста до пътеката. Люшна се и разтвори ръце в напразни усилия да се хване за нещо, но падна и изстена болезнено. Сабрина притисна пръсти до устните си.

— Ставай — прошепна тя. Но Ийън не помръдна, стоеше като тъмна, сгърчена сянка в мрака.

Кръвта блъскаше в ушите й, тя се ужаси от мисълта, че може да е мъртъв. При такова падане, без нищо да омекоти удара, може да си счупи врата.

— Боже мили — промърмори тя и се отдалечи от прозореца. Хукна от стая в стая, чехлите й шляпаха по дървения под, бледосиният халат се вееше зад нея.

Топлият ветрец облъхна лицето й, щом отвори входната врата. Спусна се по алеята, краката й потънаха във влажната трева, когато се отправи по пътеката. Из въздуха се разнесе дълбок стон и тя почти изхлипа от облекчение. Жив е. Когато се приближи, сенките се размърдаха, с усилия той се изправи, седна и се опря на кедрите до пътеката.

— Ийън — прошепна тя и коленичи до него. — Добре ли си?

Обхванал главата си с ръце, той се наведе напред към светлината, опря лакти на бедрата си, от устните му се изтръгна покъртителен стон. Положи ръка на гърба му и усети ритмичното дълбоко дишане.

— Какво стана? — попита той и я погледна с мътни очи, сякаш бе малко момче, паднало от коня за първи път. От челото над дясната му вежда струеше кръв и се стичаше надолу по бузата.

Сабрина чувстваше болката му, агонията бавно обхващаше и нейното сърце.

— Сиско се спъна — прошепна тя и докосна бузата му. Топлата кръв полепна по пръстите й. — Хвърли те от гърба си.

Сиско стоеше на няколко метра от тях, единият му крак беше свит и не стъпваше на земята. Конят дишаше тежко, на пресекулки.

— Сиско — прошепна Ийън и се изправи на крака. Внезапно му се зави свят, олюля се и протегна ръце, за да не падне.

Сабрина скочи и го хвана. Прикрепяше го, докато извървя тези няколко метра, които го деляха от коня. Тялото му се опираше в нея при всяка несигурна крачка. Тя усети, че сакото му леко ухае на лавандула. Лавандула!

Стисна ръката му още по-силно. Значи наистина е бил с друга жена. Прехапа устни. Нищо няма да му казва. Не биваше да му покаже колко много я наранява. Никога повече.

Когато дойдоха до Сиско, той коленичи пред него. Конят пристъпи настрани, вдигна няколко пъти глава и изпръхтя силно.

— Спокойно — пошепна Ийън и погали гърдите на животното.

Сабрина стоеше зад него със скръстени ръце и го гледаше. Едва изтърпяваше мисълта, че трябва да прикрива чувствата си. Коя беше тя? Коя жена го е прегръщала и е подложила мекото си тяло под силните му крака? Няма значение. Не трябва да има значение. Няма да позволи това да я разстрои. Но я болеше страхотно. Господи, само ако можеше да не я боли така.

Ийън очевидно не забелязваше обзелите я чувства, защото продължи да говори на коня и да го успокоява, докато преглеждаше раната на предния му крак.

— Слава богу, не е счупен.

Сабрина погледна тънкия прорез под коляното на коня.

— Но как може да си пореже крака така?

Ийън не отговори. Стана и тръгна обратно по пътеката към бряста. Движеше се много внимателно. Сабрина го последва. След няколко крачки той спря и коленичи до кедъра.

— Ето как и станало — той протегна ръка й дръпна тънката тел, опъната през пътеката. Жуженето, което се разнесе, когато струната трепна, накара Сабрина да потръпне. Тя се вгледа в нея — смъртоносен метал, който едва се виждаше сред бледите светли петна под сянката на бряста. В единия край бе прикована на около тридесет сантиметра от земята в основата на едно дърво до пътеката, а в другия — здраво вързана за черно колче.

— Но това не беше тук, когато тръгна тази вечер. Ийън я погледна в очите, луната огряваше лицето му.

— Не, някой го е направил, след като излязох.

— Кой? — прошепна Сабрина и прехвърли възможностите през ума си.

— Някой, който не е много очарован от мен — каза той и стана. — Знаел е, че ще се прибера късно и ще съм на кон.

Сабрина отстъпи към ствола на дървото и сенките я обвиха.

— Не го е направил баща ми.

Ийън се взря в тъмното, сякаш се опитваше да види израза на лицето й. Кедрите около тях тихо шумоляха от вятъра.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Щом ти смяташ, че не го е направил, това ми стига.

— Не е. Той никога не би нанесъл удар по този начин — от тъмното, като страхливец.

— Не. Дуел с пистолети призори е повече в негов стил — каза той и извади от джоба си носна кърпа. Започна да попива кръвта от бузата си и продължи: — Честта е нещо, с което живее и диша. Целият му живот се основава на законите на рицарството.