Ветрецът нахлу през френските прозорци, заигра в завесите, плъзна се по нея като призрачна прегръдка. Но мъжът пред нея беше действителен, дори твърде много. Топлината на тялото му я обгръщаше, подканваше, мамеше я да предаде собствената си кауза.

— Тогава защо ме изостави?

— Сгреших. Това беше недоразумение.

— Не, аз сгреших. Аз ти повярвах.

— Сабрина — дългите му пръсти се плъзнаха под устните й. — Дай ни още един шанс.

Тя перна ръката му.

— Веднъж ме измами и това е жалко за теб. Няма да ти го позволя втори път.

— Сабрина…

Този шепот съдържаше неизразим копнеж. Той я проникна и се докосна до собствената й болка. Толкова искрен. Толкова нежен. Как му се удаваше да лъже така убедително? Искаше да се хвърли в прегръдките му, да го притисне, да го люби, да повярва на всичките му лъжи. О, небеса, тя наистина беше много наивна.

— Ти прекрасно уточни какво искаш от този брак — докато говореше, тя започна да сваля дългите ръкавици с цвят на слонова кост. — Искаш някой да ти затопля постелята, да те дари с наследници. Не мога да те спра — тя хвърли ръкавиците си на леглото. — Вече ми е ясно, че не мога.

— Казах го, за да се защитя.

— Нещо специално ли искаш този път? — тя дръпна гребените от главата си и ги захвърли на пода. — Още не съм много веща в занаята, но съм сигурна, че мога да се науча.

— Не се дръж така, Сабрина.

Тя поклати глава и гъстите й къдри се посипаха по раменете.

— Защо? Аз ти давам това, което искаш.

— Искам те като моя съпруга.

— Това ще рече — като венчаната за теб куртизанка.

Тя плъзна пръсти по отвора на панталона му и погали пулсиращата издължена плът под гладкия черен плат. Почувства възбуда, която сладостно нахлу между краката й — проява на собствената й слабост.

— Ще започваме ли? — гласът й прозвуча студено, сякаш правеха сделка.

За момент той не отговори. Не сваляше очи от нея. Беше почти неспособен да реагира, чувствата му бяха изложени на показ, лицето му го издаваше, блясъкът в хубавите зелени очи помръкна от дълбока тъга. Душата й омекна. Собствените й защитни сили се разклатиха при тази нова атака.

— Не, не мисля така.

Той я докосна с устни, обърна се и без да я погледне, отвори вратата към съседната стая и я остави сама. Сабрина се облегна на колоната и се вгледа в голямото празно легло.

Спечели.

Или пък не?

Мъжът, когото обичаше най-много от всичко на света, беше съвсем близо. Но все пак не можеше да го докосне. Около тях бяха разпилени разбити мечти и надежди.

С унила въздишка тя влезе в банята. Една хладна вана щеше да й дойде добре.

Глава 24

Ийън огледа масата за момент и се опита да се съсредоточи върху цветните топки на зелената кожена тапицерия. Но мислите му бяха заети само с красивата червенокоса жена. Сега трябваше да си е вкъщи и да се наслаждава на залеза със съпругата си, а не да стои в задимения салон на Юниън клуб.

— Вече минаха три дни, Ийън — Ранд потропа с дебелия край на стика по килима. — А акциите на Харлем падат зашеметяващо.

— Днес след обяд се стабилизираха — каза Ийън и погледна братовчед си. — Не се притеснявай.

— Да не се притеснявам? — Ранд погледна зад гърба му, където в кафяво кожено кресло седеше Тим. — На път сме да загубим цяло състояние, а ти ми казваш да не се тревожа.

Тим бе опънал крака, дългите пръсти обвиваха чашата с бърбън, облегната на бедрото му.

— Чичо Ийън знае какво прави.

За акциите знаеше. Но жените бяха направо загадка за него.

— Тези, които разпродадоха предварително акции, които не притежават, няма да могат да си покрият продажбите. Цената ще се покачи само след няколко дни.

Тъй като Дънкан беше в дома му, Ийън не успя да остане насаме с жена си за повече от десетина минути в продължение на няколко дни.

Не знаеше още колко може да издържи така. Тя беше толкова близо, но той нямаше възможност да я докосне истински. Даде му да разбере, че белите й атлазени бедра ще се разтварят винаги според желанието му. Но той не искаше да бъде такава. Не искаше тази стена от омраза помежду им, която му пречеше да докосне душата й.

Ийън вдигна стика, наведе се и застана в светлината на лампата над масата. Подръпна леко полираното дърво, блъсна го напред към билярдната топка и зачака. С тихо и приглушено потракване топките се удариха една в друга, бяла и червена, червена и жълта, жълтата се удари в зелената тапицерия. Нито една не падна в джоба.

— Разбрах, че сте голям играч на билярд — чу се гласът на Уолтър Стриклънд зад гърба му. — Но май играта за вас свърши.

Ийън стисна по-здраво стика и се обърна към него.

— Всеки има дни, в които не му върви.

— Няма ли какво да правите с жена си? — Стриклънд се усмихна, устните му се опънаха и откриха равни бели зъби, които напомниха на Ийън за хищен звяр. — Според слуховете нещата не вървят добре в рая.

Ийън вече беше чул някои от клюките за сватбата си.

Почувства любопитните погледи, когато влезе в „Юниън“, дочу откъслечни реплики. Хората правеха какви ли не догадки — от голяма любов до изнудване.

— Предполагам, че вече имаш авторитетно мнение по въпроса, Уолтър.

Очите на Уолтър се стесниха, когато го погледна.

— Наскоро научих, че всеки, който има участие в Харлем, ще загуби и ризата от гърба си.

Ийън едва се сдържа да не стовари юмрука си в усмихнатото лице на Стриклънд.

— Предполагам, че има доста хора, които искат да сложат ръка на Харлем.

— Мисля, че повечето ще успеят да изплатят залаганията си — Стриклънд се обърна и се присъедини към група мъже на бара.

— Ийън, какво ще правим, ако акциите не започнат да се покачват? — попита Ранд.

Ийън се обърна и посрещна тревожния му поглед с усмивка.

— Ще загубим цяло състояние.

Ранд простена и затвори очи.

— Има и по-лоши неща от загубата на пари.

Ранд се вгледа в него.

— Например да си женен за някое момиче, което без колебание ще ти пререже гърлото.

При изричането на жестоката истина Ийън потръпна от болка.

— Да, съгласен съм.

— Никога няма да се оженя — каза Тим.

Ийън погледна през рамо племенника си и се намръщи. Преди три дни Сабрина дойде при него и, въпреки гордостта си, го помоли за помощ. Изглежда, отново допусна грешка спрямо нея. Не тя, а Луси ван Кортленд бе разбила сърцето на Тим. По нейна молба поговори с Тим и се опита да помири двамата млади. Нищо не помогна.

— Пия за жените — каза Тим и вдигна чашата си, — изпратени на земята, за да побъркат мъжете напълно.

Ийън гледаше как той пресушава чашата с бърбън. Вероятно болката му се равняваше само на това, което изпитваше Луси ван Кортленд.

— Научих един ценен урок, Тим. Най-важното нещо на света е да…

Тим вдигна ръка.

— Без повече лекции, чичо Ийън.

Не му беше мястото тук. Ийън погледна масата. Искаше да си иде вкъщи, да види Сабрина, да я прегърне, да я люби. Но изобщо нямаше настроение да прекара вечерта, като гледа как тя и баща й играят шах. Вече три вечери правеха само това.

Дънкан О’Нийл искаше да му отнеме всяка възможност да спечели сърцето й отново. А Ийън възнамеряваше да се пребори и с него, и със Сабрина. Не можеше да си позволи да загуби тази война.

Газовите светилници съскаха над главата му и осветяваха главния коридор в къщата на Елън, отблясъците трепкаха по рицарите на Шарлеман върху тапета. Болка пронизваше тялото на Ийън и се разширяваше във всички посоки, като кръгообразното движение на вода, в която е хвърлено камъче. Тим висеше с цялата си тежест на рамото му, ръката, преметната през врата му, се клатеше, хълбоците им се удряха при всяка стъпка.

— Защо сме тук?

Ийън извърна глава и се опита да избегне дъха му, който миришеше на бърбън. Той вонеше като тезгяха в бара на Фленъри.

— Защото тук живееш.

— А, да — Тим пое дълбоко дъх и запя с такава сила, че глобусите на газените лампи щяха да паднат от тавана.

— Тихо — прошепна Ийън и притисна ръка до устата му. — Нима искаш да събудиш майка си?

Тим вдигна пръст към устните си и го опря до ръката на Ийън.

— Не трябва да събудя мама — измърмори той в дланта на чичо си.

Стълбището се изправи пред тях като планина, която трябваше да превземат стъпка по стъпка. Ийън започна безкрайното катерене. Прегърнал парапета, подкрепяше Тим, чиито крака се отпускаха все повече.

— Не искам да си лягам — извика Тим и се отскубна от него. — Искам да пея! Хайде да пийнем по още едно! — той залитна на ръба на стъпалото и размаха ръце.

Ийън го сграбчи за ризата, дръпна го към себе си така силно, че гърбът му се удари в парапета. Болката от раната проряза тялото му. Изглежда, вече бе остарял за такива неща, помисли си той.

— Мисля, че…

— Какво става тук? — настоя Елън. Стоеше на площадката над тях и светлината трепкаше по белия й атлазен халат.

— Май го загазихме — каза Тим и прехвърли ръка през рамото на Ийън.

Елън въздъхна, слезе по стълбите и пое свободната ръка на Тим върху рамото си. Тим се спъваше помежду им, пееше и искаше още за пиене, докато го изкачиха до горе. След като го тръшнаха на леглото, Елън свали обувките му и го зави с леко одеяло.

Когато излязоха от стаята, Ийън притисна ръка отстрани, опитваше се да успокои тъпото пулсиране на болезнената рана. Подготвяше се да посрещне приближаващата буря. Елън затвори вратата и се обърна към него.

— Ийън Тримейн, защо допусна това да се случи? — попита тя.

— Той е мъж, Елън. Вече мина времето, когато се вслушваше в думите на стария си чичо.

На стената зад Ийън гореше лампа и осветяваше гневното й лице.

— Всичко е заради онази жена — твоята съпруга.

— Сабрина не е виновна за нещастието му.

Елън поклати глава.

— Да, предполагам, че няма нищо общо с това.