— Няма да взема парите му — Ийън Тримейн можеше да направи всичко, за да я накара да се почувства като куртизанка, но тя възнамеряваше да му покаже, че все още има гордост.


Тази вечер Ийън остана в кабинета си, за да изчака Сабрина. Искаше да я заведе на опера. Утре щяха да са на театър, а вдругиден — на балет. Искаше да я разглези, да й даде всичко, което е по силите му, да я накара да забрави годините на мъки и лишения. Може би това щеше да изличи ужаса на кошмарите й. Може би тогава ще спечели любовта и ще погребе собствените си демони.

От джоба на палтото си извади една тънка и широка кадифена кутия. Керълайн ван Кортленд го посети днес. Очевидно Сабрина не искаше да похарчи и петак за себе си. Когато вдигна капака, светлината огря диаманти и изумруди, които блестяха на черното кадифе. Той трябваше да й купува нещата.

Вдигна очи, когато вратата се отвори. Дънкан влезе така, сякаш беше собственик. Носеше официален черен костюм и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.

Преди да погледне Ийън, зърна кадифената кутия.

— Подарък за дъщеря ми? — попита и се отправи към барчето за алкохол, вградено над бюрото.

— Да — Ийън пъхна кутийката в джоба си.

Дънкан се усмихна и се отдалечи от барчето, в ръцете си държеше гарафа с бренди и малка кристална чаша.

— Ще пийнете ли малко?

— Не, благодаря — Ийън облегна хълбок на дивана. — Радвам се, че се чувствате като у дома си.

Дънкан си наля щедро, преди да остави гарафата на място.

— Отлично — каза той, след като си сръбна. — Избата ви е превъзходна.

О’Нийл искаше да го подмами. Хвърляше му ръкавица на всяка крачка.

— Радвам се, че ви харесва.

Дънкан седна на тъмночервения кожен стол и вдигна краката си на гладкото махагоново бюро. Гневът премина като тръпка по гърба на Ийън и заплаши да помете спокойствието му. О’Нийл искаше да се заяде и да разпали вечна война между дъщеря си и нейния съпруг.

— Знаете ли, няма да ви мине номерът — подаръците, богатата къща, операта — Дънкан глътна брендито. — Щом дъщеря ми веднъж си науми нещо, никой не може да я отклони. А тя е сигурна, че сте негодник.

— Аз обичам дъщеря ви.

В гърлото на Дънкан заклокочи пресилен смях.

— Безспорно, обичахте я толкова много, че я съсипахте и я захвърлихте като парцал — очите му горяха гневно. — Тя ви обожаваше. Аз съм нейна плът и кръв, а тя се опълчи срещу мен, за да не ви сторя нещо. И какво направихте вие?

— Грешка, която можех и да не направя, ако не бяхте оплели дъщеря си в планове за отмъщение. Смятате ли, че хазартът на речните кораби е добър живот за нея?

Дънкан удари чашата си на бюрото и разля бренди по разпилените чертежи.

— Нямате право да ме разпитвате. Знаете ли какво остана от дома и семейството ми след янките?

— И вие решихте, че като отмъстите, ще си ги върнете? А замислихте ли се някога какво вършите спрямо Сабрина? Какво бъдеще имаше тя на тези кораби?

— Бъдете проклет! — Дънкан се изправи. — За моите неща се грижа аз.

— Може би се оплетохте в собствената си омраза и разбрахте какво сте сторили на Сабрина — Дънкан заобиколи бюрото и Ийън се изправи. — Какво ще стане, ако я заведете пак в долината на Мисисипи?

Дънкан спря на една крачка и го погледна злобно.

— Няма да ви позволя да я унищожите.

Като потисна гнева, който се надигаше в душата му, Ийън издържа погледа му.

— Искам само да мога да я обичам.

— По дяволите вашата любов! Единственият униформен северняк, на когото можеш да се довериш, е мъртвият.

— За бога, О’Нийл! Войната свърши.

— Дявол я взел, ако е свършила!

В този момент на вратата леко се почука и двамата се обърнаха.

— Влез — каза Ийън. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост.

Сабрина отвори вратата и застана на прага, огледа и двамата внимателно. Бледата тюркоазна коприна оголваше раменете й. От прибраното, скромно деколте се спускаше дантела с цвят на слонова кост, която се повдигаше от дишането й. Тъмната й коса беше вдигната нагоре, а част от гъстите къдри се спускаха по гърба й. Изглеждаше изумително. Ийън видя объркването в тъмните й очи и болката, която проблесна в тях, като погледна баща си. Той преглътна гнева.

— Изглеждаш прекрасно, коте — каза Дънкан и тръгна към нея.

Тя погледна Ийън, когато баща й я хвана за ръката.

— Татко обича операта, а и от толкова дълго време не е имал възможност да отиде. Надявам се, нямаш нищо против да дойде с нас.

— Разбира се, че няма нищо против — каза Дънкан и потупа Сабрина по ръката. — В ложата му има много място. Нали така?

Ийън стисна зъби и пристъпи към Сабрина. Хвана я за лявата ръка и погледна Дънкан над главата й.

— За мен ще бъде удоволствие.

През 1851 година Джени Линд пя в Методистката църква в Нечиз. Сабрина беше на представлението, седеше в нишата за хора, гледаше и слушаше като омагьосана. Оттогава се влюби в операта.

Ийън имаше собствена ложа — една от осемнадесетте в Музикалната академия. Седнаха на полираните столове, тапицирани с алено кадифе. Изходът на ложата беше забулен от същия цвят завеси и даваше възможност на присъстващите да се почувстват усамотени.

Сабрина седна на ръба на седалката и се вгледа в потоците от хора, които се изливаха в залата, жени в пищни рокли се тълпяха по пътеките между редиците, бижутата им блестяха на светлината.

Когато увертюрата започна, Сабрина усети, че косата по раменете й трепна. Дългите червени завеси се вдигнаха от арката на авансцената и откриха декорите. Само след миг музиката на „Фауст“ я погълна.

Повечето от хората, които имаха ложи, пристигнаха късно, почти преди антракта, и си тръгнаха рано. Сабрина отбеляза това и Ийън й обясни, че повечето от тях идват на опера само за да ги видят. За тях операта просто запълваше времето между вечерята и бала.

Странно, да живееш с такива привилегии и да не ги цениш. Може би прекалено дълго бе живяла с малките неща и сега й беше трудно да разбере тези аристократични северняци. Ако можеше, щеше да ходи на опера, театър и балет всяка вечер.

Пристигнаха вкъщи малко преди полунощ. Тя вървеше по дългия коридор към стаята си, стъпките й кънтяха по дъбовия под и звукът им се сливаше с уверените крачки на Ийън. Съкровен момент — съпруг и съпруга отиваха към леглото си. Само дето тази сватба не беше по-истинска от събитията, които се разиграха на сцената.

Ийън отвори вратата на стаята и изчака Сабрина да влезе. Ръката й докосна гърдите му и кожата й настръхна. Това, че така реагираше на негодника, разпали гнева й. Тя дори не можеше да го предизвика. Никога не успя. Един допир я превръщаше в обезумяло животно, бе готова да даде всичката си гордост за няколко мига екстаз.

Но повече няма да е така. Вече няма да играе по свирката му.

От двете страни на леглото горяха светилниците и го превръщаха в златен оазис. Светлината трептеше по чаршафите. Тя спря в сенките на няколко крачки от леглото, гледаше го като бойно поле и призоваваше цялата си смелост.

Вратата се затвори с прещракване. Стъпките му прекосиха пода бавно, ритмично, уверено. Въздухът трепна от топлината на кожата и аромата му, когато се приближи. Тя усети, че по цялото й тяло тръпне очакване — горещо, кипящо очакване, което я обричаше. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, но успя само да вдъхне мириса на кожата му. Почти подскочи, когато той докосна раменете й.

— Ухаеш приятно — устните му докоснаха извивката на шията й.

Дъхът му помилва рамото й. Ниско по гърба й изби горещият филиз на желанието. Върхът на езика му пробяга по рамото й, ръцете му я галеха все по-нагоре по тюркоазната рокля. Пръстите му се разтвориха, милваха гърдите й и разпалваха огньове след себе си. Обземащото я желание се преля с болката. Тя се опита да потърси закрилата на яростта си. Но това беше пясъчна кула.

По вените й бликна разтопено злато, потече надолу, уталожи се в сърцевината на женствеността й и съпротивата й се стопи. Бог да й е на помощ, желаеше го.

— Усещаш ли какво правиш с мен? — дрезгаво прошепна той до шията й. Пръстите му се сключиха около нейните и отведоха ръката й до лицевата платка на панталона. Дланта й усети ритмичния пулс на желанието му. Той раздвижи бавно и предизвикателно бедрата си, горещият плат се плъзна по ръката й и възбудената плът изгори дланта й.

— Нека да те любя, Сабрина — прошепна той и ухапа леко ухото й. — Искам да ти покажа колко те обичам.

Той разиграваше безумна комедия.

— Време ли е да отдам дължимото на дявола? — попита тя и отстъпи от него, за да потърси убежище срещу притегателната сила на мъжествеността му.

— Къде ще ме накараш да си разтворя краката този път, Тримейн? На пода?

— Мисля, че подът е малко твърд дори и за мен. Но ако ти харесва, ще го направим и там, нека само го застелем с килим. Ти поръча килим, нали, любов моя?

Обърна се към него. Резултатът беше фатален. Лицето му сияеше.

Тя се опита да събуди гнева си като призове болезнените спомени. Беше успял да я омагьоса, обеща й любовта и целия си живот. И всичко това се оказа измама. Този човек умееше да лъже.

— Искаш ли да се изкъпеш? Една чудесна, топла вана?

— Какво ти става, Тримейн? Не съм ли достатъчно чиста за теб?

— Достатъчно чиста, достатъчно красива и умна. Достатъчно женствена, за да не мога да се откъсна от теб за цял живот.

Сабрина почувства, че гърдите й се стягат, чувствата заседнаха на гърлото й. Трябваше да преглътне, преди да успее да проговори.

— Знам докъде стига любовта ти, Тримейн.

— Наистина ли? — той пристъпи към нея.

Сабрина се бореше с желанието да се предаде. Не и този път. Сега щеше да го посрещне с извадено оръжие. Той нямаше да я победи.

— Знаеш ли колко много те обичам? — застана на една крачка от нея, без да я докосва, наполовина в сянка, наполовина в трептящата светлина. — Цял живот те търся. Ти изпълваш сънищата и всичките ми мечти.