Тя хвърли един поглед на списъка, чудеше се как ли тези янки ще реагират на нейния театър. Последното нещо, което искаше сега, беше бал на янки. Тя прочете едно име и погледна леля си.

— Едва ли очакваш да поканя семейство Стриклънд.

— Ще бъде ужасно неучтиво, ако не го направиш, скъпа.

— Но тази жена е била любовница на мъжа ми. Стриклънд го мрази.

— Любовница? — Дънкан пристъпи към нея и повдигна юмрук. — Този янки си има любовница?

— Не — Сабрина се изненада от желанието си да защити Ийън. — Преди време му е била любовница, но това е било много отдавна.

— Сабрина, ако не ги поканиш, това ще означава, че знаеш за Фелисити и съпруга си — обясни Керълайн. — Повярвай, ако откажеш да ги поканиш, ще е по-лошо, отколкото ако се съгласиш.

Сабрина сгъна листа и посрещна сините очи на леля си.

— Ти знаеш най-добре. Ще направя каквото прецениш.

— Добро момиче — Керълайн хвана ръцете си. — Имаме стотици неща за вършене и трябва да започнем още тази сутрин — Керълайн се огледа наоколо, ментовите кадифени завеси й харесаха, богато резбованият диван и креслата бяха тапицирани в същото кадифе. — Разбира се, трябва да отидете в Европа, за да си купите мебели за тази къща.

— Добра идея — Сабрина се усмихна на леля си. — Мога да тръгна още утре и да се върна след около шест години.

Керълайн погледна племенницата си изпитателно и се усмихна така, сякаш всичко й е ясно.

— Не се страхувай, скъпа. Когато Ийън Тримейн и аз сме до теб, никой не би посмял да те пипне.

Сабрина имаше ужасното чувство, че Ийън е готов да я изложи на всяка опасност. Независимо от думите му, тя знаеше, че още не е приключил с отмъщението си. Той няма да се откаже, докато не разбие живота й на толкова много парченца, че тя никога да не успее да ги събере отново. И ако не внимава, щеше да му даде оръжията, с които да го направи.

— Ха, хванах ви на място — каза Делия и влетя в стаята. Синята коприна на черни точки се вееше зад нея и шумеше като вятър в листата.

Последва я Ормсби, който съобщи за пристигането й. Той леко повдигна гъстите си побелели вежди и погледна Делия, сякаш искаше да каже, че на нейно място би се държал по-прилично, след което се завъртя на пети и излезе.

— Щях да дойда още вчера, но знаех, че ще ви трябва време, за да уредите някои неща — тя хвана ръката на Сабрина. — Аз трябва да съм първата, която да ви каже „добре дошла“ в нашето семейство.

Сабрина очакваше известна резервираност от страна на роднините му. Ентусиазмът на Делия едновременно я изненада и поласка повече, отколкото очакваше.

— Благодаря.

— Когато Ийън ни каза, направо бях шокирана. Почти бяхме престанали да се надяваме, че някога ще се ожени. Водеше направо отшелнически живот след войната.

Сабрина си помисли, че той е от онези отшелници, които биха пренебрегнали целия свят, за да бъдат с харема си.

— Страхотен маскарад. Давам всичко, за да узная каква е била гримасата му, когато е разбрал истината — Делия отхвърли хубавата си глава назад и се разсмя. — Това е нещо достойно за мен.

Преди Сабрина да успее да отговори, Делия се обърна към Дънкан, за да му се представи. Сабрина трябваше да се подчини, но се намръщи, когато баща й не отвърна с нищо повече от формална усмивка — някакъв гърч на устните, който направо изглеждаше болезнен.

— Приликата е поразителна, макар че вие въобще не изглеждате като баща на Сабрина — Делия му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Ако не знаех, щях да помисля, че сте й по-голям брат.

Едва сега Дънкан се усмихна. Сабрина реши, че Делия може да очарова и мечка, дори ако е сърдита.

— Тъкмо се готвехме да излизаме, Делия — каза Керълайн и опъна една от сините си ръкавици. — Ако искаш, ела с нас. Предполагам, че ще пазаруваме цялата сутрин и част от следобеда.

Делия сключи ръце като за молитва.

— Сега наистина улучихте слабото ми място. С удоволствие ще ви придружа.

Ийън вдигна очи от телеграмата, която четеше, когато Илаяс Бейнбридж влезе в кантората му. След като си стиснаха ръцете, той му предложи стол.

— Този път молбата ми е твърде необикновена, господин Бейнбридж — Ийън се облегна.

Бейнбридж извади от вътрешния си джоб малко кафяво тефтерче. Погледна Ийън в очакване на инструкции.

— Искам да откриете един кон.

Бейнбридж се поколеба, моливът му увисна над празния лист.

— Кон?

Ийън се усмихна.

— Точно така.

Той повдигна една от медните си вежди, докато Ийън му излагаше молбата си. След като се сдоби с колкото може повече подробности, Бейнбридж увери Ийън, че ще направи всичко, което е по силите му, и си тръгна.

Ийън се завъртя в стола си и се загледа навън през прозореца към Бродуей. Паважът все още бе мокър от сутрешния дъжд, гласовете на хората, шумът на конете и колелата се смесваха и се носеха из влажния въздух. Жителите на Ню Йорк препълваха тротоарите, потоци от хора се тълпяха от двете страни на булеварда, бутаха се, блъскаха се, пресичаха, дамите повдигаха полите си над локвите, мъжете вървяха със сведени глави и избягваха каретите и вагонетките. Всички изглеждаха така, сякаш закъсняват за важна среща. Той се молеше да не е закъснял за най-важното нещо в живота си — Сабрина.

Една грешка ги доведе до такива недоразумения, че сега стояха като Лий и Грант един срещу друг, делеше ги бойното поле, осеяно с ранени мечти. И все пак войната още не бе свършила.

Тя все още го обичаше. Трябваше да вярва в това. Трябваше да вярва, че все още има шанс да се намерят. Иначе животът му не струваше нищо.

Глава 23

Сабрина излезе от стаята, вътре вземаха мерки за нова рокля на Луси. Братовчедка й щеше да е прекрасна в този сапфиреносин атлаз. Тя само се молеше Тим да бъде на тържеството и да я види. Трябваше да намери някакъв начин да ги помири. Трябваше да говори с Тримейн, дори ако й се наложи да преглътне гордостта си, за да го накара да помогне. Дори ако трябваше да легне с него. Противно на очакванията, кръвта закипя във вените й при тази мисъл. Да сподели леглото му, едва ли бе някаква жертва. Но можеше да се окаже опасно.

Слънчевите лъчи струяха през малките стъклени витрини на магазина за дрехи „Мадам Дювалиер“, блестяха по стъкления тезгях и огряваха малките бутилки, които го задръстваха.

Из въздуха се носеха най-различни аромати, слънцето топлеше парфюмите и превръщаше магазина в лятна градина, изпълнена с рози, лилии, жасмин и какво ли още не. Зад щанда стоеше продавачка и помагаше в избора на една дребничка жена със синя коса.

Дали ще й е трудно да си намери работа? — чудеше се Сабрина. Ако си промени името и се кандидатира за място в „Дювалиер“ или „Стюартс“ или на някое друго място? Искаше да покаже на Тримейн, че нито иска, нито се нуждае от парите му, но беше трудно да му докаже независимостта си, когато имаше само петдесет и два долара.

Сабрина се поколеба пред една от масите. „Дювалиер“ беше най-изящният, най-скъпият магазин за мода в града и това си личеше по платовете и аксесоарите, изложени на витрината. Когато пристигна, лейди Джулия си купи една рокля от същата жена. Само това можеше да си позволи. Сега й се искаше да е спестила тези пари.

Една изумрудена коприна хвана погледа й и го привлече. Тя прокара пръсти по пищния плат, и си представи как би го усетила върху раменете и краката си като някоя от великолепните комбинации на мадам.

— Да, това ще ви подхожда чудесно — каза Делия и застана до нея. Тя погледна през рамо. — Какво ще кажеш, Керълайн?

Керълайн пусна бродираната дантела, която се плъзна по дантеленото море, разстлано на една от другите маси.

— Харесахте ли нещо? — попита тя и се приближи до младите жени.

— Не, аз… — започна Сабрина.

— Погледнете тази коприна — каза Делия, повдигна изумруденото платно и го доближи до брадичката й. — Ще й стои прелестно, нали?

— Да — Керълайн наклони глава. — Ще свърши чудесна работа.

Сабрина поклати глава.

— Не ми трябва рокля.

Делия зяпна, сякаш Сабрина току-що бе направила самопризнания за убийство.

— За бога, никога не казвайте това, ако Ранд може да ви чуе.

— Не ставай смешна, Сабрина — прошепна Керълайн рязко. — Няма да се появиш на собствения си бал в рокля, която хората вече са виждали.

Сабрина почувства, че лицето й пламва.

— Предпочитам да не купувам рокля сега — нямаше пари, за да я плати. Не искаше да вземе нари от Тримейн. Не искаше да му бъде държанка.

Керълайн я сграбчи за ръката.

— Мила, нямаме много време за приготовления. Не можеш да протакаш.

— Аз… — Сабрина погледна прелестната коприна. — Точно сега не мога да си го позволя.

— Искате да кажете, че на Ийън му се свиди да ви купи една рокля? — Делия притисна ръка до сърцето си. — Не мога да повярвам. Нима е похарчил толкова пари за онази филантропична дивотия, че да не може да ви купи рокля.

Бузите на Сабрина се изчервиха.

— Не е така. Вие не разбирате — въпросът беше принципен. Това беше символът на нейната независимост.

— Допадна ли ви нещо? — попита мадам иззад гърба й. — О, да, при вашия тен, изумруденото е най-подходящо.

— Е? — попита Керълайн, очите й изразяваха толкова, че и цял ден не би й стигнал да го изкаже.

Сабрина погледна дребната тъмнокоса собственичка.

— Извинете мадам, но днес само разглеждам.

Около Сабрина се възцари тишина. Другите жени я зяпаха. Лицето на Дювалиер изразяваше лека изненада, Керълайн беснееше, а Делия беше любопитна. Сабрина искаше да се обърне и да избяга, но гордостта й я държеше като прикована. Накрая Делия наруши тишината, като помоли мадам да й помогне при избора на няколко нови рокли.

— Държиш се глупаво, младо момиче — каза Керълайн, когато останаха насаме. — Хората ще си помислят, че мъжът ти е скъперник.

Сабрина едва пое дъх през пресъхналото си гърло.