Сабрина наведе глава, разпуснатите й коси се посипаха като ален копринен водопад по раменете и докоснаха гърба му.

— Падащи звезди — това са снарядите в нощното небе. Свистят, после падат и земята се разтърсва. Човек никога не знае къде ще се взривят. Не знаехме дали да бягаме на открито, или да седим заровени в онази къртичина. Много се страхувах… Ужасяваше ме мисълта, че мога да остана жива погребана — ръцете й трепнаха в скута. — Но това не се случи. Тъй че, разбираш, ужасно е глупаво да сънуваш кошмари за нещо, което никога не е било.

— Не е глупаво — искаше да я утеши, да я люби. Бяха преживели един и същи ужас — едно кърваво и жестоко време. Войната бе оставила белези и у двамата.

Врагове. Приятели. Влюбени. Миналото им беше споделено. Беше сигурен, че съдбата ги е събрала, че бъдещето им е само заедно. Вероятно така ще могат да излекуват раните си.

— Остани при мен.

Тя го погледна и вдигна глава предизвикателно.

— Отново ли имаш нужда от задоволяване?

— Не — той посрещна погледа й, без да трепне. Не се опитваше да скрие нищо, искаше да разбере, че много се нуждае от нея. — Отново съм самотен.

Проблесна мълния и заля стаята в сребърна светлина. След миг стъклата се разтресоха от тътена. Сабрина се вгледа в нещо зад гърба му, в мрака, който цареше зад френските врати към балкона, и потръпна от нещо студено, което повя от дълбините на душата й.

Той се обърна и я прегърна.

— Остани до мен в бурята — прошепна й нежно и я положи на дюшека. — Искам само да те прегърна.

Тя се обърна с гръб към него и сви колене, когато той легна до нея и притаи дъх. Държеше я в обятията си и усещаше, че е напрегната като сърна, хваната в капан. Въпреки всичко не се опита да се отскубне. Вероятно и тя изпитваше същата болезнена нужда от него.

Той дръпна завивките и студът остана навън. Прегърна я през кръста, сгуши се до нея, гърдите му се притиснаха към гърба й, тялото му последва нейните извивки и почувства топлината на кожата й през тънката нощница.

Цялата беше топла и нежна, но пръстите на краката й, опрени в пищялите му, бяха ледени. Той се усмихна, положи глава на възглавницата до нея и вдъхна аромата й. Почувства познатото напрежение ниско в корема си, гореща кръв нахлу в слабините му, но той потисна желанието.

Тази нощ искаше само да я прегърне, да й даде спокойствие и сам да се почувства спокоен. Може би с времето отново ще му се довери.

Още дълго остана буден, заслушан в дишането й, милваше косите й, чакаше я да се отпусне в прегръдките му. Бурята навън утихна, грохотът постепенно се отдалечи и само дъждът остана да звънти в прозорците.

След време усети как тялото й се отпуска, дишането й стана по-дълбоко. Тя потъна в сън, обърна се към него, прегърна го и плъзна коляното си между бедрата му. Изпита сладостна мъка, прегръщаше я, макар че собственото му недоверие бе издигнало стена помежду им.

— Някой ден, дяволче — прошепна той. Някой ден щеше отново да спечели дамата на своето сърце.

Глава 22

Експлозия разтърси съзнанието на Сабрина. Тя скочи от леглото, дръпна чаршафа към гърдите си и погледна уплашено към входа. На прага стоеше баща й, вратата все още се люлееше от удара в стената.

— Проклет да си, Тримейн! — извика Дънкан и се втурна вътре.

Кучетата скочиха на крака. Усетили гнева му, Байрон и Шекспир отстъпиха от леглото, започнаха да ръмжат и да лаят. Гърбът на Байрон настръхна. Гуинивиър остана на възглавницата до камината. Гледаше го така, сякаш е дявол, дошъл да я отнесе. Дънкан спря на няколко крачки от вратата, очите му шареха от кучетата към леглото и обратно.

За първи път Сабрина видя Ийън да седи в леглото до себе си. Рошавата му коса падаше по челото, гърдите му бяха голи, завивките бяха смачкани в скута му и разкриваха част от голия му хълбок. Той прокара ръка през гъстата си грива и откри челото си. Гледаше ту Сабрина, ту Дънкан.

Сабрина си спомни за нощта. Имаше буря… и Ийън… той я прегръщаше цяла нощ. Тялото му бе напрегнато и пулсираше от желание. И въпреки всичко той просто я прегръщаше — точно както я помоли. Този жест й се стори много по-интимен от плътската любов.

— Не можахме да го спрем, майоре — зад Дънкан се появи Мак, а зад него — Ормсби, чийто устни се бяха опънали като тънка чертица.

— Няма значение — каза Ийън и сбърчи вежди, когато погледна Дънкан. С рязко подвикване усмири кучетата. — Можете да ни оставите. Господин О’Нийл, изглежда, иска да обсъди нещо с мен. Вземете и кучетата.

Като изкара кучетата в коридора, Ормсби изчезна от очите им, но Мак продължи да стои на вратата и да гледа О’Нийл като булдог, на който са отнели кокала.

— Тръгвай, Мак — Ийън не изпускаше Дънкан от очи.

Мак му хвърли един последен поглед, преди да се отдалечи по коридора.

— Ти отвлече дъщеря ми, янки — Дънкан се приближи към леглото, трепереше от гняв. — И аз искам отмъщение.

— Нямам намерение да се дуелирам с вас!

— Страхливец!

Ийън стисна здраво белия чаршаф.

— Ако не бяхте баща на Сабрина, кълна се, че…

— Пистолети или саби, Тримейн? Изберете вие.

— Татко, моля те — Сабрина се измъкна от леглото, втурна се към него и сграбчи ръката му. — Моля те, не прави това.

Дънкан я погледна.

— Трябваше да го предизвикам още първия път, когато те обиди.

Сабрина потръпна при мисълта за нещастието, което можеше да я сполети. Единият от двамата щеше да умре. Ако не успее да ги спре сега, преди и двамата да обезумеят от гняв, един ден трябваше да види как единият умира от ръката на другия.

— Татко, не можеш да направиш това.

— Дявол ме взел, ако не мога!

— Татко, моля те.

Дънкан поклати глава.

— И преда това те послушах, Брина. Когато ми каза, че ще се справиш с това копеле. Слушах те внимателно, защото знаех колко много обичаш този униформен мръсник — той погледна Ийън. В дълбоките му кафяви очи се четеше смъртна омраза. — Но вече е време да действам.

— И какво ще направиш, татко? Нима трябва да стоя настрана и да гледам как баща ми прави от мен вдовица?

Дънкан я сграбчи за раменете и пръстите му се впиха като нокти в кожата й.

— Откакто се срещнахте за първи път, този човек не ти е причинявал нищо друго, освен болка.

— Той е мой съпруг — тя постави ръце на гърдите му и се вкопчи в зелената жилетка. — Моля те не прави това.

Дънкан обхвана лицето й.

— Не бих издържал да те видя да се мъчиш отново.

— Тогава престани веднага, преди някой от вас да умре.

Дънкан погледна първо Ийън, а после Сабрина.

— Той заслужава да умре.

— А ти? Ами ако той те убие?

Пак старата самоувереност. Навремето пък казваше, че войната ще свърши за няколко седмици. А тя не свърши. Продължаваше дори и сега.

— Татко, моля те. Успокой се. Помисли какво правиш.

— Брина, аз…

Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си.

— Ако един от двама ви бъде ранен, няма да го понеса — прошепна тя. — Моля те не го прави.

Дънкан притвори очи и отметна глава назад, устните му се изопнаха. След известно време я погледна и отпусна рамене примирено.

— Искам само да си щастлива.

Тя го прегърна и притисна лице към гърдите му. Мъчеше се да спре сълзите, които пареха ъглите на очите й.

— Защо не слезеш долу да закусиш? Аз идвам веднага.

Дънкан я потупа по тила, както правеше, когато беше малка.

— Добре, коте — той я стисна силно, после излезе и я остави сама с Ийън.

Тя почувства погледа му, но не се обърна, а продължи да гледа затворената врата. Твърде много. Вече се разкри твърде много пред Тримейн. Леглото изскърца леко. Той стъпваше тихо, но тя го чувстваше, че идва, усети, че топлината на тялото му пулсира по гърба й, когато докосна рамото й.

— Сабрина, аз…

— Не казвай нищо, Тримейн — тя се отскубна от горещата ръка.

Направи няколко крачки по килима в сини и бели тонове, преди да се обърне. В съзнанието й проблесна образа на едно от езическите божества, които украсяваха коридора на Хенри Тримейн. Но студеният мрамор, изваян според класическите канони за мъжко съвършенство, бледнееше пред това творение от златна плът. Изглеждаше величествено — като гръцки бог, слязъл на земята — стоеше пред очите й, препълнени с обожание, в цялата си красота и мощ. Този бог пируваше със сърцата на смъртните девойки.

— Ако не се страхувах, че ще убиеш баща ми, щях да го насърча и да се радвам, ако се срещнете в двубоя на честта — тя се престори на ядосана.

Ийън смръщи вежди и една бръчка проряза челото му.

— Наистина ли нямаш търпение да се отървеш от мен?

Сабрина сведе очи към самурените къдри на гърдите му. Мразеше го, мразеше властта му над нея и способността да прекърши волята й.

— Ще танцувам на гроба ти, Тримейн.

— Не ти вярвам — той скъси разстоянието помежду им.

— Защото си прекалено горд.

Хавана я за ръцете. Тя почувства топлината на дланите му под бухналите дантелени ръкави на нощницата. Гърбът й се стегна.

Той уви ръце около нея и я придърпа към себе си, тялото му я изгаряше през лененото платно.

— Недей — опита се да се освободи. Почувства унижение, защото дрезгавият глас я издаде.

— Войната свърши, Сабрина — прошепна той и ръцете му я стегнаха като стоманени обръчи. — Предавам се.

Сабрина прехапа долната си устна. Той подхвана хълбоците й и я придърпа към себе си, като леко я повдигна. Притисна я и тя усети как въплъщението на желанието му нараства и допира корема й и пулсира от обещаваща жизненост.

— Желая те, Сабрина — устните му докоснаха слепоочието й. — Имам нужда от теб.

Хрипливият глас вибрираше и събуждаше желанието й. Уханието му подразни ноздрите й и някъде дълбоко тя усети, че тялото й се напряга като струни на арфа, обтегнати и настройвани от виртуоз.