Защитните сили на Сабрина се сринаха при вида на тази усмивка. Тя погледна встрани и през пречките на парапета видя един щит, на който бе изобразен Пегас в полет.

— Нека погледнем и втория етаж — каза Керълайн, развълнувана като момченце, което се е сдобило с ключ от сладкарница.

— Оставям всичко на ваше разположение, госпожо ван Кортленд. Чувствайте се като у дома си — той се обърна и се упъти към изхода.

— Къде отиваш? — попита Сабрина.

— Липсвам ли ти вече? — той я погледна през рамо.

Тя стисна ръце до тялото си. Колко лесно се издаваше.

— Надявах се, че ще опънеш платна и ще отплуваш за Китай.

Ийън се изсмя.

— Много е хубаво, когато знаеш, че си обичан.

Сабрина се обърна и срещна настойчивия поглед на леля си.

— Не можеш да очакваш да се държа мило с него и когато сме сами.

Керълайн се усмихна. Звукът от отварянето и затварянето на вратата проехтя в залата.

— Мисля, че се страхуваш да изглеждаш мила.

Сабрина повдигна роклята си и последва Керълайн по мраморното стълбище.

— Какво искаш да кажеш?

Леля й спря на площадката, през прозорците върху нея се изсипваха потоци светлина. Оттук стълбата се раздвояваше в две противоположни арки и отиваше към втория етаж.

— Мила, ти си влюбена в него.

Сабрина повдигна брадичката си.

— Ненавиждам го.

Керълайн поклати глава.

— Освен това той също те обича.

Сабрина издаде гърлен звук, който едновременно наподобяваше и смях, и хлипане.

— Никога нямаше да се ожени за теб, ако не те обичаше.

— Много си романтична — погледна пръстена на ръката си. — Той иска домакиня, кобила за разплод, проститутка. Иска съпруга, която няма да му хленчи, че си има любовници.

— Така ли каза?

Сабрина потриваше пръстена с палеца си, златната плетеница блестеше в жълто и червено на слънцето.

— Да, точно това.

— От мъжка гордост е.

Сабрина продължи след леля си по десните стълби.

— Той е пълен негодник. Ти не го познаваш.

Керълайн сякаш не чуваше. На втория етаж сви вдясно по дълъг коридор.

— Имаш ли представа какви чудеса ще трябва да извършим, за да въведем ред на това място? — с ръце на кръста се завъртя в кръг и огледа белите дъбови стени, които бяха съвсем празни.

— Лельо, ти се лъжеш за него. Керълайн не чу.

— Но аз обичам предизвикателствата. Смятам, че две седмици, считано от петък, ще ни стигнат.

— Лельо, Ийън Тримейн не ме обича. Представата ти за него е погрешна.

— Така ли? — Керълайн опря ръка на бузата на Сабрина и от нея се разнесе уханието на рози. — Ами ако не е? Ако той ти каже, че много те обича? Тогава какво ще правиш?

Вълна от копнежи избликна от дълбините на душата й и я заля. Тя поклати глава, отблъсна ужасното чувство и се вкопчи в болката си. Чувстваше се сигурна така.

— Но как да му повярвам? Той е същински дявол. И е хитър. Ако ми каже, че ме обича, сигурно ще има някаква друга причина. Това ще е средство за постигането на някаква извратена цел. Ще е пълна глупост, ако отново му повярвам.

— Имате нужда от ново начало. Трябва да погребете миналото и да мислите за бъдещето.

— Ние нямаме бъдеще заедно.

Керълайн въздъхна.

— Може би времето ще излекува раните.

Първите няколко стаи бяха съвсем празни. В края на коридора Керълайн отвори една врата и въздъхна.

— Най-после обзаведена стая.

Стъпките на Сабрина отекваха по дъбовите дъски между голите стени. От високия таван със спираловидна украса до белите дъбови дъски долу циментовите стени не бяха варосани. Пердетата на прозорците, балдахинът над широкото бяло и златно легло и завесите на френските врати, които водеха към балкона, бяха от винена коприна с релефни шарки.

Сабрина дръпна пердето и слънчевите лъчи нахлуха вътре.

— Обзаведена? — попита тя и огледа недостатъчната мебелировка.

— В сравнение с другите е направо претъпкана. Трябва да решим коя е най-подходяща за тоалета на дамите.

Коя ли стая бе предвидил за нея? — чудеше се Сабрина. Тя тръгна вляво и отвори вратата между тази и съседната стая. На пода бе застлан брюкселски килим в синьо и слонова кост. Завесите на френските прозорци и балдахинът на голямото резбовано легло бяха от леденосиня коприна. Без да й кажат, знаеше, че това е стаята на Ийън. Беше съвсем сигурна.

Стъпките на Керълайн ехтяха по голия под.

— Поне има баня. Разбира се, смятам, че е редно всяка спалня в тази къща да има баня.

Сабрина затвори вратата на спалнята на Ийън и се обърна към леля си. На лицето на Керълайн се появи странно изражение, когато тя отвори вратата на банята. Сабрина не можа да сдържи любопитството си и се приближи. На ръба на ваната имаше рокля от розов органдин, бели бермуди и фуста, бяла като слонова кост. Тя пристъпи, роклята я привличаше като магнит. Кръвта й кипна.

— Някоя от предишните му гостенки — вдигна един от ръкавите и се изненада, че е мокър.

Керълайн се намръщи.

— И друг път съм виждала тази рокля.

— Вероятно ще трябва да свикна да намирам изоставени женски дрехи — остави роклята и се отдалечи от леля си. — Този човек е… негодник!

— Скъпа, сигурна съм, че…

Преди Керълайн да довърши, вратата вляво се отвори. Влезе Луси, облечена в широка непоръбена риза, която се влачеше по пода. Рошавата й коса се спускаше по раменете и падаше до кръста. Като видя майка си, замръзна.

— О, боже — прошепна тя и притисна пръсти до устните си.

— Какво правиш тук? — попита Керълайн, стресната почти колкото нея.

— Само исках да проверя дали роклята ми е изсъхнала — отвърна Луси и премести треперещата си ръка на шията. Зад нея се появи Тим, който предпочете да бъде до нея, отколкото да седи предпазливо в съседната приемна. Бялата риза, която носеше, му бе с няколко размера по-голяма, ръбовете на раменете висяха, ръкавите му бяха запретнати, крачолите на черния му панталон бяха навити. И той беше шокиран колкото Луси.

— Госпожо ван Кортленд какво правите тук?

Керълайн сключи ръце пред себе си.

— Смятам, че е по-добре вие да отговорите на този въпрос, младежо.

— Госпожо ван Кортленд — Тим погледна Сабрина и лицето му пламна. — Лейди Джулия, ние… Искам да кажа, че ще обясня.

Керълайн си пое въздух дълбоко.

— Направете го, млади момко.

— Бяхме в една лодка в парка — Тим прегърна Луси през раменете, сякаш за да я предпази от опасност. — Обърнахме се.

— Вината беше моя — Луси погледна Тим. — Той ми спаси живота.

Бузите на Тим потъмняха от нежния поглед на Луси.

— Като заваля, помислих, че е добре да дойдем тук, защото е по-близо.

— Звучи правдоподобно — Сабрина погледна леля си. Керълайн я стрелна и отново прикова очи в Луси.

— И ти дойде тук без придружителката си?

— Нищо лошо не се е случило — казаха Тим и Луси в един глас.

— Сигурна съм, че всичко е наред, лельо Керълайн. Луси никога не би… — Сабрина млъкна, защото Тим я гледаше с широко отворени очи и зяпнали уста.

— Произношението ви. Чичо Ийън ми каза, че сте от Юга — той спря, без да сваля очи от нея. — Вярно е нали? Вие сте Сабрина.

— Нейната самоличност няма нищо общо с това — каза Керълайн. — Младежо, вие…

— Ти си ме излъгала? — Тим погледна Луси и свали ръка от раменете й. — Защо не ми каза истината, Луси?

— Не можех. Обещах на Сабрина.

Тим отметна русата си коса от челото.

— Значи всички вие добре сте се посмели на глупавото момченце, което е хлътнало първо по лейди Джулия, а след това по братовчедка й. Имаш ли представа колко се измъчвах през последните дни? — той изстреля последното изречение към Луси.

— Вината е моя. Луси няма нищо общо.

По дългите черни мигли на Луси блеснаха сълзи.

— Тим, моля те, опитай се да разбереш. Не можех да измамя доверието й.

— А аз? А моето доверие? Ти си участвала в това — отблъсна треперещите й ръце и се обърна яростно към Сабрина. — А вие какво искахте да направите? Да се омъжите за мен, за да си отмъстите на чичо ми?

— Нямах намерение да се омъжвам за когото и да било. Смятах, че Ийън ще се влюби в Джулия. Исках да го надхитря — спря и преглътна буцата на унижението, заседнала на гърлото й. — Но той ме надхитри.

Тим погледна Луси, лицето му бе изкривено от гняв.

— А ти си й помагала!

Луси поклати глава, по страните й се стичаха сълзи.

— Това, което чичо ви е направил, не е добро.

Тим гледаше Сабрина, в очите му блестеше омраза.

— Сигурен съм, че чичо Ийън е имал достатъчно основания да го направи.

Сабрина пристъпи към него.

— Моля ви не обвинявайте Луси. Вината е изцяло моя.

Тим вдигна ръка, за да не я допусне по-близо. Пръстите му се свиха в юмрук.

— Трябва да ви благодаря за безценния урок. Нищо не е такова, каквото изглежда — погледна Луси. — Дори и котето, което изглежда така красиво и невинно, има нокти.

Луси сведе очи.

— Съжалявам — шепотът й премина в хлипане.

Тим се обърна и се запъти гордо към вратата.

— Няма да си тръгнете от тук, млади човече — Керълайн се обърна, докато минаваше покрай нея. — Трябва да обсъдим някои неща.

Тим дори не я погледна. Излезе от стаята и затръшна вратата.

— От всички… — Керълайн вдигна глава и изправи рамене. — По мое време младежите имаха по-добро възпитание.

Луси притисна ръка до устните си и захлипа. Сабрина погледна братовчедка си и се почувства неловко, защото знаеше, че е причина за нещастието й. Всеки сподавен стон, изплъзнал се от устните на Луси, стягаше сърцето й.

Отмъщение.

Тя живя с тази мисъл в продължение на години, отмъщаваше си за всичко. Но нищо не можеше да й върне братята, майка й, Ейдън, дома. И какво постигна в крайна сметка? Луси се оказа права. Омразата може само да руши. Най-малко от всичко искаше да нарани Луси със своята себичност.