— Господин Макдафъл, моля застанете до господин Тримейн — каза Атли и взе една черна книга от масата вляво. — Госпожо Ролинс, ако обичате, заемете място до госпожица О’Нийл.

Дребната икономка се засмя тихо и застана до Сабрина. Всички се чувстват щастливи, помисли си Сабрина, всички до един.

Атли застана пред групата и отвори книгата на едно място, отбелязано с червена панделка. Прочисти си гърло то и заговори:

— Възлюбени мои…

Той продължи, думите му нахлуха като вихър в объркания ум на Сабрина, трябваше й време, за да разбере какво става.

— Какво става тук? Какви ги бръщолевите?

Атли спря, погледна Сабрина така, сякаш току-що й бе пораснала втора глава.

— Уверявам ви, че всичко е наред, госпожице О’Нийл.

Сабрина погледна Тримейн. Лицето му бе спокойно. Не издаваше никакви чувства, очите му бяха безизразни като зелена завеса, която прикриваше всяка мисъл.

— Какво е това, Ийън Тримейн? Някаква нова игра?

Без да вдигне поглед от лицето й, Ийън каза:

— Господин съдия, мисля, че аз и младата дама се нуждаем от няколко минути насаме.

Атли прочисти гърлото си.

— Да, разбира се. Ние ще…

Сабрина не го изпускаше от очи, чу как стъпките тихо се изнизват навън по килима, врата се отвори и затвори с леко изщракване.

— Това някакъв номер ли е?

Слабото му лице потрепна.

— Номерът отдавна мина от ред, Сабрина.

Тя се отдалечи от него и притисна ръце към кръста си.

— Да не очакваш да ти повярвам, че искаш да се ожениш за мен?

— Докато смъртта ни раздели.

Тя се завъртя на пети, бледосинята коприна прошумоли около нея. В душата й, сред изпепелените мечти, трепна надежда като жив въглен.

— Защо? Защо правиш всичко това?

Той стоеше неподвижен. Очите и лицето му бяха безизразни. Дъждът шибаше прозорците. В далечината сводът се разкъса от една светкавица — пика, прорязала небесното сърце. Той се обърна и се загледа през малките стъкла.

— Реших, че ще съм доволен, ако си ми съпруга — гласът му бе дълбок, нисък, безчувствен.

— Обичаш ли ме? — прошепна тя обнадеждено.

Ийън се изсмя грубо и гневно, стаята прокънтя.

— Любовта няма нищо общо с това.

Дори и да я беше пронизал с меч, щеше да понесе по-леко болката от това, което изпитваше в момента.

— Тогава защо? Защо се жениш за мен?

Той сведе очи към овалните й гърди, прикрити от добре легналия корсаж.

— В някои отношения ми влизаш в работа.

Тя пристъпи към него, гняв и объркване трептяха във всяко мускулче на тялото й.

— Но ти не си се женил за всяка, която е стоплила леглото ти? Защо за мен?

— Защото ти си наясно, че между нас няма нищо друго, освен плътско влечение — каза той и погледна през прозореца. — Ще бъдеш красивата домакиня, която посреща моите гости, любяща майка за децата ми, изкусителна куртизанка в леглото ми. А аз ще съм свободен да правя каквото си искам.

— Разбирам. Смяташ, че мога да се измъчвам заради всичките ти любовници, без да кажа и дума.

Той опря рамо на касата на прозореца.

— Ти искаш пари и положение в обществото. Аз съм готов да ти ги дам.

— И цената е живот с човек, който има камък вместо сърце? — прехапа устни, за да спре сълзите, които я давеха. — Ти наистина си одрал кожата на баща си.

Устните му се разтегнаха в безизразна усмивка. Пристъпи напред и спря. Тя видя с какви усилия сдържа чувствата си и се запита какво ще стане, ако не се овладее.

Той въздъхна дълбоко. Раменете му се повдигнаха под черното вълнено сако, сърцето му се блъскаше в бялата яка на папионката.

— Виждам, че искаш да те притисна до последно.

— Няма да успееш, Тримейн! Няма да ти стана жена и за всичкото злато на света!

Той се засмя дълбоко, гърлено и безчувствено.

— Нямаш друг избор.

— Все ми е тая.

— Да не би да предпочиташ да отидеш в затвора?

Сабрина преглътна, образът на тъмната тясна килия прониза съзнанието й.

— Да.

Той я погледна за момент, краят на устните му се повдигна.

— Предполагам, че изобщо не те е грижа за провала на леля ти Керълайн и Луси. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат за приноса им в твоите интриги.

Тя се опита да не издава чувствата си. Вътрешно се раздираше, душата й се разпадаше.

Той повдигна веждата си, когато изигра най-силния коз.

— Ами баща ти?

— Какво ще му направиш?

— Мисля, че мога да склоня властите да го тикнат зад решетките. Особено ако наредя нещата така, че да го хванат с някое маркирано тесте карти.

Той разполагаше с пари и власт и можеше да разруши всичко, останало от семейството й.

— И ще го направиш, нали? Ще унищожиш всичко, което ми е останало? За да задоволиш извратения си каприз. Да се ожениш за една жена, която те мрази.

— Мразиш ме като тази сутрин, нали Сабрина?

Щеше да й отнеме всичко — и последната капчица достойнство.

— Ще съжаляваш за това, Тримейн.

Погледна я за момент, сякаш се опитваше да проникне зад крепостните стени, които издигаше помежду им.

— Без съмнение ще съжалявам — обърна се към прозореца. — Да помоля ли съдията да продължи церемонията?

Тя кимна, чувствата я задушаваха. Съдията и свидетелите се върнаха, когато Ийън ги покани. Стоеше като онемяла до човека, когото някога обичаше, и слушаше думите, свързващи живота им завинаги. Сякаш откъсната от тялото си, наблюдаваше отражението на ритуала в стъклата — тя до Ийън Тримейн — две изгубени души, които се лутаха между ада и рая.

Не погледна Ийън, когато пое ръката й. Топлите му ръце погалиха кожата й и студеният метал се плъзна по пръста й. Без да го погледне, тя знаеше, че пръстенът е на баба му. Прилегна й, сякаш бе правен специално за нея. Стоеше, облечена в една от роклите на Ребека, и носеше пръстена, който Ийън Макклеърън някога бе сложил на пръста й. Дали те ги гледаха отгоре сега? Какво ли биха помислили за внука си и нещастната му жена? Какво ще кажат за тази пародия на сватба?

След като Атли вдигна тост за младоженците с най-доброто си шери, Ийън изведе съпругата си от къщата. Сабрина не се възпротиви, когато й помогна да се качи в каретата. Седна срещу нея и макар че не го поглеждаше, усети, че очите му са вперени непрекъснато в нея.

— Изглеждаш така, сякаш съм те повел на бесилото. Усмихни се. Ти спечели, Сабрина.

— Нима?

— Ще имаш всичко, заради което се опита да ме измамиш на борда на „Бел“. Ще си една от най-богатите жени в Ню Йорк.

Тя вдигна очи, без да се опитва да скрие болката си.

— А сигурен ли си, че точно това съм искала?

За момент той замълча, не сваляше поглед от нея.

— Ти наистина си добра актриса.

— Ще ми трябва невероятен талант, за да преживея това — погледна ръцете си. — След като съм обречена на затвор, може ли да изпълниш една моя молба?

Той въздъхна.

— Какво искаш?

— Бих искала да видя леля Керълайн. Сигурна съм, че се тревожи. Трябва да й кажа какво се е случило.

— Разбира се.

Сабрина облегна глава на седалката, загледа се през леко дръпнатото перде и премига от мъглата, която влизаше през прозореца. Пътят се ширеше пред тях — сива лента, която криволичеше между сиви дървета под сивото небе и я отвеждаше към сиво бъдеще.

Вътрешно се чувстваше точно толкова безцветна, колкото изглеждаше и светът наоколо. Не искаше да даде воля на чувствата. Все още не. Защото това щеше да я съсипе. По-добре да си остане така безжизнена.

От време на време плющенето на дъжда по покрива отслабваше. Облаците преставаха да плачат. Дръпна пердето и пречистеният въздух нахлу в лицето й. Тя вдъхна аромата на влажна почва, трева и кедър.

Завиха и пред тях се откри едно село, бели каменни къщи, високи дървета, сгушени върху сочна зелена ливада. Беше като току-що завършен пейзаж — маслените бои още не бяха изсъхнали и блестяха. И тогава художникът добави един последен щрих към шедьовъра си — слънцето се показа през облаците и небосклонът се оцвети от ярка трептяща дъга. Майка й казваше, че това е символ на надежда, на ново начало.

Тя се облегна и затвори очи. Дъгата остана вън. Беше твърде красива и изпълнена с оптимизъм, в пълно противоречие със съществуването, което трябваше да понесе. Пусна пердето и пропътува останалата част от разстоянието до града, потънала в сянка.

Сабрина отказа да поеме ръката на Ийън, докато се качваха по каменните стъпала на имението ван Кортленд. Изпита облекчение, като намери леля си Керълайн сама. Ежедневните сутрешни посетители си бяха отишли. Докато Дикън ги отвеждаше към музикалната стая, коридорът се изпълни със звуци — резки, скръбни, които раздираха слуха като счупени стъкла.

— Сякаш някой тормози котката си — промърмори Ийън под носа си.

Сабрина се намръщи.

— Леля Керълайн свири само когато е разстроена.

Той повдигна вежди.

— Да се надяваме, че не се разстройва прекалено често.

Искаше съвсем да забрави за него. Продължи да гледа гърба на Дикън и не обърна внимание на забележката му. Беше й невъзможно. Не и докато кракът му докосваше полата й при всяка стъпка, докато уханието му изпълваше въздуха и разбуждаше спомените за плътта му, която се плъзгаше по нейната, за твърдите устни… Опита се да пропъди спомените, не успя и бузите й пламнаха.

Дикън спря пред салона, в който Керълайн свиреше на позлатена арфа. Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета зад гърба й, докосваха струните и светлината се разпръсваше във всички посоки. Когато Дикън съобщи за пристигането на лейди Джулия, тя стана, арфата падна на килима и потъна в цветовете на кайсия, слонова кост и кафяво.

— Скъпа! — тя се втурна към Сабрина, роклята от жълта и зелена коприна шумолеше във фустите й.

— Лельо Керълайн — Сабрина хвана ръцете й, сякаш бяха спасително въже, хвърлено на удавник.

— Толкова се радвам, че се върна — притисна се до лицето й.