— Пусни ме! — изпищя тя и заудря гърба му с юмруци. Без да й обръща внимание, той я пренесе от кабинета в коридора. Когато наближи стълбите, залитна и се хвана за парапета, за да не падне. Тъмната ръка на страха сграбчи сърцето й. Ударите по гърба му веднага престанаха.

— Пусни ме, Тримейн. Пусни ме, преди да се самоубиеш.

Той тръгна по стълбите, подпираше се на парапета, дишането му беше рязко и хрипливо. На втория етаж спря, подпря напрегнатата си ръка на резбованата подпорна колона и после продължи по коридора. Пусна я веднага щом влязоха в спалнята му.

— Да не би пак да кървиш?

— Надежда или страх е това, което блести в очите ти, Сабрина? — попита той и се приближи.

Сребърна светлина проблесна в стаята, последва я дълбок грохот.

— За жалост, ако исках да те убия, можех да го направя сто пъти, докато лежеше в безсъзнание тези дни.

На една крачка от нея той спря, широките му рамене се повдигаха от неравномерното дишане. Мократа ленена риза прилепваше по тялото му и очертаваше плътните мускули, преливащи се с тъмната сянка на черните къдрици.

— Какво искаш? — той трепереше от студ. — Защо дойде тук?

— Трябва да свалиш тези мокри дрехи — каза тя и се пресегна към копчетата на ризата му.

Ийън хвана ръцете й. От косата върху бузите му се стичаше вода, като струи сълзи, точно такива, които сега пареха душата й и се надигаха към повърхността.

— Кажи ми защо дойде тук? — думите с мъка излизаха от устата му.

— За да те нараня! Да те унижа така, както ти унизи мен!

Той си пое дъх дълбоко и я погледна.

— Като се ожениш за племенника ми?

— Никога не съм искала да се оженя за Тимъти.

Той обви шията й с ръка, подпря с палец нежната кожа под брадичката и повдигна главата й. Очите му горяха като изумрудени огньове и проникваха в душата й.

— Лъжеш.

— Копеле!

Покри устните й със своите в насилствена целувка. Сабрина усети вкус на дъжд, страст и гняв. Отблъсна раменете му, искаше да избяга от него, да избяга от желанието, което пропълзяваше в собственото й тяло. Но това беше жажда, потискана твърде дълго.

Той я притисна до себе си така, сякаш искаше да изцеди и последната капка живот от тялото й. Като дива птица желанието запърха в нея, напрегна се да разбие оковите на гнева и болката, мяташе се, издигаше се, бореше се да излети.

Дълбоко в плътта й отекна пулс, който се сля с ритъма на сърцето. Ръцете й се разтвориха на раменете му, пръстите й се плъзнаха по мократа му риза.

Той прокара ръце по гърба й, подхвана ханша й през пластовете подгизнали дрехи и леко я повдигна към тялото си. Но това изобщо не беше достатъчно. Метрите поплин и лен едва й позволяваха да почувства тялото му, топлината, която се надигаше в слабините му. Плътта й болезнено жадуваше допира на голото му тяло, искаше да го почувства вътре в себе си.

Сякаш прочел мислите й, той плъзна ръка и хвана горната част на корсажа й. С рязко движение го разтвори, копчетата се разхвърчаха и се блъснаха в гърдите му. Ръцете й останаха приковани към тялото, когато той дръпна дрехата към раменете й.

— Недей — простена тя. Последният разум се бореше да надмогне изблика на чувствата й. — Ти си мой враг!

— Омагьоса ме, вещице! — отворената му длан се плъзна по тялото й и докосна гърдите й. — Сега си носи последствията.

Горещите му пръсти галеха кожата й през тънката риза, докато развързваше корсета й. Нежната коприна се омачка в ръцете му и оголи гърдите й за допира на устните, езика и зъбите му.

Едната му ръка загреба косата на тила й, подхвана главата й и я задържа, докато я целуваше. Сабрина почувства, че неговата разгорещеност я завладява, огънят му я изпълваше, докато кръвта й кипна и тя почувства, че е готов да я погълне. Ръцете, стегнати до тялото й, се опитваха да го докоснат, деряха бедрата му, искаха да го придърпат, докато умът през цялото време й крещеше, че трябва да го отблъсне.

Той я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я притисна към кадифената завивка. Светкавица проблесна навън и обля в бяла светлина голите й гърди, чийто розови връхчета бяха набъбнали и изкусителни.

— Красива магьосница!

Той притисна разтворените си устни до шията й, езикът му премина по кожата и се спусна като гореща лава по извивката на рамото й.

Тя притисна раменете си в дюшека, изви се към него и подложи гърдите си в безмълвна молба. Той откликна, пое студената плът в устните си, езикът му беше като огнена фъртуна. Сабрина се разтърси, нежни звуци на доволство изпълниха стаята, с безпомощен срам тя разбра, че излизат от собствените й устни.

Той прокара ръце под полите й, отхвърли ги нагоре към кръста и разтвори краката й с коляно. Устните му се сляха с нейните, когато ръката му погали вътрешната страна на бедрото й, където потърси и откри отвора на бермудите. Още щом допря влажната й плът, тя повдигна таза си — един праисторически жест на желание, който не можеше да сдържи, дори ако от това зависеше животът й.

— Кажи, че ме желаеш, Сабрина — той произнесе думите тихо, дъхът му изгаряше рамото й, дрезгавият шепот едва надмогваше шума на дъжда, който плющеше по стъклата.

Абсолютна капитулация. Безусловна. Той искаше пълна победа над нея. Трябваше да откаже. Да го отблъсне. Той хвана чувствената й плът още по здраво, палецът му намери влажния вход и се плъзна вътре, после излезе навън, но тя се притисна към дланта му, простена и започна да се мята.

— Кажи ми — прошепна той и устните му докоснаха ухото й, а ръката му спря да се движи. — Кажи, че дълбоко в себе си ме желаеш.

Тя сви устни и се огъна, за да го достигне. Той се отдръпна, ръката му се отмести и трепна над нея, не я докосваше, остави я само да почувства топлината на дланта му върху влажната гореща плът. Желанието се бореше с гордостта й. Но битката бе отдавна решена.

— Желая те — прошепна тя. — Бог да ми е на помощ, желая те.

Въздишката, която се изтръгна от устните му, бе пълна с болка, сякаш нейното смирение го порази окончателно. Но тя не можеше да го осъзнае, способността й за това бе претопена в безумно желание. Измъкна се от корсажа и обгърна раменете му, държеше го неразделно до тялото си, притискаше чувствителните си гърди към мократа му риза. Завъртя ханш, почувства, че краката му се размърдаха, пръстите му я докоснаха, докато разкопчаваше панталона си. Скоро отново ще го притежава — това ще е откупът за изгубената гордост. В момента не можеше да прецени какво й струва всичко това.

Твърдата му плът я докосна, тя се изви, за да го обхване, дългите й крака се увиха високо около гърба му, викът й се блъсна в устните му, когато двамата се сляха. Спомени и сънища, действителност и фантазия се сляха. Сега беше неин, поне в тези няколко мига. Тя посрещаше всеки буен тласък на тялото му. Сега пак враждуваха, но силите им бяха изравнени в любовната битка.

Дъждът звънтеше по прозорците, светкавици разкъсваха небето като бледо подобие на бурята, разразила си между един мъж и една жена. Гняв, желание, ярост и любов се извисяваха и се разбиваха на малки светлинки и се преливаха. Тялото му потрепери, когато навлезе в нея един-единствен последен път, дълбокият му стон се сля с тихото й хлипане. Ийън я повдигна към себе си и я остави да го поеме в цялата му дължина и плътност.

Сабрина се опитваше да го придърпа все по-дълбоко в себе си, не можеше да си представи, че трябва да се отдели от него. Той се отпусна върху й и ниско изръмжа с глава на рамото й. Сабрина усети по кожата си топлото и влажно дишане. Погледна абаносовата коса, навита на едри къдрици на тила му, и повдигна ръка — копнееше да ги погали.

Тътенът на гърма се чу някъде в далечината и я върна към действителността. Нищо не беше се променило. Още бе негова пленница, той — неин враг.

Сабрина се поколеба, сви треперещите си пръсти и юмрукът й се отпусна върху рамото му. Ийън повдигна глава и погледна лицето й, очите му бяха като свежа зеленина — бистри и неразгадаеми. Сянка премина по лицето му, желание, което така приличаше на нейното, го преследваше като призрак. Искаше да обвие ръце около него и да го прегърне. Но не можеше.

Той се дръпна, стана, залитна и се хвана за колоната на леглото, за да не падне. Тя седна, мократа коса се посипа по гърба й и кичурите прилепнаха по кожата като ледени пръсти. Тя обгърна с ръце влажното си тяло — потрепери без топлината на Ийън. Гледаше го как намъква дрехите си. Чакаше поне дума или жест, които да й подскажат, че причината за това, което стана, бе нещо повече от плътска страст, повече от порочно отмъщение.

През мократа риза видя превръзката на кръста му, върху белия лен бе избило червено петно.

— Раната ти кърви — вдигна ръка към него.

Той отстъпи, сякаш не можеше да понесе допира. Сабрина отдръпна дланта си, наведе глава, за да прикрие болката в очите си. Как можеше така жестоко да я наранява? Защо го допусна?

Без да продума, той прекоси стаята, отвори махагоновия скрин и измъкна отвътре един халат от кашмир. На лицето му имаше дълбока бръчка.

— Свали тези мокри дрехи — хвърли халата към нея.

Тя го грабна и покри с меката тъкан голите си гърди.

Гневът в гласа му покоси всяка тайна надежда за обяснение на случилото се. Съзнанието й се изпълни с унизителни образи, бузите й пламнаха. Всичко стана точно според думите му. Не й остана дори достойната възможност да бъде изнасилена.

Тя метна халата, вмъкна ръце в широките ръкави, изправи се, полите се влачеха по воднистия килим. Под това прикритие свали останалите дрехи, остави полата, фустата и бермудите да паднат до краката й и се заслуша в стъпките на Ийън, който крачеше нервно из стаята.

Стегна колана около талията си и се обърна към него. Той стоеше до набраздения от дъжда прозорец и гледаше навън. Ръцете му бяха в джобовете, мократа риза прилепваше по широките рамене. Всичко, което можеше да направи, за да не изпадне отново в унизителна ситуация, бе да не го доближава и да не го докосва.