Ийън седна в креслото, заето допреди малко от Ормсби, и като огледа шахматната дъска, каза:

— Много хитро.

— Казаха ми, че вие бихте се справили по-добре — мълния блесна в стъклата и озари лицето и раменете му със сребърни искри. Само миг по-късно гръмотевицата процепи утринния въздух. Сабрина потръпна, опита се да прояви смелост, да не допусне жестоките спомени, които се разбудиха в ума й.

— Плашат ли ви бурите?

Като малка тя много обичаше бурните дъждове, които раздираха долината на Мисисипи. Мълниите им приличаха на приказно небесно сияние. Но всичко се промени. Сега това беше само храна за спомените и всепоглъщащия страх, с който бе живяла в течение на месеци. Повдигна глава и срещна нежния му поглед. Под очите на Ийън тъмнееха морави сенки, които й напомниха, че за малко не го изгуби.

— Редно ли е вече да ставате от леглото?

— Имате навик да избягвате въпросите ми. — Сигурно много разпитвате.

Той взе черната царица от дъската и реши да промени темата.

— Ще играем ли?

Сабрина погледна ръката му, дългите му пръсти премятаха черната царица. Тези пръсти бяха докоснали тайни места по тялото й, за които тя самата не знаеше. Сега беше толкова уязвима, чувствата й можеха всеки момент да избият на повърхността. Двубоят беше неравностоен.

— Не мисля — Сабрина се надигна от стола.

Ийън сграбчи китката й, когато Сабрина се опита да го подмине.

— Пак ли ще избягате от мен?

Ръката й се сви, следи от пръстите му останаха по кожата й.

— Разбирам, че трудно приемате това, но аз не желая компанията ви.

Без да я изпуска, той стана. Значително я надвишаваше на ръст. Сабрина повдигна глава, за да го погледне в очите. Горещината на тялото му я привличаше като пламък.

— Дори не ми оставяте възможност да ви благодаря за помощта.

Тя сведе поглед, нежните му очи я смутиха повече от всеки изблик на гняв. Дали е повярвал в лейди Джулия? Едва тогава тя прозря, че той едва ли би се влюбил в англичанката. Плановете й за отмъщение бяха обречени на провал още от самото начало. Нямаше никакви възможности да спечели тази война. Единствената надежда, която таеше, бе, че ще може да напусне бойното поле невредима.

— Може би вие ми спасихте живота.

— Всеки греши понякога.

Той простена, дълбокият му глас потръпна в гърлото.

— Наранявате ме.

— Аз не — тя повдигна очи и го погледна. — Но някой друг успя. И според господин Макдафъл това не се случва за първи път.

Той поклати глава.

— Господин Макдафъл се тревожи твърде много.

— Кой друг знаеше, че ще идвате тук?

— Никой. Или поне не някой, който иска да ме убие.

— Може да са ви проследили. Това е човек, който ви мрази толкова, че да иска да ви убие.

— Говорите така, сякаш познавате някои от враговете ми — каза той и погали бузата й с пръсти. — Искам да кажа, някои други врагове, освен вас.

Тя сведе очи, за да прикрие чувствата си, и се вгледа в черните къдрици, които се подаваха изпод леко разкопчаната му риза. За момент се отдаде на мисълта за това, което усещаха устните й, когато докосваха тези къдрици, как опитваше вкуса на кожата му с език и вдъхваше уханието на тялото му. Тя прехапа устни и отмести поглед от този привлекателен триъгълник от окосмена загоряла кожа върху една златиста върволица на изумрудения вълнен килим под краката си.

— Познавате ли някой, който би се зарадвал, ако умра? — Сети се за двама. Единият, слава богу, беше на един речен кораб на километри от тук. Гръм разтърси небесата.

— Дочух един спор между Уолтър Стриклънд и жена му. Той, изглежда, не се радва особено на връзката ви с Фелисити.

— Стриклънд има погрешни впечатления.

— Предполагам, че това не му е хрумнало просто така — тя го гледаше настойчиво.

— Не — Ийън повдигна глава и се загледа в отворените френски прозорци зад гърба й. Сухожилията на врата му се изпънаха. — Фелисити е успяла да му го втълпи.

— И вие очаквате да повярвам, че нямате връзка с Фелисити? — попита тя, изумена от факта, че крещи като ревнива съпруга и не може да се овладее.

Ъгълчето на устните му трепна в усмивка и напрегнатото изражение изчезна. Очите му проникнаха зад паравана и, изглежда, видяха твърде много. Но в този момент Сабрина не можеше да отмести поглед, не можеше да скрие нищо от него.

— Ако не знаех коя сте, щях да ви кажа, че ми говорите като ревнива… — на вратата леко се почука и чертите на лицето му се изкривиха от раздразнение. — Да.

Беше Ормсби. Погледна първо нея, после него, очите му бяха странно загрижени и това разбуди у Сабрина инстинкта за оцеляване.

— Господин на име Бейнбридж желае да ви види, сър. Каза, че го очаквате.

Преди да пусне ръката й, Ийън я стисна силно.

— Въведете го.

— Кой е той? — попита Сабрина и отстъпи назад. Вече се досещаше и сама. През прозорците зад гърба й поривите на вятъра раздуваха изумрудените кадифени завеси, тръпки полазиха по гърба й. Гуинивиър сякаш усети емоционалното излъчване на двамата и се отдръпна предпазливо на възглавницата до камината.

Ийън не я изпускаше от поглед, внимаваше да не издава чувствата си. Като заговори, гласът му бе спокоен и равномерен:

— Човекът, който ще отговори на въпросите.

Вратата се отвори. През прозорците Сабрина видя как една светкавица прорязва потъмнялото небе, тътенът на гърма проехтя в каменната стена на Палисадата и премина по гърба й. В стаята влезе нисък човек с медночервена коса. Докато си стиснаха ръце с Ийън, той погледна към нея, изражението на очите зад кръглите очила беше неразгадаемо.

— Тази телеграма пристигна днес от детектива, който изпратих в Англия, за да разследва вашето питане, господин Тримейн — каза Бейнбридж и му подаде сгънат жълт лист.

Сабрина безуспешно се опита да си поеме дъх. Без да откъсва очи от Ийън, пристъпи заднишком към отворените врати, чувстваше се като сърна, притисната в леговището на лъва. Като прочете телеграмата, Ийън я погледна. Лицето му беше спокойно и безизразно, като издялано от орехово дърво. Само очите му пламтяха от омраза, чийто пламъци направо изгаряха душата й.

Той се обърна към Бейнбридж и тихо му каза нещо, думите му се изгубиха сред бученето на кръвта в ушите й. Дребният човек се усмихна, стисна му ръката и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. В стъклата блесна мълния и гърмът проехтя като оръдеен залп зад гърба й. Сабрина подскочи и притисна ръка до гърдите си. Ийън не помръдна, стоеше до шахматната дъска и държеше смачканата телеграма в ръка.

— За малко да ме убедиш. Почти бях повярвал в този театър — той не я погледна, очите му бяха приковани в картината над камината. — Какво се надяваше да постигнеш, Сабрина? Каква е целта на този план?

Вятърът повдигна завесите, поигра в ментовите поли на поплиновата й рокля и изпълни стаята с ухание на мокра трева и рози.

— Има ли значение? Ти спечели, Тримейн.

— Така ли? Наистина ли спечелих? — той се обърна към нея и изпусна телеграмата, която се понесе по същото течение, което усукваше полите на Сабрина, издигна се над земята и после падна на килима с леко шумолене. — И какво трябва да направи победителят с красивата си жертва?

Тя преглътна шумно, за да спре чувствата, които бяха заседнали на гърлото й.

— Пусни ме да си вървя, Тримейн.

Ъгълчето на устните му потрепна. Но в очите му все още гореше мътният пламък на гнева. Тя видя как в тези очи се пробужда някакъв звяр — онова същество, което забива само ножа в гърдите си. То можеше да убива с голи ръце.

— Да те пусна да си отидеш, за да опиташ отново? И следващия път може би ще е нещо смъртоносно?

Нямаше никакво намерение да я пусне. Не и невредима. Тя се обърна и хукна през френските врати. Едри капки дъжд се блъскаха в лицето й, вятърът раздираше полите й, докато тя тичаше по стълбите към розовата градина.

Болката трептеше в глезена й, но тя знаеше, че това е нищо в сравнение с болката, която ще изтърпи, ако той я хване. Байрон подскачаше и лаеше в краката й, сякаш искаше да я подкара обратно в къщата.

— Сабрина! — гласът на Ийън проряза въздуха като меч.

Тя се отклони от пътеката, полите й се оплетоха в един розов храст и лекият поплин се скъса. Гъстата трева потъваше под краката й. През дъжда, който я шибаше в лицето, видя конюшните, които се изправяха като някакви призрачни видения между локвите в края на алеята. Преди да успее да стъпи на чакъла, Ийън я сграбчи за лакътя. Тя се завъртя и удари рамото му с юмрук. Той протегна ръка и я придърпа към гърдите си.

— Пусни ме! — тя тръсна глава и последните гребени, останали в косата й, изхвръкнаха, гъстите къдри се посипаха по раменете, гърба и хълбоците й.

— Защо го направи? Защо дойде тук?

Тя премигна, за да пропъди дъжда от очите си, и се вгледа в похитителя си. Струи се стичаха по лицето му, на челото му бе прилепнал един кичур, по миглите му се събираха капки, кръгли като мъниста. Просветна мълния, посребри чертите му, очите му горяха от дива, необуздана страст.

Сабрина заблъска гърдите му, мяташе се в стоманените му прегръдки. Трябваше да се отскубне. Трябваше… той простена от болка, свитият й юмрук замръзна на гърдите му. Ръцете му я притиснаха, той затвори очи и лицето му се изкриви. Раната отново се бе отворила.

Сабрина притисна ръка и почувства биенето на сърцето му върху дланта си. Той леко си пое въздух, отвори зелените си очи и се вгледа в нея, погледът му беше помътнял от болка. Последното нещо, което трябваше да направи сега, бе да тича като луд под дъжда.

— Тримейн, пусни ме да си ида, преди и двамата да пострадаме още повече. Всичко свърши. Просто ме пусни.

— Не мога да го направя, Сабрина.

Той я хвана за ръката и я повлече обратно към къщата. Тя се дърпаше, запъваше обутите си крака в тревата, пързаляше се, за малко не се прекатури през глава към него. С едно леко движение той се наведе и я метна на рамо. Байрон припкаше в краката му.