— Яж — Хана вдигна лъжицата, в която имаше залък препечен хляб, напоен с мляко.

Ийън я отблъсна.

— Не съм чак толкова зле, че да ям тези неща.

— Не си зле! Мислехме, че ще те загубим. Хайде, изяж си препечения хляб като добро момче.

— Хана, къде е…

Тя бутна лъжицата в разтворената му уста. Ийън почти се задави. Преглътна лигавата смес и едва отвори уста, за да възнегодува, когато Хана му бутна втора лъжица.

— А сега ще ти кажа нещо, Ийън Тримейн — рече тя, като приготви поредната лъжица разкашкан хляб. — Хич не ме е грижа кое е това момиче — лейди Джулия Уиндъм, Сабрина О’Нийл, царицата на Египет или която и да било друга. Тя е прекрасна, почтена млада дама. И ако мислиш, че може…

— Хана, аз… — тя се засили с лъжицата, но той затвори уста и попарата се посипа по брадата му.

Хана бързо загреба друга.

— Не знам какво се е случило между вас — държеше лъжицата като пистолет до стиснатите му устни. — И не ме интересува. Ти си влюбен в нея, а на всичкото отгоре — и тя е влюбена в теб. И ще ти кажа, че си най-големият глупак, който се е раждал на земята, ако не се ожениш за нея.

Ийън и без това не се съмняваше много, че е най-големият глупак на земята, защото вече започваше да вярва на хубавата червенокоса. Вдигна ръка, че се предава. Хана свали лъжицата.

— Искам само да знам къде е. Моля те, не ми казвай, че си я пуснала да се върне в града — попи брадата си със салфетката.

Хана се изправи и посочи към прозорците.

— Можеш и сам да се убедиш. Тя е в градината и Лутър я пази, сякаш това мило създание е някоя престъпница.

Ийън се облегна на възглавниците и погледна навън. Долу в лъчите на предобедното слънце, сред розите, стоеше Сабрина. Широкополата сламена шапка засенчи лицето й, когато тя се наведе да отреже една роза. На Ийън му се искаше Сабрина да вдигне глава. Искаше да я види. Помисли си, че иска да я вижда всяка сутрин, като се събужда, и вечер тя да е последното нещо, което е запомнил, преди да заспи.

— Къщата е пълна с рози — промълви Хана. — Тя ми каза, че е направо грехота да ги оставим да увехнат, без да ни порадват с красотата си.

Сабрина се обърна, фигурата й се открояваше в профил на фона на зелените храсти. Тя постави една жълта роза в плетената кошница в ръцете на Лутър. Ийън огледа гърдите й, раирана коприна в гранитни и бели цветове скриваше формите, които той копнееше да помилва. Изпитваше болезненото желание да я прегърне. То пулсираше в него — по-силно от отворената рана.

— Ако тя е лейди Джулия Уиндъм, нямам друг избор, освен да се оженя за нея.

— А ако не е?

Ийън се отпусна на възглавниците и се загледа в гънките на тъмния балдахин. Какво трябва да прави човек с една еретична вещица, когато има достатъчно доказателства да я изпрати на кладата? Да я изгори?

— Нека се надяваме, че това е Джулия.

Глава 18

Слънцето играеше на криеница, ту хвърляше светлина върху гладкото езеро в Сентръл Парк, ту се скриваше зад плътните пухести сиви облаци. Тим погледна Луси, потопи греблото и контурите на един бряст, който се оглеждаше във водата, се разчупиха.

Луси седеше срещу него като порцеланова кукла, облечена в розов органдин и коприна с цвят на слонова кост. Усмихна се и потопи пръсти във водата, погледът й проследи двойка лебеди, които плуваха край тях.

През двете седмици, в които лейди Джулия оздравяваше, двамата се срещаха всеки ден. На първите срещи той излизаше с нея просто за да запълни мястото на красивата графиня, но сега нещата се бяха изменили. Изпитваше ужас при мисълта, че Джулия може да се върне в светския живот.

Един слънчев лъч прониза облаците, освети Луси и превърна косите й в тъмен пчелен мед. Тя вдигна очи към небето и се усмихна пленително. В този момент той разбра, че иска да я види сред падащи есенни листа, да я прегръща пред огъня, който пращи в камината през зимата, да й подари първата пролетна роза. Но какво да прави с Джулия?

Лъчът изчезна, притиснат от облаците.

— Изглежда, ще вали — каза Тим и като погледна небето, разбра, че скоро ще им се наложи да хукнат към дома й. Дали щеше да завари там Джулия?

— Винаги съм обичала дъжда. Особено когато носи нежност и прохлада през летните дни — Луси го погледна в очите, усмивката й обви сърцето му в топлина.

Тим се поколеба, отпусна неподвижно греблото във водата, докато гледаше лицето й. Как да я пусне да си иде?

— Когато бях малка, винаги гледах да избягам от къщи и да се разходя без чадър под летния дъжд. Това направо довеждаше майка ми до отчаяние.

— Ти ме довеждаш до отчаяние — каза той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да осъзнае какво казва. Остави греблото и се пресегна да я хване за ръката. Лодката се залюля от движението му.

— Прекрасна си, когато слънцето докосне лицето ти, когато блести в косите ти, когато се изчервяваш, щом ти направя комплимент.

По шията й се плъзна руменина и заля бузите й в тъмнорозово, малко по-наситено от органдина. Луси се обърна, вгледа се в бистрата вода, неспособна да издържи настойчивия му поглед.

Тим стисна ръката й и я пусна.

— Не трябваше да казвам това.

— Не е ли истина? — вдигна очи към лицето му.

— Напротив, истина е — Тим погледна надолу и видя отражението си. Гледаше го един човек, който вече е обременен с дълг. Всячески бе показал на лейди Джулия, че има намерение да се ожени за нея, а сега беше влюбен в друга. — Луси, защо ми трябваше толкова време, за да разбера колко си красива?

— Защо говориш така, сякаш вече е късно?

— Джулия — прошепна той и вдигна измъчен поглед към нея.

За момент тя не каза нищо. Големите й сини очи бяха изпълнени с тъга.

— Много ли я обичаш?

— Не — той се придвижи напред, опита се да я вземе в обятията си. Лодката за малко не се преобърна.

Луси се хвана отстрани и се облегна назад, очите й се разшириха от ужас.

— Може би ще е добре да ти кажа, че не умея да плувам.

Усмивка заигра по устните му при това мило признание и бързо угасна, щом си спомни в каква каша се е забъркал.

— Луси, само дето не съм помолил лейди Джулия да се ожени за мен. Какъв ли негодник ще се окажа, ако сега взема да попитам теб?

— Ти искаш да се ожениш за мен?

— Повече от всичко на света.

— О, мили! — извика тя, хвърли се напред и обви раменете му с ръце. Лодката се наклони. От едната страна нахлу вода. Остър писък раздра гърдите й и се сля с неговия плътен вик, когато лодката се обърна и двамата паднаха във водата като объркан възел от розов органдин и сиво-бял лен.


Влажен вятър нахлу поривисто през френските прозорци в кабинета в Дънкелд. Сабрина вдигна очи от шахматната дъска и погледна през терасата навън. Видя, че в небето се събират плътни сиви облаци и стомахът й се сви.

— Положението ти не е розово — каза Лутър и се надигна от канапето. Тежкото му тяло остави вдлъбнатина върху изумруденото кадифе. Той се обърна, за да погледне през прозорците. Всяко стъкло бе от диамант, прихванат между оловни ленти. Лутър засенчи дъската.

— Ако обичаш, Лутър, отмести се — каза Ормсби. — Правиш ни сянка.

Лутър се премести, застана до Сабрина и се вгледа в дъската от абанос и седеф.

— Та тя те е притиснала.

Ормсби повдигна една от белите си вежди и погледна ухиленото лице на Лутър.

— Играта още не е свършила — взе коня от резбовано и боядисано палисандрово дърво, поддържа го малко, очите му стрелнаха фигурите на Сабрина. Преди да го постави на бойното поле, той кимна одобрително на избора си.

Сабрина игра офицера.

— Мат.

— Изумително! — Ормсби се облегна. Потриваше брадичката си, разучаваше дъската, гъстите бели вежди бяха надвиснали над тъмнокафявите му очи.

Дълбокият смях на Лутър разтърси стаята.

— Обзалагам се, че може да съдере кожата на майора, ако играят за пари — каза той и така потупа Сабрина по гърба, че тя залитна.

Усмихна се на този здравеняк, който я охраняваше, откакто пристигна в Дънкелд преди две седмици. За това кратко време се привърза към любезния исполин, макар че той осуетяваше всичките й опити да избяга.

— Може дори да го победя.

Усмивката на Лутър проряза тъмната му брада.

— Ще се радвам, ако опитате.

— И аз — каза Ийън от вратата. Сабрина погледна високия мъж, изправен на входа. Не беше го виждала от пет дни, не влизаше в стаята му, опитваше се да смъкне оковите, които я свързваха с него. Грижите за раната само разпалиха желанието й да го прегърне. Дистанцирането, изглежда, също не помагаше.

— Май сте изненадана да ме видите — той се усмихна с познатия пиратски маниер. — Смятахте, че няма да оздравея?

Можеше да остане настрана, но не и преди докторът да й каже, че негодникът е на оправяне. Тя разпитваше Хана за състоянието му всеки ден, но той не трябваше да узнае това.

— Много сте подъл, за да умрете млад.

— Трябва да свърша някои неща — каза Ормсби и стана. Лутър го последва навън, като промърмори, че някаква кобила в конюшните имала нужда от грижи.

Байрон и Шекспир, които лежаха пред Сабрина, се надигнаха да поздравят господаря си. Пухкавата опашка на Байрон се вееше високо, Шекспир се тътреше на дебелите си крака.

— Изглежда, сте завоювали малко от територията ми — Ийън се приближи. Движенията на гъвкавото му тяло сега бяха напрегнати, държеше лявата ръка близо до себе си.

— Но тя още не смее да се доближи до мен — каза Сабрина и погледна Гуинивиър, която куцукаше зад Ийън.

— С времето и това ще стане.

Тя се размърда на стола и двамата знаеха, че не й остава много време.

Бялата риза и тъмносивите панталони на Ийън се вееха около него — личеше, че доста е отслабнал. Сабрина потисна порива да стане и да го подкрепи. Най-добре да не го докосва. Може би това е начинът да овладее емоциите си. Сигурно щеше да успее да устои на невероятния му чар.