Той коленичи и пое на ръце един от труповете. Срещна студените сини очи на Джон. Докато носеше брат си, от мъглата изскочи човек. Баща му. Приближаваше се навъсен.

— Защо? Защо теб не те сполетя съдбата на сина ми?

Ийън погледна към Джон. Вината беше негова. Изцяло негова. Болката заседна в гърлото му. Гальовен глас прошепна името му. Една нежна и хладна ръка помилва челото му и го изтръгна от кошмара.

Отвори очи. Над него трепетно сияеше ангелско лице. Слънчевите лъчи струяха по тъмночервените коси. Беше дошла за него. Щеше да го отведе от този земен ад.

Той опита да вдигне ръка и да докосне лицето, но тъмнината го завладя отново.

— Не! — нямаше да се откъсне от нея. Не отново.

Но тъмната бездна го призова, болката го завъртя шеметно, потопи го, откъсна го от червенокосия ангел.

— Ийън, чуваш ли ме? — прошепна Сабрина и погали челото му с ръка.

— Така ще е днес и може би утре — каза Бримли и се наведе над Сабрина. — Вие много добре сте се погрижили за раната, млада госпожице. Ако не бяхте спрели кръвта, той вече щеше да е мъртъв.

Тя се изправи, обърна се към него и стисна юмруци. Бяха почти еднакво високи, макар че прегърбените рамене на доктора го правеха по-нисък.

— Ще оживее ли?

Бримли се вгледа в пациента си, лицето му бе сериозно.

— Раната беше чиста. Няма засегнати важни органи — пое дълбоко въздух. — Ако дробовете му се запазят чисти, има значителни шансове.

Значителни шансове. Думите я боднаха в сърцето. Беше ги чувала и друг път. Не можеше да умре! Не и той!

Гъстите мигли се открояваха като черни сърпове на лицето му, кожата сивееше, чувствените устни бяха разтворени. Сабрина следеше повдигането на гърдите му и това я уверяваше, че наистина е жив. Преди да си тръгне, докторът даде на двете жени наставления и каза, че отново ще се отбие привечер.

— Трябва да го изкъпем — Сабрина огледа тъмните петна по широките му гърди. Златният пръстен стоеше спокойно в тъмните къдри. Изглеждаше невероятно мъжествен на белите чаршафи с черната си коса и тъмна кожа. Ранен и кървав. Дори и сега от него се излъчваше някаква първична мъжка сила.

— Но аз не мога да понасям кръв — каза Хана и взе легена с окървавената вода от махагоновата ракла до леглото. — Мога да помоля Макдафъл, но той е груб като бивол. Чудя се дали можете да ми помогнете, милейди. Ще съм ви признателна до гроб.

Сабрина изобщо не помисли, че молбата на Хана е направо неприлична. Не забеляза и очите й, които блестяха от любопитство. Единственото важно нещо за нея бе Ийън, който се нуждаеше от помощ. — Разбира се, че ще ви помогна.

След минута Хана се върна с топла вода, гъба и чисти кърпи. Като постави легена на раклата до леглото, Хана остави Сабрина и Ийън сами.

Сабрина седна на леглото до него, вдигна ръката му, пръстите й се свиха нежно около неговите. Бавно прокара гъбата по гърдите му, внимателно изми кръвта от ръката и всеки пръст поотделно.

„Такива красиви ръце“ — помисли си тя и положи ръката му на чаршафа до него. Пръстите му леко се свиха. Бяха способни на невероятна нежност. Можеха да запалят кръвта й само с едно докосване. Можеха да изцедят от нея и последната капка живот. Ръцете на врага й.

Водата в легена почервеня, когато Сабрина изстиска гъбата. Повдигна завивката, откри хълбока и дългия му крак, нагъна мекия лен на корема му, без да го опорочи, като го разкрие. Сякаш у него бе останало нещо неопорочено, помисли си тя. Отми кръвта от бедрото, кожата му бе много по-нежна от тази на гърдите, по-гладка, като сатен, опънат върху дъбова плоскост.

Слънчевите лъчи го прорязваха с една ярка линия, която тръгваше от кръста му и се спускаше по крака. Спомените изплуваха пред очите й, устните й пресъхнаха, сърцето й заблъска в гърдите. Ръката й сякаш се повдигна от само себе си.

Сабрина проследи с пръсти тази слънчева ивица, докосна кожата на гладкия хълбок, премина в твърдите къдри по бедрото му, почувства отново мускула, изпъкнал под ръцете й.

Беше лудост да си припомня.

Трябваше да погребе тези спомени, помисли си тя и метна чаршафа отгоре. Гънките застлаха крака и скриха от погледа й голата плът. Но как да предпази сърцето си от спомените.

Изцеди гъбата и повдигна пръстена от тъмните му гърди. Той блесна като въглен в ръката й. След миг постави финото бижу на възглавницата до рамото му, преметна ланеца през врата му, не можеше да откъсне очи от простата плетеница. Коя щеше да го носи? Що за човек ще бъде? Коя ще избере? Тя знаеше коя няма да бъде избраната…

Черните къдрици се огънаха, докато се опитваше да почисти кръвта. А защо да я интересува? Защо ревнуваше при мисълта, че някоя друга може да носи пръстена? Не, не ревнува, помисли си тя и прокара гъбата отстрани. Ийън простена и сърцето й се сви от болка.

— Съжалявам — прошепна тя и постави ръка на бузата му.

Гледаше как вените под гърлото му пулсират. Колко крехко можеше да се окаже стеблото на живота! Дори Ийън, който изглеждаше толкова силен и непоклатим, можеше да загине от едно нищожно парченце олово.

В съня си той обърна лице към ръката й, сгуши се в дланта — топлият му дъх овлажни кожата й. Нещо трепна в нея — дива, болезнена жажда, която я подтикна към него. Обърна главата му, наведе се над него и почти го докосна с устни.

Една целувка. Това е всичко. Само една целувка, преди да се събуди. Но преди да усети този чувствен допир, тя се дръпна стреснато и прехапа устни. Какво правеше? Та този човек е неин враг!

Обърна се, потопи гъбата във водата, пръстите й трепереха. Трябваше да намери начин да се освободи от него. Трябваше да го забрави. Но как? Как да забрави гласа му, ръцете, вкуса на устните? Как можеше човек да изтръгне сърцето от гърдите си и да живее?

В шест вечерта докторът се върна да прегледа пациента. Нещата не бяха претърпели съществено изменение. Предпазливият оптимизъм на доктора само обтягаше нервите на Сабрина.

Седя цяла нощ до леглото му, броеше дългите часове, отпращаше Хана, която се опитваше да я накара да си легне. Страхуваше се, че Ийън ще умре, ако свали очи от него. Малко след полунощ Ийън се събуди и тя успя да му даде няколко глътки говежди бульон, преди тъмнината да го погълне отново. Малко след това сънят надви Сабрина и я повлече в света на сънища, изпълнени само с неговия образ.

Призори се събуди и повдигна натежалите си клепачи, за да погледне неподвижния мъж в леглото. През прозорците зад гърба й се процеждаше сивкава светлина, смесваше се със златното сияние на лампата над леглото и осветяваше гърдите му, които се повдигаха ритмично. Сабрина изпусна една дълго сдържана въздишка. Бяха изкарали нощта.

Изправи се, за да се раздвижи, тялото й бе схванато от дългото седене в креслото. Щом мръдна, трите кучета също надигнаха глави. Бяха изкарали бдението заедно с нея — Байрон и Шекспир лежаха отстрани на стола й, а Гуинивиър лежеше по-далеч на пода, близо до леглото.

Сабрина я погледна, чудеше се дали кучката ще й се довери някога, но моментално отхвърли тази мисъл. Нямаше да се задържи още дълго тук. Не достатъчно дълго, за да промени нечий живот. За нея тук нямаше бъдеще.

Скръбта се загнезди в душата й, обви всичко наоколо в гъст мрак, загърна я като плащ, задуши я. Трябваше да спре да копнее за нещо, което не й принадлежеше, нещо, което бе само една детска фантазия.

Кичур коса падаше на челото на Ийън и сякаш я подканваше да го докосне. Сабрина седна на леглото до него и пръстите й отметнаха абаносовата коприна от челото му. Той въздъхна и отвори очи, премига сънено, погледна я, пръстите й все още бяха в косата му.

— Ти си тук? — прошепна и се усмихна.

Тя дръпна ръката си и сви пръсти.

— А вие къде мислехте, че съм, господин Тримейн?

Клепачите му се затвориха, сякаш не можеше да издържи тежестта им.

— В сънищата.

Думите му сякаш се отнасяха точно до страстта, която пулсираше дълбоко в нея. Коя ли го преследваше в сънищата? Чие лице бяха видели очите му? Стана от леглото и почувства как кръвта се отдръпна от крайниците й. Животът й зависеше изцяло от него. Единственото бъдеще, за което мечтаеше, бе да живее с него, но то не можеше да стане реалност.

Сабрина се обърна и се загледа през прозореца към розовата градина, белият белведер сияеше в светлината на зората. Сигурно имаше начин да се отърве от тези чувства, от ужасното желание, от тази любов, която все пропълзяваше в сърцето й и не можеше да остане погребана под гнева и болката. Трябваше да намери начин отново да се почувства свободна.

Беше късна сутрин. Ийън го усещаше и без да отваря очи, чувстваше топлината на слънцето по лицето си, виждаше златистото сияние, което играеше по затворените му клепачи. Докато тялото му бавно се събуждаше, усети болката, която пулсираше някъде отстрани. Спомняше си, че някой стреля по него. Спомняше си Сабрина, допира на ръцете й. Пръстите й трепереха, леки и нежни, докато се грижеше за него.

— Сабрина — прошепна той. Очакваше да я види като в предишните три утрини. Премигна и изчака чертите на лицето до него да се избистрят. То беше мило и усмихнато, бе обикнал това лице още от дете, но не очакваше него.

— Добро утро, момко — Хана се наведе над него и притисна ръка до челото му. — А-а, хладно и приятно. Треската е преминала.

— Къде е тя? — попита Ийън и се опита да седне, но болка простреля раздраната му плът. Хана подпря още една възглавница под главата му и му помогна да се настани удобно.

— Откакто те простреляха, това мило дете не се откъсна от теб нито денем, нито нощем — Хана взе паницата от шкафа до леглото. Върху него имаше порцеланова ваза, пълна с всички видове рози, които растяха в градината — червени, жълти, бели и розови цветове напояваха ветреца от прозорците с аромата си. — И ако питаш мен, представите ти за нея са изцяло погрешни.

— Да не сте я пуснали да си иде? — за първи път Ийън почувства паника. Хана не обърна внимание на въпроса му и подложи под брадата му една салфетка — като на бебе. Боже, да не е пуснала Сабрина да си отиде? Ами ако е? — Да не сте се хванали на лъжите на тази малка…