Дебра Диър - Сянката на бурята

Ще се оправи, убеждаваше се Сабрина, докато гледаше белведера, кацнал в средата на розовата градина. Ийън Тримейн беше твърде упорит, силен и жизнен, за да умре. Тя се намести на стола с ветрилообразната облегалка, отпусна бузата си на воднистосиньото кадифе и нагласи пулсиращия глезен по-удобно на столчето с кадифена възглавничка.

Лекарят пристигна преди повече от час и отпрати всички от стаята. Сабрина остана в съседната приемна заедно с Хана, Мак и Лутър — главен иконом и неин пазач. Топлият вятър долиташе от градината, разнасяше ухания из въздуха и къпеше лицето й с омайния аромат на рози, огрени от слънцето. Отново трябваше да бди над някого — помисли си тя, докато се мъчеше да отхвърли спомените, които заплашваха да размразят спокойното й изражение.

Вик на болка долетя от стаята на Ийън. Сабрина сви ръце в скута си. Какво ставаше вътре? Щеше да е много по-спокойна, ако познаваше лекаря и ако можеше сега да е до Ийън. Ако му беше жена, нищо нямаше да може да я откъсне от него. Нищо!

Байрон я побутна с носа си, погледна я тъжно, сякаш искаше да я утеши. Дори кучетата знаеха какво става. Шекспир лежеше на пода пред вратата на стаята и притискаше нос към цепнатината на прага. А Гуинивиър куцукаше напред-назад, свила уши към лъскавата си глава.

— Само да пипна това копеле, което е стреляло в майора… — устните на Лутър се свиха на черта и почти изчезнаха в гъстата брада. Повдигна ръце и пълните му пръсти се извиха като нокти. Сабрина се сети за мечката. — Ще го убия със собствените си ръце.

Тримейн със сигурност знаеше как да накара прислугата да му бъде вярна, мислеше си Сабрина. Или пък може би тази вярност имаше други корени.

— Заедно ли служихте в армията?

Лутър кимна.

— Да. Аз и Мак. Ако не беше той, сега щяхме да сме мъртви.

— Пък и не само ние — каза Мак, подпря ръце на кръста си и стрелна злобно Сабрина. — Няма да намерите по-добър човек от него.

Сабрина погали Байрон и вдигна очи към Лутър, който седеше на ръба на едно тапицирано кресло и сякаш не бе сигурен дали му се седи, или му се стои.

— Какво се случи? — попита тя почти шепнешком. Искаше и едновременно се страхуваше да научи повече за човека, който лежеше ранен в съседната стая. Опасяваше се, че чувствата й ще се разпалят.

— Опитвахме се да превземем Ричмънд, когато старият Макклеърън дал заповед за отстъпление — започна Лутър. — Но нашият батальон въобще не разбра за нея. Понякога се случват такива неща. Оттеглихме се да нощуваме в гората. На сутринта ни събудиха тръбите на врага.

Мак кимна.

— Бяхме обкръжени.

— Но майорът не е човек, който лесно губи самообладание. Нареди да си стягаме нещата и да се омитаме, преди ония да са ни усетили. Трябваха ни цели два дена, за да прекосим противниковата територия и да се върнем до лагера — Лутър стисна юмруци. — А там цареше страхотна бъркотия. Войниците бяха отделени от командния състав. Бригади, дивизии — всичко беше разбъркано. Този Макклеърън можеше и главата да си забрави някъде… — той се усети, че е зяпнал Сабрина, и бузите му се покриха с червенина над тъмната кафява брада. — Генералът понякога не успяваше да ни ръководи добре.

Сабрина не се стърпя и се усмихна на едрия мъж, от което той направо пламна.

— Всичко беше много объркано — продължи Мак и се премести на дивана. — И докато генералите се чудеха как да се справят с положението, бунтовниците разположиха артилерията си на един нисък хълм и започнаха да ни обстрелват, сякаш сме патици в езеро.

— Майорът направо побесня. Яхна коня си и тръгна съвсем сам да изкачва хълма. Като го видяхме как се хвърли направо към смъртта, ние го последвахме — устните на Лутър се разтегнаха в широка усмивка. — Изпратихме бунтовниците обратно на юг.

— Но преди това един снаряд рани майора в крака — Мак сведе глава и се загледа в сплетените си пръсти. — Едва го спасихме.

В стаята се възцари тишина, обви ги като черен саван, едва смогваха да дишат. Сабрина си спомни грубия белег на бедрото му и болката, която го е измъчвала. Дали раната му сега беше по-лоша? Ще се оправи, уверяваше се тя. Господи, трябва да се оправи!

— Тая работа никак не ми харесва. Първо онези двамата на кораба, после катастрофата преди няколко седмици, а сега и това — Мак поклати глава. — Човек започва да се чуди дали всичко е само съдба.

— Каква катастрофа? — Сабрина погледна Мак, който седеше на канапето до камината.

— Някой едва не го премазал. Една нощ срещу него изскочил файтон без фенер. Конете наранили майора и го изблъскали на улицата, а коларят дори не спрял — веждите на Мак се сключиха над носа и очите му се впериха в нея. — Но вие не знаете нищо за това, нали, госпожице?

Сабрина потрепери и си спомни ледените тръпки, които я побиха преди изстрела. Някой се бе притаил в тези гори, наблюдаваше, дебнеше.

— Нали, госпожице? — повтори Мак и я изгледа злобно.

Този човек я мразеше и не се опитваше да го прикрие, помисли си Сабрина.

— Искам да видя Тримейн зад решетките, господин Макдафъл, а не в гроба.

— Оставете девойчето на мира, Джеймс Макдафъл — Хана се надигна от стола. — Ако не беше тя, господарят Ийън щеше вече да е мъртъв.

Мак кимна и промърмори нещо под носа си.

— Видяхте ли някого, госпожице?

— Не — тя погледна петната от кръв по полата си. Трябваше да е станало случайно. Алтернативата беше направо ужасяваща. — Той каза, че е бракониер.

— Бракониер? — Мак поклати глава. — Хич не ми звучи убедително.

Сабрина скръсти ръце пред себе си и вътрешно потръпна. Хана сложи ръка на рамото й и тя вдигна очи.

— Не оставяйте Макдафъл да ви разстрои. Щом господарят казва, че е бракониер, значи е така — Хана се усмихна. Погледът й бе изпълнен с нежно разбиране. — Просто не е за вярване, че някой ще иска да убие такъв прекрасен човек като господаря.

Но според Сабрина нещата стояха другояче. Ако баща й е тръгнал след нея, Ийън нямаше да оживее и до залез. А пък и човек като Уолтър Стриклънд едва ли би оплаквал смъртта му. Колко ли още искаха да го убият? Кой знаеше, че е в Дънкелд?

— Ела, мило. Приготвила съм гореща баня и чисти дрехи.

— Не сега — Сабрина се отскубна от нежното подръпване на Хана. — Искам да чуя какво ще каже лекарят.

Хана се усмихна още по-широко.

— Разбирам.

„Може би твърде много“ — помисли си Сабрина. Вратата се отвори и удари горкия Шекспир по носа. Кучето подскочи, отдръпна се, застана на пълните си крака и вдигна тъпата си муцуна в очакване като всички останали.

Доктор Бримли влезе в стаята, тесните му рамене бяха прегърбени под черното сако. Мършавото му лице беше мрачно. Той погледна Сабрина, очите му бяха засенчени от гъсти бели вежди. Тя притихна и зачака думите, които толкова пъти бе чувала. Всички мълчаха, сякаш се ужасяваха от отговора на въпроса, който таяха в мислите си.

— Бихте ли дошли за момент, млада госпожице? — попита Бримли. — И вие, госпожо Уейкът.

Сабрина стана и закуца към него. Всички я последваха. Бримли вдигна ръка и пропусна само нея и Хана.

На прага Сабрина се спря. Въздухът бе напоен с тежката миризма на кръв, в съзнанието й изплува споменът за плитките гробове. Стисна юмруци и се насили да влезе.

Слънчевите лъчи струяха през прозорците и хвърляха златни отблясъци върху мъжа, който лежеше на широкото легло под балдахина. Дрехите му бяха една кървава купчина, захвърлена до чизмите близо до раклата. Бял чаршаф покриваше голите му хълбоци.

Сабрина се подпря на една от колоните на балдахина и бавно погледна Ийън. Страх сковаваше сърцето й. Кърпите, сложени под него, за да пазят дюшека, бяха напоени с кръв, както и кожата над широката превръзка около кръста му.

Ийън лудешки мяташе глава на бялата възглавница, мачкаше с ръка чаршафа, клепачите му се отваряха и затваряха треперливо. Краката му се гърчеха под завивката. С какъв ли демон се бореше в мрака на съзнанието си?

Един тих стон се изплъзна от устните му, перна Сабрина като бич и тя се озова до леглото му. Седна в края, сложи ръка на здраво стиснатия юмрук и поглади челото на Ийън, за да отхвърли назад тъмните коси.

— Ще се оправиш — прошепна и се помоли думите й да се сбъднат. За съжаление много пъти надеждите й оставаха излъгани.

Ийън ту припадаше, ту се връщаше в съзнание, плуваше в сгъстената, пулсираща болка, потъваше в тъмни и накъсани спомени. Отново беше на фронта. Но къде? Все едно. Всички времена се сляха.

Кой град? Кое сражение? Коя окървавена земя щеше да го приюти завинаги?

Виждаше лицата на хора, които се въртяха вихрено около него — приятели и врагове. Въздухът сладникаво миришеше на кръв, уханието се сливаше с вкуса на барут по езика му. Крясъците, предсмъртните писъци на хора и коне, пукотевицата на пушките, ревът на оръдията — всичко се сля в един гръмотевичен тътен и го превзе. Навсякъде около него падаха хора, търкаляха се като топки, преглъщаха задавено собствената си кръв.

Толкова много мъртъвци. Толкова много умиращи… Увиваха се около краката му, заплашваха да го повлекат в своя кървав свят.

Той повдигна очи към небето, слънцето не се виждаше от барутните пушеци. Кога ще свърши всичко? Господи, кога най-после ще свърши?

Тишина.

Стоеше сам в светлината на утрото. Тялото му беше цяло, някои от крайниците си бяха негови, а други — на хората, които бе убил. Над зелената някога поляна се вдигаше мъгла и се виеше над купища мъртъвци. Бяха навсякъде около него, лицата им — черни от барута, обагрени с кръв, отворените им очи гледаха изгрева.

Приятели и врагове — все същите изцъклени погледи, всеки от тях паднал в жертва на различна кауза. Колко благородно изглеждаше всичко това в едни други времена. А колко трудно му беше да си спомни тези идеали, като гледаше безжизнените очи.