— Дадох ви дума, че няма да избягам, Тримейн. Но никога не съм ви казвала, че това ще ми е приятно.

— Жалко. А аз съм много щастлив, че съм с теб. Дори повече, отколкото трябва.

Това пък какво беше? Ийън се обърна и подкара коня към горичката. Кобилата го последва като послушно пале. Без съмнение, той си играеше с нея, както котката си играе с мишката, преди да я погълне, реши тя като не искаше да мисли за топлината, изпълваща хубавите му зелени очи.

Поляната премина в гъста гора от дъб, кестен и клен. Слънчевите лъчи пробиваха балдахина от листа над главите им и играеха по мъха и папратите, избуяли от каменливата земя. Едва навлязоха между дърветата и Ийън спря и вдигна ръка. Сабрина спря до него.

— Виж — прошепна той и й показа един поток на десетина метра пред тях.

Водата плискаше по камъните, нежният звук се сливаше с шумоленето на ветреца в листата. На брега на потока стоеше кошута с две сърнета. Протегнали дългите си шии, те пиеха вода. Сабрина затаи дъх.

Нещо стресна животните — звук, мирис или чувство за надвиснала опасност. Сърната вдигна глава, ушите й се изправиха, погледът й се насочи към шубрака вляво от Ийън. Майката подскочи и поведе малките към безопасното прикритие. Само за миг те изчезнаха в гората.

— Изплашихме ги — каза Сабрина. Искаше й се да ги погледа още малко.

Ийън я погледна.

— Нещо я стресна, но не мисля, че бяхме ние. Вятърът духа срещу нас. Не можеше да усети миризмата ни.

Сабрина огледа дърветата наоколо и по гърба й преминаха смразяващи тръпки. Беше сигурна, че не са сами. Лицето на Ийън издаваше, че и той го е почувствал — сенките криеха нечие присъствие.

— Не огладняваш ли вече?

— Да не искате да кажете, че ще ядем тук! — изпита внезапно желание да се махне от тези гори и отново да усети слънцето по лицето си.

Ийън поклати глава.

— Съвсем наблизо има една полянка. Не съм бил там от години, но, доколкото си спомням…

Един изстрел разтърси утрото.

Ийън потръпна на седлото. Хвана се отстрани, наклони се напред, въздухът не му стигаше. Стреснат, Сиско се изправи на задните си крака, размята глава, докато предните му копита прорязваха въздуха.

Сабрина гледаше смаяно, светът се превъртя и всичко се задвижи бавно, между ударите на сърцето й се изнизваха столетия. Ийън хвана юздите и се опита да усмири коня. Тихото му болезнено стенание, избухна в тъпанчетата й като гръм. Сиско изцвили и се обърна. Сноп лъчи образуваше слънчево петно около него и той се мяташе ту в светлината, ту в сенките. Едва тогава тя видя кръвта — ярката червенина изби отстрани върху ризата му и обагри бялото платно и еленовата кожа.

Господи! Всичко се повтаряше. Изстрели. Кръв.

Смърт. Не, само не отново! Не Ийън!

— Ийън! — извика тя и препусна до него.

— Спасявай се — каза той хрипливо. — Обръщай коня и бягай от тук.

— Но ти си ранен.

— Тръгвай! — извика той. Тонът му не търпеше възражения.

— Не и докато…

Ийън плесна кобилата по задницата и тя припна. Сабрина грабна юздите и се приведе, защото един нисък клон щеше да я повали от седлото. Конят на Ийън се спусна в гората по петите й. Тя продължи да се обръща, за да се увери, че той е още на седлото, че още е жив. Тежко ли е ранен? Господи, дали наистина бе тежко ранен?

Когато излязоха от гората, тя дръпна юздите и се изравни с него. Ийън се олюляваше на седлото, държеше се отстрани, ризата и панталона му бяха напоени с кръв. Сабрина скочи от седлото, глезенът поддаде под тежестта й и тя се просна на земята. С проклятие тя отново се изправи на крака. Пребори се с болката и докуца до него.

Ийън слезе, държеше се за седлото, за да не падне. Обърна се, когато Сабрина докосна ръката му.

— Облегни се на раменете ми — тя го хвана през кръста, пръстите й докоснаха топлата лепкава кръв отстрани.

— Как е глезенът ти? — прошепна Ийън дрезгаво.

— Какво… а, всичко е наред — тя го погледна. — Просто се облегни на мен.

Усещаше, че се опитва да не отпуска цялата си тежест върху нея, но силите му се изчерпваха с всяка крачка. Когато стигнаха сенките на близкия дъб, вече едва го удържаше. Той се строполи на земята и я повлече със себе си.

Сабрина коленичи до него, пръстите й трепереха и се запъваха, докато разкопчаваше копчетата на ризата му. Белият лен бе напоен с кръв и залепваше за тялото му. Докато отделяше ризата от плътта му, тя почти спря да диша. Не можеше да откъсне очи от раната, която бе отстрани, малко над кръста му. Кръвта струеше неудържимо, стичаше се по тялото му и попиваше в земята под него. Огледа го, за да види дали куршумът не е излязъл. Не откри нищо.

Ийън погледна настрани и се намръщи.

— Трябва да спрем кървенето — той смачка ризата в ръката си. Притисна я до раната и вдигна очи към Сабрина. — Има една покривка за маса… в торбите на седлото на коня.

Сабрина се втурна към жребеца, доколкото й позволяваше болния крак. Ръката й се застоя за миг върху гладкото кожено седло. Сега можеше да възседне коня и да избяга. А Ийън щеше да умре. Нямаше никакъв избор.

Конят тръсна глава, докато сваляше тежките чанти. Ийън бе опрял гърба си на дървото, единият му крак бе сгънат, ръката му се протягаше настрани и дланта му опираше до една избуяла китка лютичета. Гледаше я тревожно, очакваше да яхне коня и да го изостави.

Гняв и болка изгаряха вътрешностите й като нажежена стомана. Как дръзваше той да си въобрази, че ще го остави да умре?

— Имате ли представа кой може да е?

Той сякаш не забелязваше гневното изражение на лицето й.

— Не знам. Сигурно са бракониери.

— Но как ви сбъркаха с елен? — Сабрина откопча каишките на меките кожени чанти. — Елените не яздят.

Ийън поклати глава.

— Заблуден изстрел.

В едната от чантите имаше храна, съдове и остър нож. В другата имаше две металически чинии, стегнато навита покривка за маса и бутилка сайдер. Сабрина разряза покривката на дълги ивици.

— Предполагам, вече си разбрала, че Сиско ще спре по моя команда, също като Бурна.

— И това ли е според вас причината да не избягам? Смятате, че щях да ви оставя тук да умрете? — тя сгъна една лента няколко пъти.

Ийън я погледна.

— Мислех, че искаш да умра.

Тя бе видяла твърде много смърт, умираха момчета, които заслужаваха повече от някаква дупка, изровена по бойните полета.

— Не искам да обяснявам на Свети Петър подробностите около вашата смърт, когато го срещна — отмести окървавената му ръка от раната.

Ийън издаде гърлен звук, дъхът му секна и лицето му се изкриви от болка.

— Напомняй ми да не се смея.

Човек умира, ако загуби твърде много кръв — тази истина й бе добре известна. Сабрина постави тампона на раната и я притисна. Гневът и страхът лишиха допира от нежност.

Ийън спря да диша.

— Съжалявам — Сабрина продължи да притиска тампона. — Трябва да намаля кървенето.

— Кой те е учил на тези неща? — попита той, главата му клюмна и опря ствола на дървото.

Сабрина се вгледа в превръзката, която бързо се напояваше с кръв. Трябваше да внимава. Лейди Джулия не е преживяла война. Потърси начин да оправдае знанията си и се хвана за това, което той й каза, докато превързваше глезена й.

— Главният иконом ме научи да лекувам коне.

— И друг път са ме лекували конски доктори, но ти си най-привлекателният от всички.

Кръвта му шуртеше като Мисисипи през пролетта. Сабрина сгъна още един тампон и го наложи отгоре, като се молеше да спре кървенето. Хвана го през раменете:

— Облегнете се на мен.

Ийън се наведе напред, главата му се люшна, бузата му се опря в слепоочието й, ръката му легна на хълбока й. Сабрина омотаваше ивица след ивица на тънкия му кръст, ръцете й минаваха под топлата риза, пристегна го силно, сърцето й се сви, когато манипулацията го накара да изстене болезнено.

Когато превръзката бе готова, той се облегна и отново положи ръка на дървото.

— Добре се справи, миличка. Сякаш не ти е за първи път.

Сабрина се обърна, за да не се издаде.

— Ще отида за помощ.

Когато тя опита да се изправи, Ийън я хвана за ръката.

— Не мисля така.

— Но докъде смятате, че ще стигнете с тази рана? До Дънкелд са три, ако не и четири мили.

— Стигал съм и по-надалеч и с по-тежки рани.

— Господин Тримейн, давам ви дума, ще доведа помощ.

Ийън поклати глава.

— Сиско ще ме отнесе без проблеми.

Сабрина се изправи.

— Нямате ли ми доверие?

— Мисля, че не.

Като се опираше на дървото, той се изправи. Макар че се владееше, все пак простена. Сабрина прехапа устни. Ийън опря чело на ствола, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, сякаш се мъчеше да се пребори с гаденето, което Сабрина усещаше и в собственото си гърло.

Краят на ризата му се развяваше като бяло-червено знаме. Със затворени очи и изопнати скули той стоеше до дървото и се опитваше да овладее дишането си, докато накрая накъсаните хрипове станаха бавни и ритмични. Едва тогава погледна към нея.

Къдрите му бяха залепнали по потното чело, дълги абаносови кичури се виеха около врата му. По лицето му се четеше твърдостта на ранен рицар, който не иска да напусне бойното поле, или пират, решен да потъне заедно с кораба.

— За разлика от вас, аз знам какво значи думата „чест“, Тримейн. Нека извикам помощ, преди да се самоубиете.

— Не ме познавате достатъчно, графиньо — той й подаде ръка.

Познаваше в него мерзавеца, който я прелъсти и открадна сърцето й. Тя се изправи, без да погледне протегнатата ръка. Този човек нямаше никакво достойнство.

Той се отблъсна от дървото и изправи рамене. Една струйка пот се плъзна по врата и последва извивката на ключицата му, преди да се изгуби между черните кичури. Набързо направената ленена превръзка вече бе обагрена с кръв. Щеше да е истински късмет, ако можеше да извърви и десет метра, без да падне. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не го докосне, но той тръгна гордо към коня. Беше непоправим инат. Ще му е за урок, ако умре от кървенето или се просне по лице на земята. Спъна се. Тя се спусна към него и го хвана за ръката, преди да се строполи.