Той откъсна очи от трепкащия кичур.

— Май не разбирам.

Сабрина хвърли поглед към бляскавите стоманени ленти, които опасваха брега.

— Дори и тук сте поставили релси.

— Не съм виновен. Аз бих ги поставил по-далеч от тук, без да развалям хубостта на реката — това място беше част от него, от младостта и невинността му, които бяха останали назад във времето. А тя… също беше част от него и в известен смисъл дори не му се искаше да проумее всичко. — Но скалите поне изолират къщата от шума.

— Но господин Тримейн, аз си мислех, че сте човекът, който желае да прокара железен път от Ню Йорк до Калифорния.

Той я погледна, стреснат от небрежно изпуснатото предположение.

— Кога съм говорил такива неща, графиньо?

Сабрина обърна поглед встрани, изправи се, ръцете й се вкопчиха в юздите. Наистина ли си спомняше вечерта, когато й каза за мечтите си? — чудеше се той. Той помнеше. Сякаш всичко през тези три дни, прекарани на борда на „Бел“, се бе случило вчера. Помнеше ги твърде добре.

— Господин Тримейн, та вие искате да знам кога точно сте казали всяка дума. Това не е ли малко нахално?

Ийън съзерцаваше профила й, възхищаваше се на гордо вдигнатата глава, на предизвикателно нацупените устни. В известен смисъл искаше да повярва в лейди Джулия Уиндъм. Но, от друга страна, желаеше и още една възможност да поднови връзката с жената до него.

— Да, може би е така — беше нахалство, дори пълна глупост да се залъгва с мисли за някакво бъдеще с нея. Но не можеше да се владее.

Препускаха един до друг по скалите, камъчетата хвърчаха под копитата и се посипваха по склона, един заек с бяла опашка, изостави детелината до пътеката и хукна уплашен. Като видя как се люлее пъстрата трева, Ийън се усмихна. Откога не бе яздил по тези пътеки? От доста отдавна.

Нуждаеше се от това. Имаше нужда да подиша въздуха, напоен с уханието на трева и полски цветя. Трябваше да се увери, че някои неща си остават същите, независимо от времето. Искаше Сабрина да язди до него. Искаше дори повече.

Вгледа се в ливадата, която се простираше между реката и гората. Вятърът люлееше високата трева, тъмнозелените стъбла се сливаха с белите и жълти диви цветове. Ийън знаеше, че точно зад гората имаше горска поляна — един закътан рай с малък вир, в който можеше да се плува. Дядо му бе преградил течението.

Той погледна жената до себе си и си я представи съблечена, в ложе от трева и диви цветя, мократа й кожа блестеше на слънцето. Тъмночервената й коса се разстилаше по изумрудената трева, разтворените й ръце го дърпаха надолу, краката й се увиваха около кръста му и го теглеха навътре в прекрасната й плът.

Целият беше напрегнат. Горещината пламна във вените, стече се ниско под корема и запулсира с ударите на сърцето му. Той дълбоко вдъхна ароматния въздух. Трябваше да се бори с тази страст по нея, защото тя го поглъщаше напълно и в крайна сметка щеше да го погуби.

Сабрина погледна към гъстите дървета отвъд поляната. Бяха доста удобно прикритие, човек трудно можеше да бъде открит между тях.

— На това място проведохме рицарския двубой — каза Ийън и се усмихна.

Тя хвана здраво поводите, слушаше с половин ухо бръщолевенето на Ийън за трите дни в двореца на крал Артур. Чудеше се дали кобилата е достатъчно бърза, за да надбяга жребеца му. Това можеше да се окаже последната й възможност. Яздеше добре. А пък и Ийън беше доста по-тежък. Сабрина се вгледа в гъсталака зад поляната.

Веднъж да се озове там и вече можеше да му се изплъзне. А ако я хване… е, струваше си да опита.

Смушка с пети хълбоците на кобилата и я подкара в галоп. Конят летеше под нея, изпъвайки стройните си крака. Сабрина се наведе, гривата плющеше по лицето й, тялото й се изпълни с радостна възбуда.

Щеше да му покаже, че не може… остро изсвирване процепи въздуха. Кобилата внезапно спря. Сабрина залитна напред, трябваше да се хване за лъка на седлото, за да не се прекатури през шията на коня. Тропотът на копита се сля с ритъма на сърцето й.

Преди да успее да се закрепи напълно, една силна ръка я хвана през кръста.

Ийън я изтръгна от седлото, сякаш беше дете. Тя издиша шумно, когато той я хвърли по корем върху твърдите си колене, бузата й се одра в еленовата кожа, прилепнала по прасеца му.

— Опитваш се да откраднеш коня ми, а? — ръката му спокойно се отпусна върху седалището й.

— Да крада… защо… ти, мръсник такъв! — Сабрина крещеше, риташе, мяташе се върху коленете му и с всички сили се опитваше да се освободи. Сиско пристъпи насам-натам, изпръхтя, тръсна глава, златистата му грива се разпиля по раменете й.

— По-спокойно — каза Ийън и хвана полата й, краката му се размърдаха под нея, усети допира на твърдите бедра в гърдите си, докато той се опитваше да овладее коня. — Ще го накараш да ни хвърли и двамата.

— Пуснете ме!

Топлият ветрец милваше прасците, бедрата и ханша, докато той повдигаше полите й нагоре, усукваше множеството платове около кръста й, без да обръща внимание на ударите й.

— Какво правите? — Сабрина помъчи да се обърне.

— Какво наказание да измисля за един конекрадец? — той се облегна с ръка на гърба й, вече не можеше да помръдне в скута му.

Слънцето играеше по полуголите й хълбоци. Но неговата топлина едва ли можеше да се сравни с болезнената горещина на тялото му, която пулсираше до гърдите, ръцете и корема й. Тя разбра, че ръката му е надвиснала над нея и е готова да удари. Напрежението я скова, тя сграбчи върха на чизмите му и зарита с крака. Мисълта, че може да я перне отзад, я ужасяваше. Но се оказа съвършено неподготвена, за подобна ситуация.

Ийън плъзна ръка по овалните й форми, милваше я през тънкото памучно бельо, горещата му длан изгаряше кожата й. Вълна я обля от този предизвикателен жест, настръхна, усети пулсиране на мястото, където гърдите й опираха в бедрата му.

— Нямате право! — изкрещя тя, докато се гърчеше в ръцете му.

— Имам право на цялата лудост, която ще извърша, Сабрина! — каза той и ръката му притисна един от издутите овали.

— Вашата лудост е единственото сигурно нещо! — изкрещя тя. — Всичко… — думите й преминаха в писък, когато той прокара едната си ръка под нея, хвана хълбоците й и я обърна, като пусна двата й крака върху силното си коляно.

Сабрина отмести кожената шапка, която се бе смъкнала над очите й, и го погледна яростно.

— Наситихте се вече, така ли? — извика тя и заблъска раменете му с юмруци. — Отнасяте се с мен като с някоя уличница — удари го още веднъж. — А името ми е Джулия, високомерен, отвратителен…

— Стига вече.

Въпреки че тонът му бе спокоен, очите му сякаш крещяха. От гневния блясък на изумрудения поглед тя просто забрави да говори. Конят пристъпи, хълбоците й се люшнаха върху слабините на Ийън. Той я притисна още по-здраво.

— Закълни се, че повече няма да се опитваш да избягаш — Ийън се наведе и засенчи лицето й. — Или ще приключим с този фарс тук, сега и както аз кажа — усмивката му бе демонична. — Винаги ми е доставяло особено удоволствие да го правя в тревата.

Сабрина преглътна проклятието, спряло на върха на езика й. По очите му личеше, че трябва само една дума, за да прескочи задръжките си.

— Добре, давам дума. Няма повече да се опитвам да избягам — едното ъгълче на устните му се повдигна. Наглата усмивка я принуди да добави: — Днес — но така само безразсъдно предизвика съдбата.

Очите му се свиха, устните му потрепериха. Притихна в очакване на гневния му изблик. Но това, което стана, я порази още повече. Ийън отметна глава назад и се разсмя, поляната се изпълни с дълбока, трепетна музика, гърдите му се тресяха до нея.

— Миличка — опря челото си в нейното. — Направо не знам какво да правя с теб…

Сабрина се вгледа в тъмната вдлъбнатина в основата на шията му.

— Предполагам, и дума не може да става за освобождаването ми.

Ийън се усмихна.

— И аз мисля така — пръстите му отметнаха един кичур от бузата й, докосването бе чувствено и топло.

Той проследи с поглед извивката на устните й, отвори уста, дъхът му се блъсна в бузата й — топъл, влажен и сладостен като уханната ливада. Устата й пресъхна.

Този човек беше див и необуздан — истински разбойник, сбъркал века си. Можеше да постигне всичко, което поиска. И можеше да я погуби, ако не бе способна да надмогне собственото си желание. Сабрина затвори очи и отвърна лице от него.

Почувства движението на бедрата му под себе си. Сиско тръгна напред и застана до кобилата, за да може да прехвърли Сабрина.

— Ето, тя отново ти принадлежи — подаде й юздите и потупа животното по врата.

Ийън я погледна, слънчевите лъчи го огряваха, очите му сияеха весело.

— Ако само можех да дресирам и жените така лесно.

Брадичката на Сабрина се повдигна.

— Това ли искате, Тримейн? Жена, която ще играе по свирката ви? Лишена от воля и душа? Смирена кукла, на която да дърпате конците? Това ли е идеалът ви за жена?

Ийън помълча за малко, посрещна ядосания й поглед, без да издава чувствата и мислите си.

— Има ли значение какво искам?

Повече, отколкото тя се осмеляваше да си признае. Болката все още беше в нея — отворена, пулсираща рана, която само той можеше да излекува. Но това никога няма да стане.

— Не, Тримейн — Сабрина се загледа в дърветата на няколко метра пред тях, за да скрие чувствата си. — За мен няма никакво значение какво искате.

С периферното си зрение го наблюдаваше как седи и я гледа. Стори й се цяла вечност. Ийън помръдна на седлото и кожените му панталони изскърцаха.

— Поне за днес сключихме примирие. Утрото е толкова хубаво и не си струва да го пропиляваме в гняв. Смяташ ли, че е добре да опитаме да се порадваме на деня?

Сабрина си пое дъх дълбоко. Никога не изпитваше трудност да се радва, когато Тримейн е до нея. Не, обратното й бе много по-трудно.

— Е?

Повдигна очи и го погледна враждебно.