— Погостувайте ми — отвърна тя и махна с ръка към прозорците.

Хана я изгледа с любопитство и остави на леглото чистото бельо и женски костюм за езда, ушит от биволска кожа и бежов поплин.

— Господарят Ийън каза, че ще пояздите днес.

— О, нима? — Сабрина скръсти ръце на талията си и загледа Хана, която отиде до прозорците. Господин Тримейн беше прекалено самоуверен.

Слънчевите лъчи проникваха между полираните рамки на прозорците и хвърляха златни отблясъци по червените и белите рози, разцъфнали по килима. Хана застана на светлината и бутна прозореца. Той не помръдна. Сабрина вече беше опитвала.

— Заковани са — каза тя, докато Хана все още се мъчеше да ги отвори.

Тя се обърна и погледна Сабрина с широко отворени очи.

— Но, защо, по дяволите, са ги заковали?

— Можете да попитате господаря си, когато му кажете, че нямам намерение да му правя компания в ездата нито днес, нито когато и да било.

Хана се намръщи.

— Това означава ли, че ще прекарате деня тук в четене?

Сабрина вдигна глава, стомахът я присви при мисълта, че ще прекара цял ден в тази душна сауна.

— Самотата е за предпочитане пред неговата компания.

— Сигурна ли сте, че…

— Кажете му да се засили и да се хвърли от най-близката скала.

Хана кимна. Устните й трепнаха, като че ли едва успяваше да сдържи смеха си.

— Ще му предам.

Щом Хана си отиде, Сабрина взе изгладения корсет от костюма, който ухаеше на кедър, също както и роклята от предишната вечер. Всички перлени копчета по плата с цвят на биволска кожа бяха опасани с кремава плетеница, която се разклоняваше в широки карета.

„Защо ли женските дрехи се бяха променили толкова малко за двадесет години?“ — помисли си с недоумение тя и остави корсета до бежовата пола. Нейните собствени костюми едва ли й предоставяха повече свобода на движенията, отколкото тази антика. Освен когато си позволяваше да язди с бричовете на Брендън.

Като си спомни за дните, в които препускаше по сочната трева на хълмовете около дома си, тя се усмихна. Никой не можеше да я стигне, щом възседнеше силния гръб на Ейдън. А къде ли е той сега? Често се питаше дали любимият й кон е оцелял през войната. Молеше се да е намерил гостоприемен дом, където да го ценят и обичат, та дори и да е сред янките.

— Значи реши цял ден да се криеш в стаята си. Гласът на Ийън я стресна. Мръсникът се движеше тихо като котка, беше се промъкнал зад гърба й, сякаш е мишката, определена за вечеря. Тя се завъртя на пети и го погледна, високата му широкоплещеста фигура почти изпълваше рамката на вратата.

„Този човек не признава дрехи, които се закопчават догоре. Нито пък връхни дрехи — помисли си, когато погледът й попадна върху тъмната плът под разтворената му риза. — Дори и бричовете му за езда са почти неприлични“ — реши тя, докато оглеждаше краката и тъмнокафявите лъскави ботуши, които прилепваха по силните прасци.

Той подпря хълбок на вратата, подгъна коляно и мускулите на краката му издуха копринено меката биволска кожа. Усети, че сърцето бие в гърлото й, кръвта й забушува във вените.

— Е, графиньо?

Саркастичната забележка я накара да го погледне. Усмивката му й подсказа, че предварително е знаел ефекта, който ще предизвика. Да върви по дяволите тогава!

— Вие някога чукате ли, преди да влезете, Тримейн? — тя се прикри зад каменното укрепление на гнева си.

— Само когато съм сигурен, че ще ми кажат „да“. — Сега на свой ред я огледа от глава до пети. Погледът му се спря на водопада от коси, който се изсипваше по раменете й, дори на пръстите на краката й. Очакваше, че ще му изкрещи и ще се прикрие като уплашена девица, но тя не му достави това удоволствие. Просто отказа да признае, че този горещ поглед разпалва кръвта й.

— Достатъчно ли ви беше, господин Тримейн? Или бихте предпочели да се съблека?

Очите му бяха пълни със светлини и сенки като гора, в която играят първите слънчеви лъчи.

— Как да не каже човек, че това е покана.

Сабрина се опита да спре треперенето на коленете си.

— Доколкото знам, вие не се нуждаете от специални покани.

Устните му леко се изкривиха.

— Ако не бях наясно с нещата, щях да си помисля, че правите всичко, за да ме подмамите в леглото си.

Наистина ли така изглеждаше поведението й? Тя се обърна, за да скрие съмнението в очите си. Какви неща правеше с нея този човек?

— Мислех, че се каните да пояздите, Тримейн.

— А аз пък мислех, че ще ви е приятно да ме придружите, уважаема.

Тя погледна навън. От другата страна на алеята се издигаха брястове, дъб и кария, сочните им зелени листа се полюляваха от лекия ветрец. А още по-нататък реката блестеше на слънцето.

— С удоволствие бих пояздила, но за съжаление трябва да го правя в компанията ви.

Гърленият му кикот прокънтя из стаята.

— Толкова ли се боите от мен?

— Изобщо не се боя от вас — изкрещя тя и погледна усмихнатия хитрец през рамо.

— Разбирам. Тогава може би се страхувате от някой друг. Вероятно от себе си.

— Не ставайте смешен — каза Сабрина и се обърна отново към прозореца. И все пак той беше съвсем прав. Когато беше наблизо, тя не чувстваше нищо, освен биенето на сърцето си и огъня в кръвта.

— Може би твърдоглавието ви не е така уместно. Оседлал съм една дългокрака кобила. Храната е приготвена. И… — той се поколеба за момент. — Вашата компания ще ми достави огромно удоволствие.

Сабрина се обърна към него, чудеше се дали погледът му ще опровергае искреността на гласа му. Не беше така.

— Всичко, което трябва да направите, е да ме метнете на рамо и да ме завлечете до коня.

Той се усмихна нежно и сърдечно. Това направо я порази. Сякаш някой я удари през лицето. Що за странно оръжие беше тази усмивка? Тя сякаш надхвърляше собствените си граници, разстилаше се върху нея и я омотаваше като мрежа, нишките на емоциите я впримчваха, докато престанеше да мисли.

— Предпочитам да приемете поканата ми — той се огледа. — Но ако предпочитате да останете тук, нямам нищо против.

Обърна се и хвана дръжката на вратата. Отиваше сам, оставяше я в тази ужасно гореща стая, където можеше и да се задуши, докато той ще препуска навън на чист въздух.

— Нямам никакво намерение да прекарам целия ден в този задушен затвор, Тримейн. Дори твоята компания е за предпочитане в този случай.

Ийън се усмихна през рамо.

— Радвам се да го чуя, скъпа.

Излезе и изпрати Хана, за да й помогне да се облече. Когато стана готова, Тримейн я пренесе от стаята й до изхода, където вързана я чакаше една дореста кобила. Буйната лейди беше много красива — гърдите й бяха широки, държеше главата си гордо вдигната, както можеше да се очаква от един кон, собственост на Тримейн. Златистият жребец до нея тръсна глава, когато приближиха, юздата му иззвънтя, златната грива се вееше, копринената опашка метеше чакълестата алея.

— Много е красив — каза Сабрина. Страшно й се искаше да го погали. Ийън сякаш прочете мислите й и я отнесе до жребеца.

— Кажи „добър ден“ на дамата, Сиско — подкани го той.

Жребецът подгъна единия си крак и сведе глава, после я вирна със закачливо високомерие.

— Драго ми е да се запознаем, Сиско — Сабрина го погали по главата и се засмя, когато той изцвили в отговор.

Преди войната яздеше своя дорест Ейдън почти всяка сутрин. Помнеше го от самото му раждане, беше го отгледала от съвсем малко жребче. Щом му свирнеше сутрин, той идваше и буташе с муцуна ръката й, за да получи захарчето, скрито в джоба й.

— Напомня ми за моя собствен жребец.

— Какво стана с него?

Войниците от съюзническата армия отведоха от Роузбрайър всички коне, включително и Ейдън. Болка прониза сърцето й, когато си спомни объркания поглед на животното, докато един мъж със синя униформа го отвеждаше. Той бе студен и безсърдечен също като Ийън Тримейн.

Ейдън се мъчеше да се отскубне от ръката му, обръщаше глава към Сабрина, тъмните му очи безмълвно питаха. Тя го гледаше безпомощно. Още й липсваше, беше й като добър приятел, когото завинаги е загубила, беше изцяло зависим от нея и тя се молеше да го запазят невредим.

Очите й все още бяха вперени в копринената грива на Сиско.

— Откраднаха го преди четири години.

— Съжалявам.

Нежният му глас я изненада и тя го погледна. В очите му нямаше нищо, беше забулил чувствата си като добър играч, който държи каре аса.

— И аз. Беше добър приятел.

— Опитвала ли си се да го намериш? — попита Ийън и й помогна да се качи на кобилата. После се метна ловко на жребеца, кожата изскърца под тежестта му. — Армията държи под отчет собствеността, взета от цивилното население.

Сабрина пое юздите.

— Още ли живеете с вашите натрапчивости?

Той се усмихна. Без да промълви, я поведе по алеята и навлезе в гората, където тя така безразсъдно се опита да се скрие първата нощ. Утринното слънце грееше през листака над главите им и превръщаше нощните горски духове в назъбени дървета. Но нейният зъл дух яздеше редом с нея.

Когато излязоха от гората, Ийън спря на скалите, вдигна ръка над очите си и се взря в отвесните зъбери на Палисадата. Диви, непристъпни, тъмните сиви скали бяха трудно достижими. Само няколко непокорни дървета бяха избуяли между камъните в подножието. Но тези зловещи зъбери излъчваха покоя на нещо твърдо и непоклатимо. Един царски орел се извиси над тях, отпусна се по вятъра и закръжи над водата в търсене на плячка.

— Палисадата е само още едно доказателство за нашата нищожност пред могъществото на природата — той погледна жената до себе си. Една къдрица се бе изплъзнала от кока на тила й. Този тъмночервен филиз се вееше по вятъра, улавяше слънчевата светлина, галеше се в шията, раменете и овалните й гърди. Ийън притисна пръстите към дланта си.

— И въпреки всичко вие сте повели война с природата.