Дебра Диър - Сянката на бурята

Той спря под прозореца й, пленен от погледа, от магията, в чиято власт бяха и двамата. Шумоленето на ветреца в листата, вечерната песен на птиците, водите на реката — всичко заглъхна. Чуваше само биенето на сърцето си. Виждаше единствено лицето му. Беше дошъл за нея, това бе любимият мъж и приятел, идвал хиляди пъти в сънищата й. Никой друг мъж не я привличаше така. Беше омагьосал душата й.

— Върна ли се най-сетне! — дребната пълничка Хана изтича навън, пред нея изскочиха трите кучета.

Магията изчезна, както лунната светлина се стопява в зори. Сабрина се отдръпна от прозореца, отмести поглед от врага си и въздъхна дълбоко. Треперещите пръсти се докоснаха до устните й. Това не беше Роузбрайър и Ийън не идваше да я иска за жена. Бляновете и желанията бяха детинщини. Беше научила тази истина от него и нямаше да е зле да я запомни.

Потъна в креслото и взе отново книгата, решена да не му обръща внимание, когато дойде. Упорито се втренчи в отворената книга, но думите сякаш не бяха нищо повече от черни петна върху белия лист.

Палисандровият часовник на камината отмерваше секундите. Тя погледна кристалния циферблат. Бяха минали десет минути, а Ийън още не идваше. Не че искаше да го види. Но негодникът можеше поне да се поинтересува от състоянието й.

Бяха изминали още десет минути, когато се чу изщракването на ключа. Тя пое дълбоко дъх и се наведе над книгата. Вратата се отвори.

— Господин Тримейн, не желая да… — вдигна очи и като видя засмяното лице на Хана, изпита горчиво разочарование. — Помислих ви за… онзи човек.

Хана се разсмя.

— Значи сте го видели.

— Господарят на имението? Да видях го — отвърна Сабрина и впери поглед в кремавата копринена дреха, която Хана носеше преметната на едната си ръка. — Какво е това?

— Една от роклите на лейди Ребека. Господарят Ийън си мислеше, че ще ви е приятно да я облечете за вечеря.

— Това значи ли, че той очаква да вечерям с него?

Челото на Хана потъмня и се сбърчи.

— Хайде, девойко, приемете да вечеряте с него. Беше изправена пред избора или да вечеря с него, или да си остане затворена.

— Кажете на Тримейн, че не вечерям с разбойници.

— Девойче, той наистина е чудесен човек. Сама ще се убедите, като го опознаете.

— Достатъчно добре го познавам — каза Сабрина. — Дори твърде добре.

Хана сведе глава, кремавата рокля се развя зад нея, когато излезе от стаята. След няколко минути се върна, пак носеше роклята, но този път в едната ръка имаше и някаква бележка.

Сабрина взе бележката и прочете единствения, малко нехайно написан ред:

Сабрина погледна Хана, която стоеше и я чакаше с обнадеждено лице.

— Кажете му, че не ме е страх от него — пъхна бележката в книгата си. — Просто не мога да изтърпя компанията му.

Хана кимна и излезе. След малко пак се върна запъхтяна, лицето й бе зачервено, носеше роклята и друга бележка. Сабрина грабна бележката, отслабването на решителността й вече я дразнеше. Не искаше да се храни сама в тази стая. Искаше да си поговори с някого. Искаше да облече красивата рокля и да се срещне с негодника.

— Кажете му… — Хана вдигна ръка и Сабрина спря.

— Вече съм на възраст и не мога да припкам нагоре-надолу по стълбите — усмихна се мило. — Моля ви, вечеряйте с него, това ще направи живота ми значително по-лек.

Сабрина погледна бележката в ръката си, проследи елегантно небрежния почерк, кръвта й кипеше от вълнение. Дори тези малки словесни престрелки я караха да настръхва.

— Предполагам, че нямам друг избор, освен да вечерям с този негодник или да остана между четирите стени — повдигна края на роклята. — Я да видя как ще ми стои.

— Сигурна съм, че ще ви прилегне много по-добре от роклята на Нора.

Сабрина погледна синята памучна рокля, с която Нора й бе услужила. За беда тя изобщо не й бе по мярка. Дрехата стягаше гърдите й, висеше около талията и достигаше едва между коленете и глезените й. Чудеше се как ли ще й стои коприната.

За нейна изненада кремавата рокля се нуждаеше само от някои незначителни изменения. Очевидно, лейди Ребека бе останала елегантна до края на живота си. С няколко прихващания в талията роклята щеше да й стане точно по мярка. Дори атлазените пантофи й станаха. Или поне десният й беше добре. Но левият й крак бе така оттекъл, че не можеше и да се мисли за обувка.

Бледата коприна разкри раменете й. Стегнатият корсаж обгърна гърдите и талията й. На десетина сантиметра от ханша започваше дълбока плоха. Две редици сини копринени розетки украсяваха ръба на роклята и краищата на ръкавите, които стигаха до лактите. Няколко розички се бяха скупчили в най-горната част на корсажа и украсяваха ръба на кръглото деколте.

От един скрин с кедрови орнаменти Хана извади бермуди и долна риза, заедно с пет фусти, украсени с дантели и предназначени за същата рокля. Сабрина реши, че вечерта е доста топла и една подплата е достатъчна.

— Доста отдавна не съм имала удоволствието да направя прическата на някоя дама — каза Хана и усука косата й като дебело въже.

Сабрина прокара пръст по тоалетката и върху гладката махагонова повърхност остана една спираловидна следа.

— Значи повечето от жените на Тримейн идват тук с камериерките си?

— Вие сте единствената жена, която е довеждал тук — каза Хана и взе една фиба от порцелановия поднос на тоалетката.

Сабрина едва повярва на ушите си. Това, разбира се, нямаше значение. Не беше я довел тук, за да шепти нежни думи в ушите й.

— Всяка вечер, преди мис Брена да си легне, я решех с четката по сто пъти. Косата й беше като вашата — гъста и лъскава като коприна. Но цветът й бе абаносов като на фамилията Макклеърън.

— Вие сте обслужвали майката на Ийън?

— Разбира се. До края на живота й. Тя беше толкова красива. Истинско бижу — Хана хвана косати й по-здраво. — Още ми кипва кръвта, като си помисля, че си избра този подлец и се ожени за него, когато можеше…

Леля Керълайн много пъти й бе разказвала под сурдинка за изневерите на Евърет Тримейн. За Брена Тримейн говореше като за светица. Била добра и грижовна майка и горещ поддръжник на мисиите в бедните квартали на града. Именно докато работила с бедните в мисията, прихванала треската, която отнела живота й, когато Ийън бил само на пет години.

— Жалко, че Тримейн толкова прилича на баща си.

— Ама че дивотии говорите! — Хана се обърна към нея, като все още държеше косата й. — Господарят Ийън няма нищо общо с оня злобен кучи син.

— Нима? — Сабрина погледна възмутеното й лице. — Е, тогава защо според вас ме е отвлякъл? Защото е светец, така ли?

Хана сви устни и сведе поглед към косата в ръцете си.

— Има си съображения, девойче.

Но нейните причини да избяга бяха далеч по-основателни от всичките му съображения, помисли си Сабрина. Тя седеше мълчаливо и разсеяно се взираше в отражението си в огледалото, докато Хана се суетеше около косата й.

— Изглеждате чудесно — каза Хана, докато украсяваше главата й с малки сини розички. Беше навила тежките плитки отзад на тила й. — Ох, как ми се ще господарят Ийън да се ожени. Толкова искам да имам господарка, за която да се грижа. А пък и къщата има нужда от женско присъствие.

Сабрина се вгледа в четката със сребърна дръжка, поставена на тоалетката. Страхуваше се, че очите могат да издадат чувствата й.

— Доколкото знам, той е доста зает с търсене на подходяща жена.

— Така ли? Е, може би вече е решил.

Може и да е решил. Сигурно е прекарал вчерашния ден с Алайза, а тази сутрин е бил с Гречън или някоя от стотиците други.

— Но това не ме засяга — каза тя, решена да докаже правотата на думите си.

— Изглежда, че не бихте му станала жена, дори и ако е последният мъж на света.

Сабрина изправи глава.

— Точно така.

Хана поклати глава.

— Е, да, ама аз имам друго усещане за вас двамата. Сякаш сте създадени едни за друг. От пръв поглед си личи…

Сабрина млъкна, объркана и странно притеснена от обрата на разговора.

— Ние с Ийън Тримейн сме врагове и ще останем такива до края на живота си.

Хана въздъхна. Очите й подсказваха на Сабрина, че не вярва и думичка от това, което чува. Тя подхвана ръката й и я придружи до изхода, Сабрина проклинаше тихо болката в крака си, която я правеше така зависима. Когато вратата се отвори, тя се вцепени.

Отсреща до прозореца стоеше Ийън Тримейн, черните панталони обвиваха дългите му, силни крака. Ветрецът, който повяваше от реката, си играеше с ръкавите на бялата риза и черната му копринена коса.

Когато излязоха в коридора, Ийън се обърна и тя видя, че не носи вратовръзка. Отворената риза разкриваше триъгълник от тъмни къдри и гореща плът. Щом го погледна, усети, че долната част на корема й потръпна, обля я странна и опасна топлина.

Колкото и да се опитваше да овладее чувствата си, способността да устои на мъжкия магнетизъм на този човек винаги й изневеряваше. Той целият бе изтъкан от трептяща жизненост. Изпълваше я с вълнение. Само при вида му сърцето й започна да бие като лудо. А докоснеше ли я… но сега не бе време да мисли за такива неща.

Той я огледа, очите му се спряха на лицето й, на извивката на раменете, на нежните заоблени гърди, които се повдигаха учестено и издаваха напрежението й. Едната половина на лицето му бе осветена от слънцето, а другата оставаше в сянка. Но това не й попречи да види, че се усмихва — топло, приветливо, пленително.

— А, качил си се, така си и мислех — Хана отстъпи встрани от Сабрина. — Вече нямате нужда от мен.

Сабрина продължи да гледа след дребната жена, която се отдалечи бързо по коридора и ги остави сами в светлината на отмиращия ден.

— Изглеждате прекрасно — Ийън се приближи.