Пръстите й докоснаха бедрото му и той се отдръпна. По-скоро би отишъл в манастир, отколкото да задоволи желанието си с тази жена.

— Връщай се при мъжа си, Фелисити!

— Той е в Олбъни. Сигурно ще се върне утре, така че никой няма да узнае, разбираш ли?

Ийън се намръщи и препаса колана на халата си.

— Защо е в Олбъни?

— Ще ти кажа, ако дойдеш при мен в леглото — каза тя, опъна крака си и започна да гали бедрото му с пръстите на стъпалото. — Това наистина е нещо, за което трябва да си добре осведомен.

— На тая цена не си струва — хвана я за ръката и я издърпа от леглото.

— Харесва ми, когато си малко груб — каза тя и плъзна ръка под халата му. Пръстите й милваха къдриците на гърдите му.

— Това го знам — Ийън хвана ръката й, когато стигна до корема. — Къде са ти дрехите?

— Скъпи, знаеш ли, че Уолтър възнамерява да провали плановете ти за свързването на Харлем и Хъдзън? — Ийън я погледна и се намръщи. — Чух го оная вечер да говори с Елсбъри. Изглежда, че срещу теб има малък заговор — коляното й се плъзна между краката му, свободната й ръка погали хълбока му. — Те ще кажат на всички, че ще гласуват за свързването, но всъщност ще гласуват против — пръстите й опряха корема му и той сграбчи ръката й. — Кажи ми Ийън, какво значи да продаваш предварително?

— Това значи да продадеш акции, които не са твои.

— Така ли? Чудно защо Уолтър и приятелите му смятат да правят такива работи?

Той прекалено добре знаеше защо.

— Къде са ти дрехите?

— Няма да ти кажа — отвърна тя и се усмихна.

— Чудесно — дръпна копринената завивка от леглото и наметна раменете й.

— Да не искаш да кажеш, че… — думите й преминаха в писък, когато я прехвърли през рамо. — Престани с тези шеги, мили, и ме пусни на земята.

Ийън не й обърна никакво внимание и се запъти към вратата, а Фелисити се гърчеше на рамото му.

— Не можеш да ме изхвърлиш навън — каза тя, когато вече слизаха по широкото стълбище.

Ийън продължи надолу.

— Няма да посмееш да ме изхвърлиш! Няма да посмееш!

Оставаше му само надеждата, че каретата й я чака отвън. В противен случай трябваше да я задържи още малко при себе си, докато поръча друга. Отвори външната врата и в коридора нахлу топъл ветрец. В тъмнината на другия край на улицата видя каретата й.

Когато я остави на паветата, завивката се плъзна по раменете й и луната освети пълните, бледи гърди.

— Лека нощ, Фелисити.

— Бъди проклет! — изпищя тя и сграбчи завивката. — Ще гориш в пъкъла за това!

— Сигурен съм, че и там ще търсиш компанията ми! — затвори вратата и сложи резето, без да обръща внимание на проклятията на Фелисити.

— Когато един мъж има такъв късмет с жените, по-добре е да си помисли дали да сложи расото — обади се Мак от първата площадка на стълбището.

— Точно като монах се чувствам, Мак — каза Ийън и взе да изкачва стъпалата. Но това нямаше да продължи още дълго. Само трябваше да открие истината за хубавата червенокоса жена.

Сабрина седеше на стола до прозореца и гледаше алеята пред портала, която приличаше на сребърна лента под лунната светлина. Сутринта, когато се събуди, разбра, че Тримейн си е отишъл. Заключена в стаята си, тя се опитваше да убие времето, като чете, за да не мисли за него. Уви, всичките й опити останаха напразни.

Топлият ветрец подухна, подхвана кичур коса и го запрати към лицето й, раздвижи нощницата около гърдите й като милувка. Тя скръсти ръце. В съзнанието й нахлуха спомените — изумрудени очи, потъмнели от желание, ръце, които я държаха в силна прегръдка, твърди устни, които жадно я изпиваха. Дори и когато ги деляха километри, мисълта за него не я напускаше. Така ли щеше да е завинаги?

Чудеше се колко ли време ще отсъства. В името на собственото си добро се надяваше, че няма да се върне, преди тя да успее да се измъкне от този копринен затвор. Но една част от нея, безсрамно и лудо желаеше да го види, да го докосне, да го прегърне, да го притежава. Погледна в нощното небе и си избра една звезда — най-ярката, която блестеше като диамант.

„Светла звездице, ярка звездице…“ Не нищо нямаше да си пожелава. Това бяха игри за деца, които все още вярваха в мечтите.

Глава 14

— Знаех си, че е замислил нещо — каза Ранд. Вдлъбнатите следи от стъпките му останаха по килима в кабинета на Ийън, под краката му се пречупваха стъблата на рози, бели като слонова кост. — Той иска да те разори.

— Знам — Ийън изпи кафето си. Днес това беше третата му чаша. Тъмната течност стопли гърлото му. — Предложението за свързване на двете линии ще покачи цените на акциите. Рътледж и неговите затворници ще разпродадат своите много бързо. След гласуването ние вече няма да имаме и една риза на гърба си, а законодателите и техните сътрудници ще изкупят акциите на безценица. Конспираторите ще са вече богаташи и това ще е последният шанс някой да получи дивидент от участие, в която и да е от двете линии.

Ранд седна на едно от креслата пред бюрото на Ийън.

— Е, как ще ги спреш?

— До гласуването остават почти две седмици.

— Това значи, че мошениците имат още време, за да наводнят пазара с акции.

— Точно на това се надявам — Ийън се облегна и се загледа в сноп слънчеви лъчи, които пронизваха прозореца и осветяваха витата махагонова стълба към помещението на втория етаж, три, от чиито стени бяха отрупани с книги. Разположената в съседство библиотека с махагонови рафтове криеше още по-голямо богатство. Книгите бяха едно от малкото неща, които взе от бащината си къща, те му бяха като стари приятели, които не можеше да изостави. — Надявам се, че ще подбият цените на своите акции и ще се опитат да продадат стотици, които още не притежават.

Ранд се размърда на стола и положи ръце на коленете си.

— Ти имаш нещо предвид.

— Ще купя всички акции, до които мога да се добера. И всички договори за предварителна продажба на акции.

— Но това е лудост — каза Ранд и поклати глава. — Та те няма да струват и пукната пара.

— Не и ако ги няма на пазара — Ийън превъртя в ръцете си чашата от кафето. Винените завеси зад него потрепваха от топлия ветрец и в стаята нахлуваше уханието на току-що прекопаната пръст от розовата градина. — Купуваме колкото може повече от акциите на Харлем, заключваме ги в сейфа и чакаме да се вдигне цената им.

Ранд се отпусна в креслото и по устните му трепна усмивка.

— Тогава заговорниците ще загубят дяловото си участие.

— За сметка на нас — Ийън седна и се вгледа в братовчед си. Мислеше дали ще имат достатъчно шанс. За да спечелят плановете им, всеки от тях трябваше да заложи цяло състояние. — След два часа имам среща с комодора Джером и още някои хора. Но преди това искам да знам дали и ти ще вземеш участие.

Ранд изпусна една въздишка през зъби и тя прозвуча като леко подсвирване.

— Доста хора ще се разорят, ако този план успее.

— Идеята не е наша. Ние само ще променим имената на тези хора.

— Това си е чист хазарт. Но човек може да спечели много.

— С доста пари мисля, че ще си запазя едно местенце сред победителите. Голямата инвестиция носи голяма печалба.

— И още по-голям риск — Ранд се наведе и се вгледа във върховете на кафявите си чизми. — Защо ме допускаш до всичко това?

— Добрият хазарт винаги е бил твоя слабост. А и Делия има такива предпочитания… че няколко банкноти в повече няма да са ти излишни.

— Откровено казано, много ми се иска да мога да участвам наравно с теб, но в момента нямам много налични пари. Не съм сигурен дали ще събера повече от двадесет хиляди.

Изглежда, капризите на Делия бяха доста по-скъпи, отколкото Ийън предполагаше.

— Колко искаш да, вложиш? Сто хиляди? Аз ще ти ги дам на заем.

Ранд хвърли поглед през бюрото и очите им се срещнаха.

— Ако участваш със сто хиляди от мое име, после ще ти ги изплатя от печалбите — върховете на мустаците му потрепериха. — Ако има такива. В противен случай ще ти платя към края на годината.

— Добре — Ийън се изправи и го погледна. — Няма да ти напомням, че трябва да мълчиш. Ако се чуе и една дума, че знаем за заговора, ще изгубим всичко.

— Добре — Ранд повдигна рамене, като че ли се опитваше да преодолее някакво безпокойство. — Ако не загубим всичко и без това.

Ийън се усмихна.

— Без риск нямаше да е толкова забавно.

Ранд изстена в отговор. И двамата мълчаха, докато Ийън го изпращаше.

— А, за малко да забравя — на най-горното стъпало Ранд се обърна, погледна Ийън и очите му се свиха от яркото утринно слънце. — Делия помоли да те поканя на вечеря.

Ийън поклати глава.

— Съжалявам, предай й извиненията ми. Ще отсъствам от града за няколко дни.

— Ще заминеш при цялата тази бъркотия?

— При положение, че всички играчи са заели позиции, щом веднъж се включим с парите, дори и да изчезна от лицето на земята, сделката ще продължи да се развива — искаше да види Сабрина, да чуе гласа й, да я докосне. Знаеше, че е кръгъл глупак, но не можеше да стои далеч от нея. — Смятам да прекарам няколко дена в Дънкелд.


През отворения прозорец до Сабрина долетя тропотът на конски копита. Тя остави книгата, която четеше, и стана, като полагаше всички усилия да не пренася тежестта си върху навехнатия крак. Слънцето на късния следобед проникваше отвън и хвърляше по лицето й алени и златисти отблясъци. Тя засенчи очите си с ръка и се загледа към алеята.

Един ездач се приближаваше на златистокафяв жребец, черната му коса играеше на вятъра, дългите, обути в еленови бричове, крака обгръщаха тялото на коня. И конят и ездачът се движеха като едно тяло, гъвкаво и силно. Ийън вдигна поглед, сякаш знаеше, че тя го чака. Очите му я потърсиха и когато я откриха, сърцето й подскочи като лудо.

Завладяха я образи, нароиха се спомени за неща, които никога не се бяха случвали. А може би бяха? Струваше й се, че хиляди пъти е виждала това — Ийън, който препуска към Роузбрайър, за да поиска ръката й. Обхвана я странно усещане, чувствата я погълнаха като вихър, откъснаха я от настоящето и я захвърлиха във въображаемото бъдеще. А не беше ли това далечното минало?