Вчерашният ден не бе послужил на Ийън за нищо, освен да се отдаде на спомени за нея — устните, гласа, горещото стегнато тяло, което тръпнеше и се поддаваше йод неговата жадна, напрегната плът — това усещане го преследваше от месеци. Снощи направи грешка. Докосването само го бе разпалило. А срещу това нямаше защита. Виждаше го в очите й, там имаше нещо повече от гняв — желание, което едва се сдържаше и го привличаше към нея така, както никоя друга досега не бе го привличала.

При мисълта, че е под един покрив с красивата изкусителка и тя спи само на няколко метра от него, изобщо не можа да се отпусне през нощта. Няколкото часа, в които поспа, образът й нахлуваше в съня му, усещаше я в леглото си, тъмните й очи преливаха от желание и грееха от любов, хубавото й тяло му даряваше мекотата и голотата си.

Спомените отново разпалиха жаждата дълбоко в него, пламъците се плъзнаха по слабините му и той отново усети познатото напрежение ниско под корема. По дяволите! Ако беше достатъчно умен, щеше да стои на разстояние от нея, докато разбере каква е. Но сега вече бе твърдо решен да я забрави завинаги.

Покани детектива да седне на едно от двете кожени кресла. Слънчевата светлина от прозореца се гмурваше в овалните стъкла на очилата, които Бейнбридж носеше на върха на носа си. Преди да проговори, се окашля, за да прочисти гърлото си:

— Разбрах, че искате да открием някого, господин Тримейн.

— Не точно. Искам да…

— Аз ще говоря с него! — в този момент вратата се отвори рязко и на прага застана Керълайн.

— Казвам ви, че е зает — отвърна Мак и дръпна ръката й.

Керълайн стрелна гневно дребния човек, малките й ноздри бяха разширени, лицето й гореше.

— Веднага махнете ръката си от мен!

Мак отстъпи, сякаш някой му удари плесница. Изпъна се, скулите на лицето му изпъкнаха, изглеждаше като булдог, който ще брани територията си.

— А сега, изслушайте ме, госпожо…

— Не се притеснявай, Мак — каза Ийън и се усмихна на стария си приятел.

Мак стисна устни. Известно време лицето му издаваше неохотата да отстъпи пред тази дива котка, но после той се обърна и остави госпожа ван Кортленд на вратата.

Тя се втурна към бюрото, полите й от раиран черно-син поплин прошумоляха, сведе поглед към Бейнбридж.

— Вие напуснете.

Бейнбридж премигна стреснато, после се обърна и впери учудени очи в Ийън.

— Господин Бейнбридж, по-добре ще е, ако почакате отвън — Ийън се усмихна на детектива. — Ще свърша само след няколко минути.

Бейнбридж изобщо не се поколеба. Излезе навън, сякаш го гонеше рояк стършели.

— Какво сте направили с племенницата ми?

— Племенницата? — Ийън се облегна. — Да не искате да кажете, че Сабрина е в града?

Керълайн пое дълбоко дъх, очите й се стесниха и заприличаха на сини цепнатини.

— Знаете много добре какво искам да кажа. Говоря за кръщелницата си лейди Джулия Уиндъм.

— Е, какво е станало с нея?

— Вчера сутринта тя излезе на разходка с вас и не се върна вече — Керълайн постави ръце на кръста си, памучните ръкавици се изпънаха от напрегнатите й пръсти.

— Ако й се случи нещо лошо, ще се погрижа да увиснете на бесилото.

Ийън се вгледа в молива, който държеше.

— Изглежда, сте имали причина да говорите с полицията, госпожо ван Кортленд — вдигна очи към яростното й лице. — Какво ви казаха?

Керълайн вирна брадичката си.

— Не съм разговаряла с тях.

— Разбирам.

— Но ще говоря.

Ийън кимна, по устните му трепна усмивка.

— Полицаите не разбират от дискретност. Опасявам се, че ще искат да направят разследване за всички замесени — млъкна и я фиксира с поглед, в очите й се четеше тревога, която се примесваше с гнева. — И човек трудно би могъл да каже какви неприятни тайни ще излязат наяве. Пък и представете си скандала.

— Предупреждавам ви, млади човече — Керълайн постави ръцете си на бюрото пред него. — Ако й причините и най-малкото зло, ще ви съсипя живота, без да подбирам средствата.

— Нека да сме наясно, госпожо ван Кортленд, нямам никакво намерение да й навредя.

— А какво сте намислили?

— Ще открия истината — Ийън превъртя молива между пръстите си.

— Разбирам. Все още не можете да се примирите с факта, че тя е лейди Джулия Уиндъм.

Той я изгледа. В очите й нямаше нищо друго, освен гняв. В едно беше сигурен — не искаше да въвлича и нея в играта.

— Единственият начин, да откриеш истината, е да тръгнеш и да я търсиш. И докато направя това, не бих искал племенникът ми да си провали живота, като избяга с една червенокоса красавица. Без значение коя е тя.

За момент Керълайн се вторачи в него и Ийън доби неловкото усещане, че погледът на сините й очи прониква по-дълбоко, отколкото би желал да го допусне. Когато ставаше въпрос за Сабрина, чувствата му прекалено бързо изплуваха на повърхността.

— Но това, което правите, ще опетни доброто й име.

— Сигурен съм, че можете да измислите нещо в нейна защита.

— О, да. Ще измисля нещо, господин Тримейн — усмихна се и му хвърли такъв поглед, че косата на тила му настръхна. — Можете да бъдете съвсем сигурен.

Керълайн се завъртя. С изправена глава тя напусна победоносно стаята, оставяйки зад себе си аромат на рози и множество съмнения. Ийън не знаеше какво точно си е наумила тази жена, но беше сигурен, че няма да му хареса.

Илаяс Бейнбридж почука на вратата. Ийън му махна с ръка да влезе. Колкото по-скоро Бейнбридж се захванеше за работа, толкова по-бързо Ийън щеше да получи отговор на въпросите си.


Керълайн вдигна очи от везмото си, когато дъщеря й влезе в мебелираната в златисти цветове дневна. Луси бе облечена в една от новите рокли, които Сабрина й помогна да избере, и Керълайн трябваше да признае, че изборът е отличен. Корсаж от розова коприна, украсен с бяла дантела, разкриваше раменете й и стягаше талията, преди роклята да се разгъне в обемна пола от същата коприна, с три волана от бродираната дантела. Вместо обикновения кок, косата на Луси бе вдигната на тила, където се навиваше на бляскави букли, украсена с копринени розови пъпки и панделки.

— Я се завърти, мила.

Луси се подчини, обърна се бавно с наведена глава, ръцете й бяха разперени като препарирани.

— Миличко, изглеждаш така, сякаш ще те бесят. Мислех, че ще ти хареса да отидеш на театър с господин Рейнолдс.

— Щях да се радвам, ако ме беше поканил, а сега ме взема само защото казваш, че Джулия иска да отида на нейно място — Луси сви юмруци под брадичката си. — Само да можех по-малко да се тревожа за Сабрина.

— Сабрина ще се радва, ако отидеш, скъпа. Внезапното заболяване на Джулия е една възможност да опознаеш по-добре господин Рейнолдс — Керълайн бе решила да говори, че Джулия е заболяла — лека настинка, която сигурно щеше да премине след няколко дни.

— Но как мога да изляза с него? Как да се насладя на този театър, когато знам, че Сабрина може и да пострада?

Керълайн махна с ръка на думите й.

— Ийън Тримейн няма да й направи нищо. Е, ще бъде много сърдит, когато разбере истината. А аз почти не се съмнявам, че ще я разбере — забоде иглата в бродираната кърпа и я постави на масата до себе си. — Когато това стане, ще ни я върне жива и здрава. Защото е влюбен в нея.

Луси сложи пръсти на устните си.

— Мислиш ли? Сигурна ли си, че е така?

— Няма никакво съмнение — Керълайн стана и обгърна крехките рамене на Луси. — А сега върви и се забавлявай с господин Рейнолдс. И престани да се тревожиш за братовчедка си. Тя се нуждае само от малко време, за да постави този човек на колене. И ако не успее, аз ще й помогна.


Беше малко след полунощ, когато Ийън се прибра в къщата си на Пето авеню. Не се поддаде на изкушението да препусне обратно към къщата на дядо си при своята красавица. Сега искаше само да заспи и тя да не го споходи в съня му.

През отворените френски прозорци се процеждаше лунната светлина и осветяваше пътя до спалнята му. Краката му стъпваха по мекия килим, изтъкан в преливащи се цветове от синьо до слонова кост. Когато отдръпна синия копринен балдахин, се учуди, че завивките на леглото му са раздърпани.

Метна халата си на стола до леглото и се вмъкна в снежнобелите чаршафи. Когато кракът му докосна нещо топло и гладко, той инстинктивно разбра, че това са женски бедра.

— Какво е това, по дяволите?

— Къде се забави така дълго, скъпи? — попита Фелисити, хвърли се върху него и голите й гърди се притиснаха в тялото му. — Чакам те от часове.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита Ийън и я сграбчи за раменете.

Фелисити потри корема си о неговия, влажните къдрици, които увенчаваха краката й, предизвикателно погалиха кожата му.

— Хайде Ийън, не се ли досещаш?

— Върви по дяволите! — извика той и я отхвърли от себе си. Когато се опита да се измъкне от леглото, тя го хвана за ръката.

— Ийън, скъпи, не ми казвай, че не се чувстваш самотен в това широко легло.

Отблъсна ръката й и стана на крака.

— Излизай оттук — гласът му беше тих и мъртвешки хладен.

Фелисити поклати глава и русите коси докоснаха върховете на големите й гърди.

— Аз съм толкова гореща, влажна и те чакам с такова желание, скъпи — прокара ръка по корема си. — Не си ли спомняш какво сме изживели, Ийън?

Почувства, че кръвта му кипва в слабините, мускулите му се напрегнаха. Сабрина бе разпалила желанието му, образът й го преследваше денонощно, изпълваше го със страст, която пулсираше в него като отворена рана. Проклетата червенокоса!

Погледът на Фелисити обходи тялото му и се спря на тази част от него, която бе във властта на първичните желания.

— Господи, прекрасен си.

Сега вече Ийън се проклинаше за навика си да спи гол. Грабна халата от стола, изумрудената коприна се плъзна с въздишка по кожата му.

— Ела в леглото, Ийън — Фелисити протегна ръце. — Ще имам грижа за този войник, който така ми козирува.