Той не отговори. Вероятно се страхуваше, че и от най-лекото движение може да се пореже.

— Ще наредите да впрегнат каретата и ще ме откарате обратно в дома на Керълайн. Ясно ли е? — тя го побутна с ножа. — Хич не ми пука, че ще ви убия.

Ъгълчето на устните му потрепна. Той хвана ръката й, със силата на преса притисна пръстите й към дръжката. Тя се опита да се отскубне, но просто не й достигна сила. От устните й излезе сподавен стон, когато Ийън отклони ножа от гърлото си.

— Мразя ви! — изкрещя и го удари със свободната си ръка така, че дланта й пламна. Видя как на бузата му се появи тъмният отпечатък на ръката й, от устните му се процеди струйка кръв.

Погледна я и дълго не проговори.

— Значи искаш да умра.

— Питам се защо ли Бог не ме е създал мъж? — крещеше и дърпаше ръката, която все още стискаше ножа. — Искам да съм достатъчно силна, за да изтръгна този нож и да го забия в сърцето ви.

— Добре — със свободната си ръка Ийън хвана ризата си, разтвори я до кръста със замах, копчетата се разхвърчаха по леглото и гърдите й.

Сабрина го гледаше. Сърцето й се качи в гърлото, когато видя златистата му кожа и черните къдри.

— Какво правите? — попита, когато той дръпна ръката й и насочи острието на ножа към гърдите си.

— Това, което искаш, Сабрина.

Опита се да измъкне ножа оттам, но усилията й останаха напразни. Бавно той придърпа ръката й и опря острието до голата кожа. А погледът му… това бяха очите на човек, когото никога не бе виждала. Беше луд, съвсем безразсъден. Изобщо не го беше грижа дали ще умре, или ще живее.

— Хайде, натисни го, Сабрина — подръпна ръката й. — Опрян е в сърцето ми. Не чувстваш ли пулса?

Не знаеше дали всичко е внушение, дали това не е нейният пулс или ударите на неговото сърце, които усещаше в притиснатата си ръка.

— Да не мислите, че можете да ме уплашите, Тримейн?

Той се усмихна. Върхът на острието прониза плътта му. Тънка струя кръв се плъзна по гърдите му, запровира се между къдриците, подмина дългия белег и обагри пояса над тъмните му панталони.

— Как се чувстваш, Сабрина, сега животът на врага ти е в твои ръце?

— Не — прошепна тя и затвори очи.

— Хайде, натисни веднъж и всичко ще свърши — отново подръпна ръката й. — Натисни, сърцето ми е точно тук.

— Моля ви — шептеше тя.

Времето сякаш бе спряло. Вслушваше се в дишането му и чакаше тази лудост да свърши. Сякаш мина цяла вечност. Накрая пусна ръката й, беше свободна. Захвърли ножа към другия край на стаята. Металът се удари в камината и остро иззвънтя.

— Вие сте луд — каза тя, като едва сдържаше сълзите, които пареха в очите й.

Свел поглед към кръвта на гърдите си, той я съзерцаваше така, сякаш бе изненадан от раната.

— И аз така мисля.

Без да попие кръвта, се наведе към крака й и започна да я превързва. Пипаше умело и безкрайно нежно, пръстите му полагаха дълги ивици от тъканта върху глезена и стъпалото й. Сабрина гледаше загорелите му ръце и при мисълта, че заради него сега се чувстваше така слаба и наранена, в гърдите й се надигна ненавист.

Когато приключи, той се изправи, взе една кърпа от леглото и избърса кръвта си. После прехвърли едната си ръка около раменете й, а другата под коленете. Тя го погледна в очите.

— Какво правите? — опита да се отблъсне, когато той я повдигна.

— Пренасям те в новата ти стая.

— Това ще рече в новия затвор — отчаяно се опитваше да отвлече вниманието си от усещането за силното му тяло, кожата му сякаш я прогаряше през тънките платна, които ги отделяха един от друг.

— Ти някога виждала ли си как изглежда една затворническа килия? — попита той, докато я изнасяше от стаята.

— За разлика от вас досега не ми се е случвало да нарушавам закона. Но моля ви, не пропускайте да ми я опишете, щом ви тикнат зад решетките.

Когато му се наложи да отвори вратата, я преобърна в ръцете си. Сабрина трябваше да обгърне врата му, за да не падне, топлият дъх загатваше близостта на устните й. Предизвикателният мъжки аромат подразни сетивата й, дълбоко в себе си усети трептящото, първично откликване на своята женственост към него.

Когато се изправи, тя се стегна и скръсти ръце пред гърдите си. Господи, този човек беше неин враг. Не можеше отново да си позволи да забрави това. В противен случай беше загубена.

Усмихна й се. Погледът му издаваше, че знае точно какво става в душата й.

— Сабрина и баща й се препитават с измамничество — крадат златото на янките. Това е престъпление, за което и двамата лесно могат да попаднат в някоя федерална каторга.

— Жалко за тях — надяваше се, че страхът й ще остане незабелязан. — Но това слабо ме засяга.

— Така ли?

Обърна глава и се загледа в зелената коприна, с която бяха тапицирани стените на широкия коридор, пред погледа й се нижеха маслени картини с резбовани рамки. Гърдите му се потриваха о тялото й при всяка крачка.

— Омръзна ми да убеждавам един ненормален, че се заблуждава. Вярвайте, в каквото искате, но поемете отговорността.

— Винаги съм бил отговорен за постъпките си, мила.

Някой ден щеше да си плати за това, което й стори! Все някак затворникът щеше да стане надзирател. Все имаше начин!

Нейната стая беше в дъното на коридора. На махагоновата ракла до леглото имаше месингов светилник, отраженията на пламъците трепкаха по алената като вино коприна, която покриваше стените. Сабрина имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, докато той я отнасяше към широкото легло с четири опорни колони. Само ако можеше да престане да си спомня! Само ако можеше да сложи край на копнежите си.

Той се наведе и я положи на белите чаршафи, за момент се поколеба, ръцете му се стегнаха около нея. Пулсът щеше да я задуши, когато той се наведе над нея, топлият му дъх нежно докосна бузата й, погледът му проследи извивката на устата й. Дали си мислеше за жената, която бе измамил? Дали си спомняше за тези няколко часа, когато я държа в обятията си? Или пък просто плътта му вече е ожадняла, а тя е единствената жена, която му е подръка.

Каквото и да се опита да й направи, ще му окаже съпротива. Ниско долу коремът й потръпна и тя разбра колко е несигурна в позицията си. Щеше да й се наложи да се пребори и със себе си.

Ръцете му се изплъзнаха изпод нея и мястото, което бяха затоплили, сега остана студено. Ийън отиде до прозореца, без никакъв срам Сабрина го оглеждаше, изпиваше с поглед широките му рамене, дължината на гърба му, докосваше с очи прибрания ханш.

Какво ставаше с нея? Дали не се е превърнала в лека жена? Дали не е станала от тези, които са съгласни на всичко само от желание един мъж да ги докосне? Защо не е способна да гледа на него само като на лъжлив негодник? Как така вижда прилика с мъжа, когото някога обожаваше?

— Опасявам се, че гледката не е толкова хубава — каза той и продължи да гледа през прозореца. Пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Но най-близкото дърво е чак на другия край на алеята.

Замълча, с нищо не показваше, че ще си тръгне. Луната осветяваше лицето му, можеше да се види как един мускул леко потръпва, докато устните му се отваряха и затваряха. Сабрина почувства, че напрежението, което обтяга мускулите й, се надига и у него.

През стиснати зъби Ийън изрече някакво проклятие и се обърна, за да я погледне. Очите му заиграха по лицето й, жадни, пълни със същия отчаян копнеж, който не й даваше мира ден и нощ. Сякаш мълния разсече въздуха помежду им. Тя усети, че кожата й тръпне. Затаи дъх в очакване на присъдата, чудеше се дали ще може да се съпротивлява. След цяла вечност той се завъртя на пети и се отдалечи.

— Ще изпратя Хана, за да ти помогне да се приготвиш за сън — излезе, без да я погледне.

Ключът изщрака в ключалката. Стъпките му отекнаха по коридора, отдалечиха се и постепенно заглъхнаха. Сабрина се отпусна на възглавниците, впери очи в тъмния балдахин над главата си и удари юмруци в дюшека. В душата й се бореха противоречиви чувства. Усещаше се измамена, объркана, облекчена и в същото време — озверяла от гняв.

Може би и хората бяха като конете. През любовния период кобилата привличаше жребеца. Може би Ийън бе разбудил у нея способността да се изкушава. Може би бе разпалил всичките й женски копнежи. Тя се молеше на бога, защото искаше този мъж да я прегърне, искаше да го целува, искаше да… Трябваше да успее да избяга, преди да му е дала в ръце оръжието, с което да я унищожи.

Глава 13

Слънчевите лъчи падаха през отворените прозорци зад писалището на Ийън и върху дъбовата ламперия на стената играеха ярки светли дири. Това беше кабинетът му в Бродуей. От горното чекмедже на бюрото си извади една недовършена скица. Пръстите му оставиха по хартията влажни петна. Поразмърда се в стола и дръпна ризата, за да я отлепи от потното си тяло. Господи, как ненавиждаше този град през лятото. Сега трябваше да е някъде в провинцията. Но не можеше.

Два етажа по-надолу улицата под канцеларията бе задръстена от карети, товарни вагонетки, теглени от коне, каруци и самостоятелни ездачи. Колелата и конските копита чаткаха по гранита, чуваше се пръхтене и цвилене, юздите подрънкваха, разнасяше се звън, целият шум се събираше в едно, сливаше се с ниското жужене на гласовете, вибрираше като пулс в тъпанчетата и изостряше болката, която раздираше слепоочията му.

Той превъртя молива в пръстите си, загледа се в чертежа на салонния вагон и се опита да се съсредоточи върху работата. Днес рано сутринта се прибра от къщата на дядо си. Беше потърсил спасение в града. Но нищо не можеше да го спаси от присъствието на Сабрина.

В този момент Мак въведе Илаяс Бейнбридж и той вдигна очи от листа. Нисък, набит, с коса, червена като меден чайник, господин Бейнбридж съвсем не се вместваше в представата за идеалния детектив от Пинкъртънс, но очевидно бе добър професионалист. От четири години заемаше ръководния пост на филиала в Ню Йорк, а бе само на четиридесет и две. Но достатъчно добър ли беше, за да открие истината за Сабрина?