Преди Сабрина да успее да каже и дума, Ийън я вдигна от земята и я метна на рамото си. Чувстваше твърдите му плещи. Когато се изкачиха по билото на хълма, той я положи на земята.

— Ама че глупава жена! — кресна и отметна косите от лицето й. Подхвана главата й и я загледа загрижено в очите.

— Какво, по дяволите, беше решила да правиш?

— Да избягам! — тя отблъсна ръцете му и удари Байрон по муцуната, без да иска. Кучето отстъпи, а после легна до Шекспир, който вече се бе тръшнал сред цветята. Гуинивиър стоеше на разстояние, беше няколко метра вляво от Ийън и гледаше жената пред себе си така, сякаш е змия, готова да нападне.

Ийън огледа внимателно лицето й, пръстите му милваха предпазливо брадичката.

— Зле ли се удари?

Тя повдигна очи и срещна грижовния му поглед със студено предизвикателство.

— Има ли значение? Направо се изненадвам, че не оставихте мечока си да ме схруска за вечеря. Предполагам, че го държите специално, за да впечатлите гостите си.

— Признавам, че е така. Цяло лято съм дресирал мечките из околността. Искаш ли да видиш как тази ще потанцува менует?

— Искам да си ида вкъщи.

Той погали нежно краката й и кожата й настръхна.

— Какво правите? — перна го и се опита да придърпа разкъсаната си рокля. Едната страна на полата й представляваше само раздрани ивици.

— Във всеки случай не онова, за което ти мислиш — каза той и й се ухили. Зъбите му, бели като на див звяр, блеснаха в тъмното. Наведе се и топлите му длани обхванаха навехнатия глезен.

Тя спря да диша и се опита да потисне вика на болката.

— Според мен няма нищо счупено. Но трябва да почиваш.

— Вашата загриженост ме трогва.

Глава 12

Ийън взе Сабрина на ръце и я отнесе до къщата. Тя през цялото време държеше ръцете си скръстени, а главата й бе обърната встрани от тялото му, сякаш всичко й бе безразлично, но той чувстваше всяка форма на тялото й, което притискаше до себе си. Само като си помисли, че за малко можеше да я загуби… прегръдката му я стегна още по-силно. Малката безумница бе скъсила живота му поне с десет години.

На входа стоеше Хана, очите й се разшириха от изумление при вида на Ийън и неговата дама. Той й даде наставления какво да донесе на гостенката и отнесе Сабрина в стаята й.

Когато я положи на леглото, разкъсаните парчета на роклята й се разтвориха и откриха дългите, добре оформени крака, чиято кожа лъщеше на светлината. Тя дръпна роклята и се прикри, доколкото можа. Но за Ийън вече бе твърде късно. Спомените го връхлетяха и напуснаха пределите на стаята, както димът напуска огъня. Беше прекарал само една нощ между тези копринени бедра и вече не си спомняше нищо друго.

— И така, как успя да избягаш? — въпросът му послужи като претекст да се разходи из стаята, за да прикрие инкриминиращата улика, която пулсираше в панталона му. Тази жена можеше да го влуди само с едно докосване.

Погледна я през рамо. Тя лежеше на възглавниците, разрешената огнена коса падаше около раменете й, бузите й бяха мръсни, ръцете й се кръстосваха на талията. Човек би я помислил за захвърлено дете.

Но сякаш това не бе всичко — брадичката й бе вирната предизвикателно, раменете й бяха гордо изправени. Това беше една жена, за която си струваше да се бориш. Тя можеше да застане до рамото на мъжа си, за да завладява с него империи, можеше да се всели в мъжката душа и да я гори като треска. Никога досега не бе изпитвал такова желание да я прегърне.

Тя можеше да го погуби. Може би вече бе успяла.

Облегна се на прозореца и се вгледа в розовата градина. Като дете често беше виждал баба си и дядо си да седят в белведера и хванати за ръце, опрели глави, да гледат течащите води на реката. Времето, в което бяха живели заедно, само бе засилило любовта им. Така и трябваше да бъде. Така той си бе представял живота със Сабрина. Още една илюзия.

Чу как клоните на дъба се трият о стената и едва сега погледна дървото. На устните му заигра усмивка, защото разбра как Сабрина е избягала.

— Ти винаги си проявявала слабост към катеренето по дърветата, Сабрина — каза и я погледна през рамо.

Тя леко повдигна брадичка.

— Господин Тримейн, от колко време ви мъчи тая лудост по Сабрина?

— Лудост? Ти затова ли дойде в Ню Йорк? — той се обърна към нея. — А твоята лудост каква е, Сабрина? Какво ще те успокои? Отмъщение ли? На какво се надяваше, когато дойде тук?

— Ако сте се отнесли към Сабрина по същия начин, както с мен, тогава много добре разбирам защо тази жена ще се зарадва да види главата ви на сребърен поднос.

— Значи искаш да умра.

— Ако сега имах меч, щях да ви посека.

— Истински късмет е, че нямаш.

Тя издиша през зъби.

— Вие сте така самодоволен, така убеден в себе си. Е, нека тогава да ви кажа, господин Тримейн… — в този момент в стаята влезе Хана, последвана от една тъмнокоса камериерка.

Погледът на Хана се спря първо на Ийън, после на жената в леглото, после пак на Ийън и тя леко се усмихна.

— Ще имате ли нужда от помощ? — попита и остави няколко кърпи, чаршафи и бутилка с тъмнокафява течност и остър нож.

— Не. Ще се оправя и сам. Но искам да приготвиш спалнята в другия край на коридора — Ийън се усмихна на Сабрина. — Макар и да се съмнявам, че ще можеш да се покатериш по някое дърво през следващите дни, ще ти сменя стаята, за да не те подлагам на изкушения.

Камериерката остави една кофа до леглото, после се обърна и последва Хана, която вече излизаше. Ийън повдигна кофата и се приближи към Сабрина.

— Нямам нужда от помощта ви.

— Глезенът ти трябва да се превърже — каза той.

Парчетата лед във водата иззвъняха от удара в металните стени.

— Мога и сама — тя дръпна крака си, когато той го хвана малко над глезена.

— Добре — вдигна ръце примирено.

Сабрина потопи едно от пръстчетата си в ледената вода. Студът сякаш я ужили. Погледна Тримейн, който я наблюдаваше с дяволита усмивка. Нищо не можеше да я накара да омекне пред този мъж. Пое дълбоко дъх и потопи крак във водата. Усещането от допира на леда до топлата й кожа направо спря сърцето й.

— Ще трябва да опитам да ти намаля отока — гласът му беше измамно нежен.

— Колко мило.

Той се засмя и ножът зловещо проблесна в ръката му. С острието му Ийън направи малки прорези в една от кърпите. Като свърши, той остави ножа на леглото и започна да раздира платното на ивици. Ленът се цепеше шумно.

— Колко дълго смятате да ме държите затворена? — попита Сабрина и загледа изранените си длани. След войната й трябваха месеци, за да възстанови кожата на ръцете си и да изглежда като светска дама. Онази нощ с Ийън я бе принудила отново да ги зарови в мръсотията.

— Зависи за колко време Пинкъртънс ще разкрият самоличността ти.

Тя сви пръсти и погледна изпочупените си нокти — знаеше, че изглежда изплашена.

— И за колко време смятате, ще стане това?

— Пътуването до Англия ще отнеме малко повече от седмица, после ще трябват още няколко дни, за да се свържат с графа на Ланчестър — той млъкна за момент и в тишината се чу шумът на течността в бутилката. — Зависи от трудностите, с които ще се сблъскат там. Предполагам, че няма да им отидат повече от две седмици, а може и по-малко.

— Керълайн ще разбере за моето отвличане — тя го погледна. В едната му ръка беше кафявото шише, а в другата — сгънатият лен. — Полицията ще бъде по петите ви.

— Мога да се оправя с твоята леля.

— Тя ми е кръстница — пръстите на Сабрина се свиха. Ако някой наистина можеше да се справи с Керълайн ван Кортленд, това беше Ийън Тримейн. Единствената надежда си оставаше бягството.

— Повдигни си брадата.

— Какво е това? — попита тя, щом той вдигна напоената марля към лицето й. Усети острата миризма на карбол, камфор и алкохол.

— Домашният цяр на Хана. Ще оправи някои от нараняванията ти.

Тя грабна превръзката от ръката му.

— Предпочитам сама.

— Жалко — погледна една драскотина на бедрото й. — Изгарях от нетърпение да обработя някои от раните ти.

— Нямам намерение да подхранвам похотта ви, господин Тримейн — прехапа устни, защото я защипа, когато положи марлята на брадичката си.

— Наистина ли? — засмя се Ийън гърлено. — Тогава не се опитвай да избягаш.

Макар че устните му се усмихваха, погледът му издаваше по-сериозни намерения. Тя свали марлята, пръстите й се вкопчиха в мекото платно.

— Това заплаха ли е?

Поклати глава.

— Обещание.

— Не можете да ме изплашите — тя се надяваше да го излъже.

— Нали виждаш какви неприятности си навлече сега. Следващия път щастието може и да не ти се усмихне.

Тя се усмихна.

— Когато един варварин те държи като затворник, това едва ли може да се нарече щастие.

— Уважаема, ти не си видяла нищо варварско от мен. Или поне все още не.

Погледна го злобно, когато той коленичи до леглото. Не беше прав. Каква по-голяма варварщина от това да прелъстиш една жена, да отнемеш невинността, мечтите, любовта й?

Ийън се протегна, за да вземе една кърпа и Сабрина проследи с поглед ръката му. На около две педи, върху бледосиньото кадифе, лежеше ножът. Острието му блестеше на светлината.

Ийън повдигна крака й от кофата с лед, топлите му ръце сякаш прогаряха кожата й.

Очите на Сабрина не можеха да се откъснат от ножа, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите.

Той обви глезена й с кърпата. Докосваше я така, сякаш бе направена от крехък порцелан.

Пръстите й обхванаха дървената дръжка на ножа.

— Всичко ще се оправи след няколко… — Ийън се поколеба. Думите му замряха, когато острието на ножа се опря в нежната кожа под брадичката му.

— Да не би да си мислите, че не мога да ви прережа гърлото? — бутна главата му назад и оголи уязвимата шия. — Толкова съм ядосана, че ще ви накълцам на парчета.