— Тази жена е по-различна от останалите. Тя не ти е просто враг.

— Очите ти са твърде проницателни — каза той и я подхвана под брадичката. — А сега иди и виж дали червенокосата няма нужда от нещо.

Сабрина обикаляше в затвора си като звяр в клетка. В единия ъгъл на стаята имаше голямо легло с балдахин, с големи подпорни стълбове от лъскав махагон, които блестяха на следобедното слънце. Гънките на балдахина от разкошно синьо кадифе се спускаха настрани като гирлянди. На отсрещната стена, където имаше втора врата, имаше голям скрин в стил Чипъндейл, който достигаше до спираловидните орнаменти, излети по тавана. От другата страна на вратата стоеше гардероб в същия стил.

Сърцето на Сабрина подскочи, когато тя се упъти към тази врата. Това можеше да се окаже стая, чийто изход не е заключен. Отвори вратата със замах и се озова в малка тоалетна стаичка. От нея изобщо не можеше да се избяга. Проклинайки през зъби, прекоси дебелия вълнен килим и облегна ръце на перваза на прозореца. Топъл ветрец, напоен с розов аромат, нахлу в стаята, облъхна горещото й лице и изду сините кадифени завеси.

Къщата бе разположена на върха на хълма, отстрани я ограждаше гора. През прозореца се виждаше местността отвъд реката. Един бял параход със странична перка плаваше по бляскавата вода и сивите кълба дим, бълвани от двата му комина, се носеха покрай каменните колони, които се издигаха на повече от сто и петдесет метра над реката. Долу, на известно разстояние от къщата, започваше вита пътека, оградена от стотици розови храсти, която водеше към бял белведер. Това беше едно прекрасно място, където в някой хубав летен ден човек можеше да поседне със своя любим и да погледа реката.

Дали Ийън някога бе ходил там? Спомни си за Алайза, Гречън, Фани и стотиците други жени, които се стремяха да му станат съпруги. Коя ли щеше да живее с него в тази приветлива лятна къща, да държи ръцете му, склонила глава на широките рамене?

Затвори очи и се опита да си представи Ийън и неговата жена, като се насили да вмести образа на Алайза. Но единственото лице, което можеше да види на това място, бе нейното собствено. Мечтаеше за усмивката и очите, които сияеха от обич. Гърдите й натежаха до болка от копнежите, породили се в тях. Поклати глава и опита да се освободи от този измамен блян. Вече не бе на възраст, в която можеше да се залъгва с детски приказки.

— Махай се — извика тя, когато на вратата се почука. В ключалката се превъртя ключ и тя се обърна, готова за поредната схватка с противника си.

— Аз съм Хана Уейкът, госпожице — в стаята влезе дребна закръглена жена. Носеше поднос, отрупан с чинии. — Аз ще се грижа за вас, докато ни гостувате.

— Искате да кажете, докато съм затворена тук.

Хана й се усмихна. Когато прекоси стаята и се упъти към писалището под втория прозорец, се разнесе приятният аромат на прясно изпечен хляб, който след продължителния период на лишения, невероятно изкуши Сабрина.

— Господарят ми каза, че може би искате да хапнете нещо.

— О, наистина ли? — Сабрина не можеше да изпусне подноса от очи. В една чиния, пълна с шунка и телешко, имаше дебели филии хляб, все още достатъчно топли, за да се разтопи маслото, щедро намазано отгоре им. До всичко това стоеше висока чаша с мляко — толкова студено, че водата по запотените стъклени стени се стичаше на капки, едри като мъниста.

— От мен сигурно се очаква да се храня като добър затворник.

Хана се усмихна.

— Със сигурност трябва да сте доста здрава, ако ще си мерите силите с господаря.

Сабрина чу къркоренето на стомаха си.

— Можете да кажете на господин Ийън Тримейн да се хвърли от… — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от кучешки лай, който долетя отвън.

Ийън се спускаше по тревистия склон на хълма към стръмните скали край реката, но не беше сам. Беше с три кучета, две, от които тичаха няколко метра напред, а другото вървеше близо до него. Като че ли никое от тях нямаше достатъчно престижно родословие, за да се разхожда по добре поддържаната ливада.

— А-а, тези разбойници надушиха, че си е дошъл — каза Хана и застана до Сабрина.

Кучката, която крачеше най-близо до Ийън, напомняше на Сабрина за току-що родено сърне — висока, крехка, с гладка пясъчна козина. Тя се намръщи, като видя, че животното почти не стъпва на задния си ляв крак и накуцва.

— Тримейн има ли навик да рита питомците си?

— Не, за бога, никога — каза Хана и притисна ръка до гърдите си. — Господарят я намери няколко седмици след като се върна от войната. Спаси горкото куче от група хулигани, които го тормозеха, биеха го с пръчки и го ритаха, искаха да го убият просто за удоволствие. Кръстихме я Гуинивиър.

— Гуинивиър — прошепна Сабрина, докато гледаше как Ийън от време на време я гали по главата. Може би дълбоко у него все още живееше едно малко момче, което търсеше Камелот. Но тя бързо пропъди тази мисъл. В този човек нямаше нищо романтично, нищо благородно.

— Черният косматко с белите лапи е Байрон, а онова нисичко зверче, което е като кутре, надхвърлило нормалния ръст, е Шекспир. Господарят Ийън ги прибра от улицата — Хана скръсти ръце и се загледа в мъжа, който вървеше из ливадата като светец. — Винаги е имал слабост към бездомните същества. Спомням си, че веднъж домъкна едно мече, майката, на което била застреляна от ловец.

Слънчевата светлина се процеждаше на златни струи през клоните на дъбовете, карията и кестените, които бяха пръснати из широката поляна като последните фигури, останали върху шахматна дъска със зелени и златни полета. Внезапно Ийън се спря, гърбът му се стегна, той вдигна глава като дива котка, надушила опасност. Сноп лъчи пробиваше клоните и го огряваше, той се обърна и се вторачи право в Сабрина.

— Само да бяхте видели физиономията на дядо му, когато донесе мечето вкъщи. Той…

Думите на Хана се стопиха като нежно жужене. Сабрина виждаше само Ийън, гледаше как слънцето милва лицето му, как вятърът подхваща черните му коси и го превръща в същество, дошло от друго време и място, от едно царство на мечти и сънища.

За миг забрави гнева, болката, унижението, което й бе причинил. Чувствата се надигнаха в нея като познат и топъл прилив. Искаше да го докосне. Всеки повей на наситения с аромати ветрец събуждаше неудържимо желание да пипне лицето, косите, устните му. Внезапно изражението му се измени, чертите му се напрегнаха и той се обърна, сякаш не можеше повече да издържи гледката.

Сабрина се отдръпна от прозореца. Жестът на Ийън я жегна като нож. Щеше ли някога да се научи да крие чувствата си?

— Ако не искате да ми помогнете да се махна от тук, по-добре ще е да си вървите — каза тя и прекъсна словоизлиянията на Хана.

Хана млъкна и устните й се разтвориха.

— Не мисля, че тук ще се намери и един човек, който да тръгне срещу волята на господаря. Защото няма нито една жена, мъж или дете, които да не го обичат от цялото си сърце.

Докато гледаше как Хана излиза от стаята, Сабрина обгърна тялото си с ръце. Ключът отново щракна. Тя се облегна на прозореца и се загледа в празното място на ливадата, където Ийън бе стоял само преди миг. Но сега го нямаше. Бе потънал в гъстата гора, а тя продължаваше да стои в този затвор.

Трябваше да има все някакъв начин да избяга.

Помисли дали да не завърже чаршафите, пердетата и всичко, което й попадне, за да си направи въжена стълба. Но от земята я деляха повече от десет метра. Дори и да й се удаде да я изработи някак, имаше сериозни опасения, че може и да не стигне цяла до долу.

Ветрецът шумолеше в листата на близкия дъб, чийто крехки клони се опираха в каменните стени до прозореца. Тя погледна дървото и устните й се извиха в усмивка, щом видя дългите, криви клони, които се полюляваха само на около метър от затвора й. Можеше пък и да помогне. Довечера, под прикритието на тъмнината, щеше да покаже на Ийън Тримейн, че е подценил противника си.

Глава 11

Сабрина стоеше изправена на перваза на прозореца си, дланите й се опираха на стената, пръстите на босите й крака се бяха вкопчили в хладния камък. Беше оставила в стаята обувките, копринените чорапи, подплатата и нощницата, която Хана й донесе. Топлият вечерен ветрец шумеше в листата на вековния дъб, повдигаше подгъва на роклята й, от милувката му кожата й настръхна. Тя бавно коленичи.

„Просто не изпускай от поглед този клон — каза си тя и се наведе, за да го хване. — Не поглеждай надолу.“

Клонът се клатеше под тежестта й, докато тя пълзеше към ствола на дървото. Дъбът изскърца с приглушено стенание, от вибрациите по гърба й полазиха тръпки и далечни спомени я завладяха. Този път нямаше кой да я спаси, никой не би подложил гърба си, за да падне на него, ако клонът се счупи. Едва дишаше, напредваше сантиметър по сантиметър и се молеше клонът да издържи.

Лунната светлина пронизваше листака и тя от време на време можеше да види тъмните очертания на клоните. Щом веднъж се озова до ствола, започна да се спуска, опъваше крака надолу и опипваше внимателно в търсене на следващия клон, на моменти увисваше само на ръце, докато краката й се вееха, за да намерят поредната опора. Накрая се оказа на не повече от три метра над земята.

Както си седеше на клона с гръб към дънера, спусна крака по дължината му. Когато увисна само на ръце, пусна се и падна в гъстата трева.

Претърколи се на една страна, едва смогваше да си поеме въздух, но тихо благодареше на Господа. Беше се поожулила на няколко места, сърцето й биеше до пръсване, но трябваше да превъзмогне изкушението да остане в меката, хладна ливада. Опасността още не беше преминала.

Изправи се на крака и се опита да се ориентира. На другия край на алеята започваше гората, високите дървета се сгъстяваха и образуваха плътна преграда. Под лунните лъчи конюшните, до които водеше друга чакълеста алея, се забелязваха само като очертания на около стотина метра от къщата.