Когато приближиха вратата, икономът я отвори. Нямаше почти никакви съмнения, че той и почти половината прислуга бяха наблюдавали сцената пред къщата. И все пак Ормсби по никакъв начин не издаде чувствата си.

Ийън се чудеше какво ли на този свят може да промени спокойното изражение на иконома. Като момче той често се бе опитвал да постигне това, но дори и вида на петдесет жаби, които подскачаха в китайския бюфет, не можа да извади иконома от равновесие. Ийън се усмихна, като си спомни как възрастният човек отвори вратичката и отвътре се разнесе неудържимото крякане на подскачащите „зелени досаднички“, както Ормсби ги нарече тогава.

— Изглежда, това е вашата гостенка, сър — каза той и се отдръпна, за да може Ийън да внесе гостенката през прага.

— Помогнете! — изкрещя Сабрина. — Този човек ме отвлича!

— Синята спалня е приготвена — каза Ормсби, без да му трепне лицето. — Бихте ли желал…

— А, пристигнахте значи.

Ийън се обърна и видя Хана Уейкът, която приближаваше към него като вихър. Дребничката домакиня бе част от персонала на дядо му, откакто се помнеше. Сега тя се грижеше за домакинството на Ийън. В този момент Сабрина го удари силно в средата на гърба и Ийън се намръщи.

— Затова ли ни извика всички в имението? — настоя Хана. — Пак ли някоя лудория, младежо?

— Не виждате ли какво прави? — крещеше Сабрина и отмерваше ритъма на речта си със силни удари по кръста му. — Помогнете ми!

— Не, Хана, ще попреча на дамата да извърши някоя лудория.

Със свободната си ръка Ийън плесна Сабрина отзад. Ударът му бе омекотен от няколко ката коприна и лен, но пък за сметка на това тя го възнагради със силен вик на възмущение.

Хана поклати глава.

— И друг път съм те виждала да…

— Ще говорим после — каза Ийън и тръгна по коридора. Вече се бе насладил на почти всички унижения, които можеше да причини на дивото зверче на рамото му в този момент. Независимо от възмутените крясъци, удари и опити на Сабрина да се измъкне, той не забави крачката си по дългия коридор, който водеше до дъбова стълба.

— Настоявам да ме пуснете веднага!

— Опасявам се, че си изпаднала в положение, когато никой не го интересува какво настояваш, Сабрина.

— Ще направя постъпки да влезете в затвора! Ще изгниете зад решетките!

Ийън изобщо не й обърна внимание, вземаше стъпалата по две наведнъж и когато излезе в коридора на втория етаж, отнесе я право в спалнята, приготвена за нея.

— Пусни ме!

Той отстъпи и я тръшна на леглото. Сабрина потъна в пухения дюшек, а бузата й се плъзна по кадифената завивка.

Изправи се с нещо подобно на ръмжене, отметна шапката от очите си и изгледа Тримейн яростно.

— Мерзавец! — изкрещя и се опита да избяга от леглото.

Ийън я сграбчи за раменете и отново я запрати на дюшека. Слънчевата светлина, която струеше през прозореца, огряваше само едната страна на лицето му, като оставяше другата в сянка. Но въпреки това Сабрина видя гнева в погледа му и изтръпна от страх. Този човек беше убивал и можеше пак да убие. В него имаше нещо примитивно, което едновременно я плашеше и я привличаше по начин така необичаен, че дори изпитваше срам.

— Кажи ми истината, Сабрина — гласът му прозвуча нежно и дълбоко като кадифето под нея, дъхът му докосваше устните й след всяка изречена дума. — Кажи ми защо дойде и тук да ме преследваш?

Сабрина смачка завивката в ръцете си. Да каже истината, беше равносилно да изгори на кладата. Единствената й надежда бе да се скрие зад маската си отново.

— Аз съм лейди Джулия Аманда Уиндъм, имбецил такъв.

Ийън я хвана здраво за раменете, но после я пусна. Премести се в края на леглото и се облегна на един от четирите ситно гравирани махагонови подпорни стълба на таблата. Обхвана я с очи, плъзна поглед по дългите, обути в копринени чорапи, крака, бродираната дантела, която обточваше края на бермудите й, които се подаваха изпод усуканата около бедрата й пола.

Страстта припламна в сърцевината на нейната женственост. Сабрина седна, дръпна роклята и закри краката си.

— Как се осмелявате! Как дръзвате да ме отвлечете! — бе съзряла в очите му бушуващия огън на чувствата му и желанието, което тлееше в дълбочината.

— Кажете ми, лейди Джулия — погледът му се отмести върху шията й, — вие девствена ли сте?

— Естествено — каза тя и метна завивката върху краката си, защото роклята ги бе открила твърде много.

— А може би трябва да проверя дали не ме лъжете — той погледна ръцете, които стискаха завивката до гърдите й. — Защото, знаете ли, Сабрина вече не е девица.

Не. Не и откакто бе дарила сърцето, душата и тялото си на един негодник. Господи, мразеше този човек! Мразеше го заради собствената си непреодолима слабост.

— Значи искате да ме изнасилите, да разсипете целия ми живот, за да удовлетворите налудничавите си приумици.

— Съмнявам се, че ще бъде точно изнасилване.

Гордостта й рухна от споменаването на тази истина. Когато ставаше дума за него, тя наистина беше много уязвима.

— И какво ще направите, когато разберете, че грешите?

Ийън повдигна рамене, сякаш не го беше грижа, но тя долови съмнение в погледа му. Докато все още изпитваше нещо подобно, тя имаше шанс.

— Семейството ми ще ви хвърли в затвора, задето сте ме отвлекли, Тримейн.

— А може и сто тояги да ми ударят, нали? — попита той и дойде по-близо.

Сабрина се сви на леглото.

— Да. Може и на бесилото да свършите.

Седна до нея, леглото потъна под тежестта му и хълбокът му се опря до крака й.

— Щом могат да ме обесят за отвличане, какво повече биха ми направили за отвличане и изнасилване? — попита той и прокара ръка по рамото й, което пламна под нежната синя коприна.

Сабрина се дръпна назад към възглавниците и в стремежа си да избегне допира, удари главата си в таблата.

— Нямате ли съвест?

Той хвана кичур от косите й и го преметна няколко пъти между пръстите си.

— Нито капка, когато се касае до Сабрина.

— Аз не съм Сабрина!

— Нима? — прошепна и сведе поглед към устните й. Погледът му бавно се плъзна по извивката им, сякаш ги сравняваше с някакъв далечен спомен. От този внимателен и бавен оглед дъхът й секна, желанието изби топло и обхвана ниско корема й като лозови ластуни.

— Вървете в пъкъла! — пошепна тя.

Едно мускулче трепна на лицето му.

— Аз попаднах в ада от момента, в който те срещнах.

— Тогава пуснете ме, преди всичко да е станало непоправимо и за двама ни.

Ийън пусна косата й и се изправи на крака.

— Опасявам се, че е твърде късно за такова нещо. Прекоси стаята, а тя го последва с поглед.

— Какво смятате да правите?

— Утре ще наема хора от Пинкъртънс. Те със сигурност могат да открият истината за теб.

А тази истина никак не беше трудна за откриване.

— Дотогава животът ми ще бъде съсипан.

— Ако наистина става дума за лейди Джулия Уиндъм, ще се погрижа всичко да бъде наред.

Постоя за момент, с очи вперени в нея. Думите за съдбата на Сабрина висяха, неизречени в пространството помежду им. Пръстите й се вкопчиха в завивката, която тя продължаваше да държи до шията си.

— Приятен ден, уважаема — остави я сама със страховете й.

Сабрина затвори очи, когато чу прещракването на ключалката. Отхвърли завивката, скочи на крака и изтича до вратата. Какво ще направи той, когато открие истината? В затвора ли ще я прати? Или дори нещо по-лошо?

— Тримейн! Пусни ме! — запищя тя и заблъска по вратата.

Стъпките му, приглушени от килима в коридора, все повече затихваха. Тя задърпа дръжката. Знаеше, че вратата е заключена, но се надяваше, че ще се отвори по някакво чудо. Безсмислено е, помисли си и опря чело в хладното дъбово дърво. Ръцете й пулсираха.

Хана чакаше Ийън да слезе по стълбите, бе подпряла ръце на закръглените си хълбоци и сините й очи го гледаха с безмълвен укор. Много пъти бе виждал този поглед, особено след като бе направил някоя пакост, например, когато се бе промъкнал в кокошарника преди време и бе залепил всички яйца за полозите.

Като се изключат няколкото сиви кичура сред светлокестенявите й коси, това беше същата Хана от времето на младостта му, която винаги гледаше да приготви любимия му меден сладкиш с джинджифил, щом разбереше, че ще идва в Дънкелд.

— Случайно да си приготвила прекрасния джинджифилов сладкиш, Хана? — попита Ийън и й се усмихна широко като дете.

— Джинджифиловият сладкиш може и да почака, млади човече — тя наклони глава, за да се вгледа по-добре в лицето му. — Първо ще ми кажеш защо задържаш тази млада жена против волята й?

Ийън потърка с пръсти лявата си вежда и почувства белега, останал там от удар с нож. Странно защо белезите от най-лошите рани си оставаха винаги незабелязани.

— Нямах друг избор.

Хана изпръхтя силно.

— Доколкото знам, досега все си се опитвал да се отървеш от някоя жена, а тази я заключваш в стаята.

— Тази е опасна.

— Това хубаво дете? — Хана го погледна подозрително. — Какво имаш предвид?

— Всичко — не беше в настроение да разказва за премеждията си. Но му беше ясно, че Хана няма да му помогне, ако не й даде някакво обяснение. — Името й е Сабрина О’Нийл. Но тя ще се представи за лейди Джулия Уиндъм. Дошла е в Ню Йорк, за да си отмъсти, и изобщо не подбира средства, за да постигне целта си. Смятам да я спра.

— Да си отмъсти? — Хана смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — И какво си й направил, за да дойде чак до Ню Йорк да си отмъсти?

— Провалих плановете й — погледна встрани, за да прикрие мислите си, но знаеше, че тя може да разбере всичко само с поглед, сякаш пред нея стоеше десетгодишно момче.

— Занеси й нещо за ядене, Хана, и имай грижа да набавиш всичко, от което се нуждае хубавата злосторница.

Хана докосна ръката му. Когато Ийън я погледна, тя се усмихна, а в очите й се четеше тъга и разбиране.