Тя го погледна с усмивка, но когато очите им се срещнаха, той долови друго чувство. Определено доби впечатлението, че тя вече е измислила хиляди начини да го покани на една неделна вечеря.

— Ще ви хареса ли, ако се повозим малко в това утро? Ако ми дадете възможност, ще ви покажа околностите.

— Господин Рейнолдс много ми е говорил за своя храбър чичо. Ще се радвам на възможността да опозная този легендарен човек отблизо.

„И да му поизрежа малко крилцата.“ — помисли си Ийън и отвърна на усмивката й.

— Моля ви, почакайте само за минута да се преоблека.

Той се чудеше дали и един живот можеше да стигне на една зла магьосница да се преоблече като ангел.

— Разбира се.

Още веднъж се замисли за малкото момиченце, което вероятно бе срещнал в градината в някакъв друг живот. Как ли се бе превърнало в такава красива и измамна жена? Дори усмивката й бе оттренирана. Защо не бе забелязал колко фалшиво се усмихва? Защо още онази нощ на „Бел Анджелин“ не бе разбрал, че тя е една лъжлива чародейка?

Но само след няколко часа вече няма да се усмихва така радостно, мислеше си той, докато я гледаше как излиза. След няколко часа вече ще е сигурен, че няма да направи нищо лошо на семейството му. След съвсем малко щеше да я накара да приключи с този театър.

Горещият влажен вятър, напоен с аромата на детелина и полски цветя, милваше топлото лице на Сабрина. Те препускаха на север от града по един път, край който се извисяваха дъбове, кестени и брястове. През клоните им от време на време се виждаше реката, блеснала на слънцето като разтопено злато.

Поради горещината й се наложи да пренебрегне някои от нормите на приличието и да свали ръкавиците си. Ако само можеше да разкопчае горните копчета на роклята си? Щеше да е чудесно да поразхлади шията си, но една дама никога не си разголваше шията и раменете през деня, колкото и глупаво да беше това. Може би твърде много бе свикнала да прави каквото си иска. Докато копаеше в градината на Роузбрайър, за да намери нещо за ядене, изобщо не бе й хрумвало да си закопчава памучната рокля догоре.

Тя разтвори длани върху полата си. Какво ли щеше да си помисли Ийън, ако знаеше, че той е платил тази прекрасна рокля за разходка от леденосиня коприна? Каретата се люшна и кракът му докосна полата й. Едната й ръка отново се сви в юмрук. Тя хвърли кос поглед на това стегнато мъжко бедро, което се отдръпваше от нея и еленовата кожа се нагъваше отгоре му.

Спомените я завладяха и тлеещите въглени на желанието отново припламнаха. Спомни си допира на дългите, мускулести крака, някак грубото усещане на черните къдри по тях. Но по-добре тези неща никога да не й се бяха случвали. Как можа да се окаже такава глупачка!

— Как се чувства една жена, когато цял град е паднал на колене пред нея?

„Не ми доставя и наполовина такова удоволствие, каквото би ми доставило да видя на колене теб“ — помисли си тя.

— Всички са така любезни в желанието си да ме накарат да се почувствам като у дома си — каза тя и се усмихна.

— Както разбирам, повечето от ергените са нетърпеливи да споделите с тях пътя до олтара — той се ухили хитро. — А някои от семейните мъже се чудят как да се отърват от съпругите си. Разбира се, не ми е трудно да ги разбера.

Този човек се усмихваше като разбойник. Защо ли не бе разбрала още в деня, когато го срещна на борда на „Бел“, че и душата му е такава.

— Надявам се да не стана причина жените в града да започнат да си стоят у дома.

Та той дори не бе запомнил цвета на очите й! Докато тя можеше и със затворени очи да си представи всяка черта на лицето му, тялото, начина, по който я докосваше, целуваше, любеше… Не. Това не беше любов. Той бе прогонил любовта от това, което бяха изживели заедно.

Предполагаше, че за мъж като Тримейн е естествено да принизи любовните ласки до нещо примитивно, защото той беше човек без съвест, без чест, без грам почтеност. Свеждаше всичко до проява на най-низка похот. Чудеше се как ще се чувства, когато лейди Джулия му покаже, че поне една жена може да устои на невероятния му магнетизъм.

Ийън дръпна поводите и спря каретата под един бряст.

— Това е Грейндж — посочи към една двуетажна къща, малко отдалечена от пътя.

Топлият вятър я потопи в аромата му — подправки, кожа и още нещо, някаква измамна есенция я призоваваше да се докосне до страни от същността му, за които тя почти нищо не знаеше. Тази част от нея не познаваше разума, ръководеше се от емоции, които сега изобщо нямаха място.

— Грейндж?

— Навремето това е бил домът на генерал Александър Хамилтън — каза Ийън и се вгледа в обширната тревна площ, която плавно се изкачваше и обграждаше къщата.

Макар и скромна, къщата изглеждаше спретната и елегантна. Върху покрива на бялата дървена постройка имаше наблюдателна тераса. И на двата етажа фасадата и гърбът бяха с веранди, а прозорците бяха затворени с тревно зелени дървени кепенци. Ако само можеха да се върнат назад във времето, мислеше си тя. Ако само можеха да почукат на вратата и да го убедят да не се сражава с Бър в този двубой. И това щеше да е едно от хилядите неща, които й се искаше да промени, ако е способна да върне времето назад.

— Той сам е посадил тези тринадесет дървета около къщата, като символ на първите тринадесет щата от съюза — каза Ийън и постави ръце на краката си. — И сама можете да видите, че всички са прави, изключение на едно. Говори се, че това криво дърво е Южна Каролина. Добре го е направил, не мислите ли?

— О, и защо го е направил така? — попита тя и го погледна.

— Южна Каролина беше първият щат, който се отцепи от съюза, заради чиято цялост Хамилтън и много други се бореха с всички сили.

— Според това, което съм чела, много хора са били убедени, че щатите имат право да се отцепват — но какво ли му разбираше главата на Ийън Тримейн от Южна Каролина или от всичко, което се намираше на юг от линията Мейсън — Диксън?

Ийън се вгледа в нея за момент. Единият край на устните му се повдигна в усмивка.

— Много ли сте чели за войната?

— Това беше новина от огромно значение в Англия — Сабрина погледна отново къщата и преди да се почувства склонна да се предаде окончателно, опита да се овладее. — Хората се разделиха според пристрастията си.

— И тук се случи същото — с рязко дръпване на поводите той подкара дорестия конски впряг в пъргав тръс. Хамутите на конете зазвъняха, а опашките им заподскачаха.

За момент тя се вгледа в спокойния му профил, но нищо не можеше да прозре. Той бе част от нея така дълго, част от детството и от мечтите й. Това бе мъжът, към когото се насочваше цялата й любов, той я обнадеждаваше, когато целият свят наоколо тънеше в отчаяние, той й бе показал радостта от това, че е жена, и болката от прекалената обич. А тя изобщо не можеше да каже, че го познава.

— А вие защо отидохте на война? Аз си мислех, че повечето богати синове се откупват от армията. Или може би сте подражавали на по-големия си брат?

Той се засмя гърлено. Смехът му обаче изразяваше нещо много по-близо до самоненавист, отколкото радост.

— Брат ми беше от тоя тип хора, които предпочитат да изнесат паяка от къщата си, вместо да го убият — каза той и я погледна.

Душата й сякаш откликна на силната болка, която се четеше в зелените му очи. И двамата бяха изживели мъките на тази война и тя усети, че той също не е успял да намери покой, след като дулата бяха замлъкнали.

— Джон не познаваше никакво зло, нито един от пороците, които помрачават човешката душа. Ако го бяхте видели, щяхте несъмнено да го обикнете, без да си задавате никакви въпроси.

— Но аз не разбирам как човек като него ще тръгне да убива хора, които просто са защитавали своя дом.

— Изглежда се бе заблудил, че може да закриля малкото си братче — Ийън повдигна очи към някакво място високо на хоризонта и мускулите на лицето и шията му се стегнаха. — Виждате ли, аз бях този, който изгаряше от желание да отиде на война.

— Защо? Защо сте искали да участвате в тази касапница?

Ийън продължаваше да се взира в някаква далечна точка към края на криволичещия път. Паузата се проточи прекалено дълго и напрежението помежду им растеше. Времето течеше само чрез равномерния тропот на копитата, които биеха твърдата земя.

— Мислили сте си, че войната е вълнуващо преживяване? — попита Сабрина и наруши тишината. — Смятали сте, че ще се приберете у дома, окичен с лаври и слава?

— Слава? — Ийън я погледна, като че ли за първи път забелязваше, че тя седи до него на тясната кожена пейчица. — Всеки, който си мисли, че войната носи слава, никога не е виждал лице на човек, раздрано от оловото, или момче, едва навършило шестнадесет, разкъсано на парчета.

— Допускам, че не са много младежите, които са видели ужасите на войната от богатите си домове на Пето авеню.

— Не съм преследвал слава.

Той я погледа известно време, преди да насочи вниманието си отново към пътя. Под краката на конете пътят се изнизваше, но Ийън оставаше безмълвен. Сабрина овладя желанието да разчовърка раните му. Може би беше по-добре да стои на разстояние от болката, която бе доловила у него, да не се доближава прекалено до мъжа, когото някога обожаваше, фамилиарността можеше да се окаже фатална.

Гората отстъпи на малко градче и после отново възцари господството си, ненарушимо, освен от пръснати тук-там отдалечени големи къщи от тухли и гранит. Сабрина предположи, че това са провинциалните убежища на аристокрацията в Ню Йорк, принцовете на търговията, благородниците, които имаха земи. Тук не бяха чули нищо от войната, освен далечен тътен. Тя им завиждаше за това.

— Когато бях малък, тук излизах на езда с приятелите си — каза той. Неочакваният тон на дълбокия му баритон я стресна. — В този край, навсякъде, докъдето стига погледът, по време на Революцията са се водили битки и се е проливала предимно кръвта на патриоти. Избирахме си да сме от едните или от другите и преигравахме всичко.