Глава 9

Слънчевата светлина хвърляше златисточервени отблясъци върху сочните зелени листа на огромния дъб, който растеше пред входа на градината лабиринт. Ийън стоеше пред прозореца в приемната стая на Керълайн ван Кортленд. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените бричове, ръкавите на тъмнозелената му дреха бяха запретнати над китките. Той се вслушваше в шепота на дъбовите листа, вдишваше аромата на прясно окосената трева и в главата му нахлуваха спомени за неща далечни и неясни като избелелите цветове на картина.

Някога бе срещнал едно момиче — малко, хубаво момиче с дълги рижи плитки и кафяви очи, които изглеждаха твърде големи за малкото личице. И все пак в това младо лице бе видял красивата жена, в която момичето щеше да се превърне — жената, която един ден щеше да открадне сърцето му. И това се случи.

Мускулите му се напрегнаха, когато чу стъпките й по мраморната настилка в коридора. Токовете й почукваха по пода в уверена каденца. Тя маршируваше — като войник, поел в битка. Без дори да я види, знаеше, че се е спряла точно пред стаята и се подготвя да го срещне, знаеше какво очаква.

Беше се научил да преценява врага си, да открива слабостите му и да ги превръща в свои оръжия. Без да се обърне, знаеше, че е влязла в стаята и го гледа. Усещаше погледа й като парене между плещите си и изпитваше неловкото чувство, че някой е забил нож в гърба му.

— Господин Тримейн, това е изненада за мен — гласът й прозвънтя с леден британски акцент.

Беше време за война. Обърна се с лице към нея и сякаш усети тътена на първия оръдеен залп. Нажеженият въздух затрептя, допря се о кожата му със свистене, прорязва го дълбоко — ударът бе толкова силен, че дъхът му секна. Силата на въздействието й върху него го парализира. В известен смисъл тя бе много по-опасна, от който и да е враг на бойното поле. Но това бе война, която не можеше да си позволи да загуби.

— Да не би внезапно да си спомнихте за…

— Добро утро — каза той и се доближи до нея.

Тя се поколеба. Устните й се разтвориха, като че ли някой току-що я бе прекъснал по време на добре заучена реч.

— Добро утро — тя пое дълбоко дъх и започна отново. — Господин Тримейн, да не би внезапно да сте се сетили за някой член от семейството ми, който е убягнал от злостните ви хули? — макар и да изглеждаше така, сякаш ще се отдръпне всеки момент, докато той приближаваше, тя не помръдна. — Тази ли е причината да…

Той притисна показалеца си до устните й и тя замлъкна, а дъхът й погали кожата му като топла струя.

— Лейди Джулия, моля да извините поведението ми онази вечер, когато ви срещнах за първи път.

С елегантен жест тя отмести ръката му.

— О, и на какво дължа тази промяна в настроението ви?

Изглеждаше царствена, студена, необезпокоена. И все пак дантелите, които пърхаха на гърдите й, издаваха колко е напрегната.

— Разбрах, че съм се объркал. Моля да ми простите за поведението — той й се усмихна. Винаги гледай да завариш врага неподготвен. От изражението й веднага си личеше, че е невероятно изненадана.

— Вие се държахте като един страхливец — каза тя, повдигна брадичката си и отново се оттегли зад паравана на своята изтънченост.

Той кимна.

— Ужасен нехранимайко.

— Отвратителен грубиян.

Той повдигна белязаната си вежда.

— Толкова лош ли бях?

— Дори повече.

— Прощавате ли ми?

— Ако се вземат предвид обстоятелствата, вероятно да — тя се отдръпна към едно от креслата до прозореца. — Но ако аз наистина толкова приличам на Сабрина, сигурно сте били шокиран. А и…

Преди да продължи, тя се поколеба, сякаш й беше трудно да изговори думите, пръстите й се плъзнаха по една златна роза, избродирана върху броката. Ийън стоеше и я гледаше, без да изпитва потребност да запълни паузата. Искаше да я остави да изиграе картите си докрай.

— След всичко, което Керълайн ви е казала… — тя прехапа долната си устна. — Трябва да сте разбрали, че не знаех нищо за баща си. Никога не съм допускала, че майка ми… Е, бях твърде шокирана.

Много добра беше, мислеше Ийън. Самурените й мигли леко се спуснаха върху бялата като слонова кост кожа, гласът й потрепери. Ако не знаеше коя е, би повярвал на всяка дума. Малка лъжлива чародейка.

— Съжалявам, че станах причина да разберете истината.

Тя вдигна очи към него. Устните й се извиха в несигурна усмивка.

— Разбирам ви.

Чудеше се колко ли дълго е репетирала, за да постигне тази съвършена поза на наранено честолюбие.

— И аз се надявах на същото.

През прозорците нахлуваше ветрец, повдигаше краищата на панделките под брадичката й и зеленият сатен милваше бузите й. Той си спомни, че кожата й е по-нежна от атлаз, гладка, топла и съблазнителна. А точно това бе едно от нещата, които така се мъчеше да забрави.

Тя стоеше като в рамка между колоните, отделящи крилата на прозорците, белите дантелени пердета трептяха от вятъра. Пресяната слънчева светлина трептеше наоколо й, сякаш тя самата я излъчваше — като истински ангел, който се е спуснал от небесата. Но този ангел му показа пътя към ада.

— Вие наистина сте една от най-красивите жени, които съм срещал — повтори думите, които й бе казал сякаш преди векове, като се чудеше дали тя ще забележи.

Тя се усмихна — това беше самодоволната усмивчица на лейди Джулия. В очите й се четеше увереност, че го е взела на мушката и в следващия момент вече ще е мъртъв. Но този път той бе дошъл подготвен за битката.

— Не мога изобщо да разбера как съм могъл да ви объркам със Сабрина О’Нийл.

Тя вдигна очи. Стреснатият й поглед се засече с неговия.

— Какво искате да кажете?

Той се усмихна. Гневът беше мястото, където защитата й се пропукваше. Това беше начинът да свали маската от красивото лице и да отпрати този паднал ангел.

— Огледах ви по-добре. И то точно навреме, за да забележа, че се различавате от Сабрина.

— Различавам ли се?

— Права бяхте за цвета на косата, но, доколкото си спомням сега, очите на Сабрина бяха бадемови. Изобщо не бяха така красиви като вашите.

— Бадемови? — тя отстъпи назад, когато я доближи. Той кимна и спря на крачка от нея.

— А може би бяха зелени.

— Зелени!

Ийън потърка брадичката си.

— Не, изглежда, бяха сини.

Тя го гледаше и тъмните й очи пламтяха от гняв.

— Искате да кажете, че май не сте много сигурен какъв точно е цветът на очите й.

Ийън повдигна рамене.

— Ами, срещнахме се съвсем за малко на един речен кораб.

— Да, разбирам — тя се обърна с лице към прозореца. Тялото й се напрегна. — Навик ли ви е да прелъстявате жени по корабите?

— Какво ви кара да мислите, че съм я прелъстил?

Тя го погледна през рамо.

— А нима не сте?

— Сабрина не бе нищо повече от една крадлива сметкаджийка.

— Струва ми се, господин Тримейн, че сте малко прибързан в преценките си — гласът й потреперваше от усилието да се овладее.

— Не ми беше нужно много време, за да се убедя. Постигнах го само с една игра на карти.

Тя млъкна. Гледаше през прозореца и раменете й се повдигаха от учестеното дишане.

— Чудя се защо ли си мислите, че тя би дошла тук? За отмъщение ли?

Над рамото й Ийън се вгледа в градината лабиринт.

— Предполагам.

— Но хората си отмъщават, когато някой им е сторил зло.

Жените си имат особени похвати, за да обърнат нещата в своя полза, помисли си Ийън. Те винаги са способни да изкарат мъжа негодник. Дори и ако той просто се защитава. Сабрина си играеше с огъня. Рано или късно щеше да се опари.

— И вие направихте всичко възможно това да се случи колкото може по-рано.

Той бе отнел девствеността й. Тя бе отнела сърцето му. Според него бяха почти квит. Почти.

— Тя си получи заслуженото.

Сабрина се завъртя и го погледна. Бедрото й се удари в малката маса с такава сила, че тя се разклати. Една кристална купа с бонбони падна от гладката махагонова повърхност. Преобърна се и белите ментови дражета се пръснаха във всички посоки.

Ийън и Сабрина се спуснаха едновременно, за да хванат искрящия кристал. Пръстите им се сляха. Главите им се удариха. Купата тупна на пода между тях. Отскочи веднъж и се похлупи върху дебелия златистобял килим, без да се счупи. Застана като събрана слънчева вода, дълбоките фигури на гравирания кристал блестяха в целия спектър.

— О, боже! — мърмореше Сабрина, гледаше го и потриваше челото си. По шията й пропълзя руменина и обагри белите й бузи.

Префърцунената маска на лейди Джулия беше паднала и на нейно място отново бе лицето, което Ийън обикна от пръв поглед — безпомощно, чувствително и толкова красиво. Той сведе очи и погледна гърдите й, които се надигаха често под зелената коприна и кремавата дантела. Знаеше, че тези стегнати овали също са пламнали от руменеца. О, боже, сега ли трябваше да си спомни как усещаше топлината им с ръце и устни.

Спомените го връхлетяха и той напразно се бореше да ги отпъди. Искаше му се да я прегърне, да вдъхне аромата на кожата й, да се удави в нея. Но това не беше нищо повече от една илюзия за любов и невинност.

Проклета вещица!

По дяволите болезненото му желание! Желаеше я, дори и да се чувстваше като кръгъл глупак… дори сега, след като знаеше, че всяка ласка е лъжа, дори и да знаеше, че тя е безсърдечна, още я желаеше. Това беше жената, която можеше да има само, ако й продаде душата си. Но нямаше да й позволи да отнеме душата на Тим.

Време беше да престане да мисли какво можеше да се случи. Трябваше да прави това, за което бе дошъл. Да си спомни за Тим и за кроежите на малката магьосница да съсипе един млад човек.

— Бих искал да ви опозная по-отблизо — той взе купата от пода, тежкият кристал се бе нагрял от слънцето. Постави я на масата и добави: — Сабрина е вече част от миналото. Нека да си остане там — трябваше някак да я накара да си остане там. Трябваше да прогони в миналото си това лице от сънищата.