— Някои мъже изобщо не подлежат на опитомяване.

— Ийън Тримейн е един от най-трудните — Керълайн поклати глава. — Не бива да се обезсърчаваш, мила.

Топлият ветрец леко полюляваше дантелените пердета, които предпазваха стаята от слънчевата светлина, и разнасяше из въздуха аромат на прясно окосена трева.

— Не смятах, че ми личи.

— Скъпа, ти беше блестяща всеки път, когато излизаше. Никой не би познал каква болка изпитваш всъщност от вятъра пердетата запърхаха и сенките на розите, извезани по дантелите, заиграха по лицето на Керълайн и по атлазената й рокля с цвят на карамел. — Но аз прекрасно знам какво изпитваш всеки път, когато видиш Ийън Тримейн с друга жена. Любовта ти към него е толкова силна, че понякога може да те задуши. И от време на време ти искаш да стане така, защото тогава болката ще изчезне завинаги.

Сабрина се чудеше откъде знае леля й всички тези неща. Как е могла тя да прозре болката, която бе станала неизменна част от живота й, понякога — студена и остра като стомана, друг път — приглушена и коварна, като змия, която се увиваше около нея и пиеше жизнените й сили. Тя отдавна вече не се надяваше, че тази убийствена слабост някога ще я напусне. Сега само се молеше да набере сили, за да притисне тази болка в някое далечно кътче на сърцето си.

— Аз ненавиждам този човек.

— Не, не го ненавиждаш — Керълайн продължи да гледа към градината, докато пръстите й нежно милваха котката. — Той е част от теб и никой друг няма да може да заеме мястото му. И ти си част от него, дори ако той не го осъзнава сега.

— Аз не означавам абсолютно нищо за Ийън Тримейн. И никога не съм означавала — Сабрина докосна наполовина написаното писмо с върха на писалката и върху белотата на фината пергаментова хартия останаха няколко черни точици. — Нещата не се оказаха такива, каквито си ги мислех. Смятах, че като дойда да танцувам валс тук, ще накарам този човек да се влюби в мен. При това съм една богата английска графиня, за бога, как би могъл да устои? — тя погледна леля си. — Но той устоява. Дори и не си помисля за мен.

— О, напротив, помисля си. Нали виждам как те гледа. В погледа му има нещо особено.

Сабрина се загледа в петната върху хартията.

— Омраза.

— Желание.

Сабрина почувства, че нещо я изгаря, горещината тръгна от талията, обжари гърдите й, шията, бузите, докато накрая дори връхчетата на ушите й пламнаха.

— Не мога да повярвам, че се оказах толкова наивна — каза тя и погледът й се спря на изцапания лист. — Как можах да му повярвам? Излязох една глупава хлапачка.

— Любовта може да накара всеки да оглупее — за момент Керълайн спря и после продължи: — Кажи ми баща ти променил ли се е много? Не съм го виждала от онова лято преди войната. Косата му все още ли е запазила огнения си цвят? Или може би вече е посивяла?

Сабрина погледна леля си.

— Мисля, че няма и едно сиво косъмче.

— Ами? — пошепна Керълайн и прокара пръсти през косата на слепоочията си, сякаш търсеше няколкото сребърни нишки, които си бяха прокарали път.

Сабрина вече знаеше защо леля й така добре разбира нейните любовни мъки — тя беше преминала през всичко това, преживяваше го дори сега. Сабрина бе сигурна, че леля й първа си е тръгнала и с това е наранила баща й дълбоко. Но и без обяснения Сабрина разбираше какво преживява тази жена: и сега Керълайн беше влюбена.

— Ти все още си красива, лельо.

Керълайн се изсмя — твърде болезнено, тъй като бе човек, който не издаваше, че има слаби места.

— Казвала ли съм ти каква радост е за мен, че си тук? — тя хвърли един поглед към Сабрина. — Само за няколко дни Луси се промени страхотно. Снощи на празненството направи сияеше. А и Уилиам Мелбърн не можа да свали очи от нея. Смятам, че е само въпрос на време да убедиш Тимъти Рейнолдс да я забележи.

Сабрина се засмя.

— Не знаех, че си разбрала кроежите ми.

— Много малко неща могат да ми убегнат, мила — Керълайн наклони глава и отново се загледа през прозореца — беше като кралица, която оглежда владенията си. — Смятам, че господин Рейнолдс е много подходящ за нея.

— Аз също. Но първото нещо, в което трябва да убедя господина, е колко глезена, надменна и неподходяща за него може да бъде една английска графиня. Сабрина поклати глава и смачка писмото си на топка. — Просто не е за вярване колко много мъже са впечатлени от тази англичанка.

— Говориш така, като че ли тя е някоя друга.

— Разбира се. Тя е една натруфена, покварена аристократична жена, която никога през живота си не се е сблъсквала с трудности. Бих искала да я видя да прави кафе от препечени сладки картофи или да копае в градината, за да обядва нещо, или пък да преживее с няколко царевични кочана и малко стар фасул — тя хвърли смачканото писмо в коша за хартия до писалището. — Не, не. Миличката лейди Джулия не би могла да изкара и ден без прислугата си.

За известно време Керълайн помълча, загледана в обляната от слънчеви лъчи градина, като милваше господин Дарси, чието доволно мъркане изпълваше стаята.

— Когато всичко това приключи, независимо от резултата, много бих искала да дойдеш да живееш при нас. Под собственото си име, разбира се.

Сърцето на Сабрина подскочи от радост. Но в същия миг тя осъзна, че това е невъзможно.

— Не мога.

— Напротив, можеш. Само си помисли колко забавно ще е да гледаме изумените лица на хората, които виждат, че моята племенница толкова много прилича на красивата английска графиня. Каква мистерия ще им се струва всичко, а?

Сабрина прехапа долната си устна.

— Но един човек ще знае истината. И той може да провали всичко. Ако вече не го е направил.

Керълайн махна с ръка.

— Глупости. Това, което се е случило, си е негова грешка. Как би могъл да каже, на когото и да е, без да изглежда като пълен негодник?

Сабрина поклати глава.

— Няма да стане.

— Напротив, ще стане — леля й се обърна и направи няколко крачки из стаята. Атлазената й рокля шумолеше. — Много искам да останеш. Двете заедно ще се справим с трудностите.

— Татко има нужда от мен.

— Няма да се върнеш обратно на тези ужасни речни кораби — Керълайн положи господин Дарси на едно тапицирано кресло до прозореца. След като издаде дълбок гърлен звук в знак на протест, котаракът се протегна и после се сви на кълбо върху синьото кадифе. — Може би ще успеем да убедим баща ти да дойде тук. Нужен ми е способен и надежден човек, който да управлява корабната товарителница.

Сабрина си представи още една година на безкрайни пътувания по реката, вечно в движение, без дом, където да поспрат. Усети в гърдите си тежест, някакъв копнеж — тъмен и потискащ като надгробен мрамор.

— Наистина ли смяташ, че може… Не, просто не си го представям.

— Млада госпожице, аз съм напълно способна да правя малки чудеса — каза Керълайн и положи ръка на рамото на Сабрина. — Трябва да започнеш всичко отначало. Не се притеснявай за нищо. Просто се довери на леля си.

Сабрина се усмихна. Лесно можеше да се поддаде на убедителните думи на леля си. Можеше дори да накара баща си да дойде тук. За момент тя просто се отдаде на фантазиите си и си представи как баща й и Керълайн управляват компанията. Можеха дори да се оженят и да пропъдят самотата, която измъчваше леля й, а доколкото тя знаеше, преследваше и баща й.

— Знам… Почти вярвам… — Сабрина се поколеба, защото на вратата се почука.

Керълайн отговори и в стаята влезе икономът. Той подаде на Сабрина малка картичка, каза й, че господинът я чака в златната приемна, и застана встрани в очакване на заповеди.

— Кой от твоите обожатели е този път, мила? — попита Керълайн и разсеяна прекара пръсти по гърба на господин Дарси. — Сабрина, добре ли си?

Сабрина прочете веднъж редовете, изписани под името на Ийън Тримейн, после ги прочете още веднъж и вдигна поглед към леля си:

— От Ийън Тримейн е.

— Не съм и предполагала, че още дълго ще страни от теб — каза тя и издърпа картичката от безжизнените ръце на Сабрина. Бързо прегледа написаното и вдигна поглед към племенницата си. — И така, моли за удоволствието да му отделиш няколко минути от времето си. Но това е чудесно!

Сабрина почти не чуваше, кръвта й така пулсираше в ушите, че едва не я заглушаваше.

— Дикън, кажи на господина, че лейди Джулия ще го приеме — Керълайн отпрати иконома.

— Добре ли изглеждам? — пошепна Сабрина, когато Дикън си отиде. — Може би трябва да се преоблека. Да сложа нещо малко по-… — тя размаха ръце около врата си. — Нещо, което да разголва раменете ми.

Керълайн се усмихна.

— Мисля, че една вечерна рокля ще се набива на очи в десет сутринта, скъпа.

— Ох, разбира се. А може би синята коприна — тя докосна зеления сатен и маслената дантела по шията си. — Тази, дето…

— Изглеждаш прекрасно — Керълайн пое овлажнелите ръце на Сабрина. — Искаш ли да дойда с теб?

Сабрина поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя сама бе повела тази война и трябваше да бъде последователна докрай.

— Мога да се оправя с Ийън Тримейн — Сабрина изправи гръб. — Вече не съм малка наивница. Той скоро ще разбере, че си е намерил майстора.

— Да — Керълайн се усмихна, докато племенницата й смело излизаше от стаята. — Аз също мисля така.

На няколко крачки от приемната се поколеба — тя беше актриса, която трябваше всеки момент да стъпи на сцената — трябваше да се срещне с мъжа, който я измами. Убеждаваше се, че няма от какво да се притеснява, докато оправяше гънките на роклята си.

Хиляди пъти беше репетирала тази сцена пред огледалото. Знаеше репликите наизуст. Знаеше каква роля ще играе — жена, която е далечна, изтънчена, недосегаема.

Ийън Тримейн скоро щеше да разбере, че лейди Джулия е нечувствителна за неговия чар. Английската графиня щеше да го повдигне с два пръста и да го пусне от такава височина, че да се пръсне на хиляди парчета.

Сабрина приглади полите си, изопна рамене и се приготви да посрещне враждебността му с леденото самообладание на Джулия.