Подобна гледка сякаш обръщаше вътрешностите му, кръвта му кипваше, едно странно чувство се надигаше в гърдите му. Това не беше ревност. Би трябвало поне малко да обича тази жена, за да я ревнува. Не, това беше, защото не му се искаше да види как тя ще съсипе живота на някой от неговите приятели, убеждаваше се той. А Тим беше една от първите невинни жертви, които тя щеше да отведе на заколение.

— Той просто е разстроен, защото дамата предпочита мен — Тим му се усмихна.

Вчера Елън дойде в кантората му, отчаяна, че Тим може да избяга с лейди Джулия така, както тя навремето бе избягала с Пол. Сабрина искаше богат съпруг… искаше отмъщение… сватбата й с Тим би била прекрасен завършек на плановете.

— Тя не е такава, каквато изглежда — каза Ийън.

Тим поклати глава.

— Чичо Ийън, моля те, не почвай пак за Сабрина. Казах ти, че се заблуждаваш. Лейди Джулия Уиндъм е истински ангел.

Като гледаше Тим, Ийън сякаш виждаше Пол на млади години. Преди много, много време, в една топла априлска утрин, когато месинговите копчета и нашивките по униформите им блестяха на слънцето, той, Пол и Джон бяха препуснали уверено по Пето авеню, за да срещнат съдбата си. Пол се бе сблъскал със своята при Ентайтъм. А сега на Тим му предстоеше същият сблъсък със Сабрина. Ийън трябваше да го накара да се осъзнае.

— Сабрина О’Нийл е актриса. Тя може да те накара да повярваш, в каквото й хрумне.

Бе го убедила да повярва в любовта — грешка, която никога нямаше да повтори.

Тим стисна картите си така, че те се огънаха.

— Зная, че само се опитваш да ме опазиш. Но страхотно грешиш. Не е като жената, която си срещнал на някакво корабче.

Тим беше млад, безразсъден и съвсем неподготвен да се оправи с жена като Сабрина. Та Ийън беше почти с десет години по-стар от него и се оплете в мрежата й толкова лесно. Повярва на всичките й лъжи. И сега призоваваше господ на помощ, защото, щом очите му се спряха върху тази хубава червенокоса магьосница, той отново закопняваше да повярва на всяка нейна дума.

— Опитай се да вникнеш по-дълбоко в същността й зад красивото лице, тогава…

— Чичо Ийън, аз не съм някое хлапе. Дори татко, когато е избягал с майка ми, е бил с една година по-млад от мен.

— И смяташ, че би искал да се ожениш за тази жена?

— Именно.

Ийън каза някакво проклятие през зъби.

— Не ставай глупак.

Кръвта на Тим пламна и загорялата кожа на лицето му се обагри. Той отвърна на упорития поглед на чичо си.

— Винаги съм се възхищавал от теб, чичо. Но няма да допусна да застанеш между мен и жената, която обичам.

Ийън се бореше срещу гневното си желание да сграбчи момчето за яката и да го разтърси така, че да му дойде умът в главата.

— Тази жена е лъжкиня! Всичко, което я интересува, е богатството ти!

Тим постави картите си на масата и откри един чифт валета.

— Няма да позволя да говориш така за нея.

Ийън събра картите си и ги остави на масата похлупени.

— У мъжете я интересува само едно — парите — каза той, като се опитваше да обуздае гнева си. — Ако не внимаваш, ще те съсипе!

Тим стана и столът му падна върху червено-жълтия килим с глух удар.

— Настоявам да си вземеш думите назад.

— Тим, съобразявай се какво говориш — каза Ранд и се изправи на крака. — За бога, та Ийън ти е чичо.

— Но не мога да го търпя да говори така за жената, която смятам да направя своя съпруга.

Дъхът на Ийън секна.

— А тя съгласи ли се?

— Все още не, но имам всички основания да смятам, че ще приеме — Тим удари юмрука си в лявата длан. — Няма да позволя да я позориш така. Настоявам за извинение или… ще се разберем по друг начин.

— Тим, осъзнай се — Ранд го сграбчи за рамото. — Ийън може от тридесет крачки да простреля монета.

— Хич не ме е грижа! — изкрещя Тим. — Настоявам да ми се извини.

Всички разговори в залата бяха притихнали. Хората бяха извърнали глави и не ги изпускаха от поглед.

Ийън се изправи. Осъзнаваше, че едва владее положението. Нямаше никакво намерение да застреля племенника си заради тази червенокоса жена. Но същевременно не можеше да остави Сабрина да влезе в църквата в прегръдките на Тим или пък на който и да е друг мъж.

— Ще ти се извиня, когато наистина ми докажеш, че тя е лейди Джулия Уиндъм — каза Ийън така тихо, че само тези, които бяха наблизо, успяха да чуят отговора му.

Тим отвори уста, но после отново я отпусна. Под хладния поглед на зелените очи на Ийън гневът му се стопи.

— По дяволите, чичо Ийън, тя е Джулия, убеден съм.

Ийън въздъхна дълбоко.

— Не забравяй, че тя е много красива. Толкова е пленителна, че би прелъстила и змията да напусне райската градина.

Тим се озърна наоколо и бузите му пламнаха още повече, щом забеляза, че е станал център на внимание.

— И все пак грешиш — каза той, преди да си тръгне.

Докато гледаше Тим, който изхвръкна от залата. Ийън седна отново. Какво ли щеше да прави сега?

— Малко спречкване с роднините, а? — Уолтър Стриклънд бе застанал до Ийън. — За някоя хубава жена ли става дума?

Косите на тила на Ийън настръхнаха от гласа на Стриклънд. Той се обърна нагоре и срещна острия му поглед.

— Нищо, което да ви засяга.

Устните на Стриклънд се сгърчиха в нещо подобно на усмивка, но очите му останаха мрачни и студени като черни въглени в бял зимен ден.

— Винаги сте привличали жените. Но един ден те ще ви погубят.

— В негово лице имаш заклет враг — каза Ранд, докато гледаше как Стриклънд отива към бара. — И все пак, предполагам, че ако жена ми продължава да те преследва като разгонена котка, и аз самият не бих се подвоумил да те убия.

— Благодаря — каза Ийън и вдигна чашата си с бренди.

— А какво ще правиш с Тим?

„Ще му попреча да си съсипе живота.“ И ще попречи на една червенокоса хубавица да се омъжи за братовчед му. Ийън вече беше намислил как да се справи с чародейката, но този план можеше да се окаже взривоопасен.


Сабрина се спря, писалката й увисна над хартията, докато тя мислеше какво да напише. Някак не вървеше да разкаже на баща си за баловете, приемите и вечерите, които бе посетила от последния път, когато му писа. Това бяха неща, които той самият бе искал да й осигури, а не бе успял.

Трябваше ли да му каже, че ненавиждаше всяко тържество, бал или официална вечеря, защото всичко това беше просто още една възможност да го види — само дълги и мъчителни часове, в които Ийън щедро даряваше вниманието си на всички останали жени. Имаше моменти, в които едва се сдържаше да не отиде при него и да го удари с юмрук в лицето.

— На баща си ли пишеш, скъпа? — попита Керълайн, влизайки в дневната.

— Опитвам се — каза Сабрина и натопи връхчето на перото в мастилницата. — Но трудно се сещам какво — искаше да му опише нещо, което няма да издаде болката, раздираща я отвътре.

Керълайн прекоси стаята, атлазената й рокля с цвят на карамел прошумоля, разнесе се аромат на рози. В движенията на леля й имаше увереност и грация, на които Сабрина се възхищаваше безкрайно. Макар и да беше така крехка, че можеше да бъде отнесена, ако завееше по-бурен вятър, хората, които заставаха до нея, дори и високи като върлини, се превръщаха в джуджета, един неин поглед бе достатъчен, за да му полазят на човек тръпки по гърба, тя превръщаше в свой пленник всеки, който пренебрегваше разбиранията й за добро общество. И все пак под тази царствена външност се криеше една от най-загрижените души, които Сабрина познаваше.

Преди да заговори, Керълайн се спря пред отворения прозорец и през нежните рози, извезани по дантелените пердета, се вгледа в градината.

— Предай на баща си моите най-искрени поздравления.

— Да, разбира се.

Откакто се помнеше, баща й винаги се вбесяваше, когато някой заговореше за леля й Керълайн. Винаги, когато майка им ги водеше в Ню Йорк, за да посетят леля си, Дънкан си намираше оправдание, за да не дойде. В редките случаи, когато Керълайн посещаваше Роузбрайър, тя бе успяла да усети напрежението, което съществуваше между баща й и сестрата на майка й. Това не беше просто гняв, имаше нещо повече, което толкова бе смутило десетгодишната Сабрина, че тя попита майка си каква е тази нестихваща вражда.

Тогава Рейчъл й се усмихна и я погледна със спокойните си сини очи. С прямотата, която й бе присъща, тя каза на дъщеря си, че някога баща й е бил влюбен в Керълайн, това малко признание просто я порази.

То просто не можеше да е вярно. Човек се влюбваше истински само веднъж, и то за цял живот. По това време Сабрина можеше да се закълне, че детските й разбирания са верни. Но сега вече знаеше повече. Любовта беше нещо ужасно — страховит звяр, който можеше да изпие радостта от живота ти и да не остави от теб нищо, освен една празна, обветрена черупка.

Котаракът на Керълайн се промъкна под роклята на Сабрина, протегна се и гъстата му сива козина докосна краката й. Само след момент се измъкна от зеления си копринен балдахин и тръгна важно към Керълайн, дългата му опашка бе вирната нагоре и рязко се повъртяваше, пълното му бяло коремче се люлееше и почти се опираше в пода при всяко движение.

— А, ето те и теб, господин Дарси — каза Керълайн и повдигна тънките си вити вежди. — Изглежда, си склонен да ме напуснеш заради по-младата дама.

Господин Дарси се изпъна, изви гърба си и ноктите му потънаха в синьо-златистия брюкселски килим. Той започна да се умилква около полите й, като се опитваше отново да спечели благоразположението й.

— Непостоянен като всички мъже — отбеляза Сабрина, докато леля й вземаше дебелия котарак на ръце.

— В някои отношения мъжете много приличат на котките. Или поне по-интересните от тях — отвърна Керълайн, докато чешеше врата на господин Дарси, от чиято гръд се разнасяше блажено мъркане. — Те могат да бъдат много мили и привързани, но винаги трябва да си наясно, че имат скрити нокти. Може да ти се струва, че те обожават, но все пак ще кръшнат при първата възможност да се закачат с някоя женичка на следващата пресечка. И, опасявам се, повечето жени намират за предизвикателно да се опитват да опитомят едно създание, което винаги ще си остане малко диво.