Няколко часа преди разсъмване над града се развилия буря, потоци светлина прорязаха небето и тихата нощ се изпълни с дълбок артилерийски тътен. Сабрина се мяташе в леглото си — ужас се бе загнездил в душата й и тя напразно се бореше да се избави.

Както хиляди пъти досега, си представяше, че се катери по калната стена, опитваше се да излезе от ямата, но тя бе твърде дълбока и пръстта се ронеше под ръцете й. Една след друга черни буци кал се посипваха върху нея, пръстта удряше раменете, главата й, запълваше дупката и я погребваше жива.

Не виждаше нищо.

Не можеше да диша.

Въздухът се тресеше от залпове. Сабрина пищеше и се опитваше да излезе от калния дъжд, който я засипваше — отблъскваше се с крака, повдигаше се на ръце.

В далечината се чу гальовен подканващ глас и една ръка леко докосна рамото й.

— Сабрина, събуди се.

Тя стреснато се събуди, дишаше дълбоко и учестено. През замъглен от сълзи поглед съзря Луси, която се бе навела над нея и по загриженото й лице играеха отраженията на светлината от фенера над леглото.

— Това е само сън — каза Луси и погали косата й. — Само сън.

Този нощен ужас изобщо не приличаше на сън. Сънищата обикновено са пълни със светлини и чудеса, те са фантазии, които съзнанието изживява нощем. Сабрина си пое дълбоко дъх, опита се да превъзмогне страха, който ставаше все по-осезаем, да успокои треперещите си крайници.

Луси седна на ръба на леглото и хвана студената длан на Сабрина в топлите си ръце.

— Същият кошмар ли беше?

Това беше ужасът на кошмара, който все не я оставяше на мира и я караше да се чувства самотна и уязвима.

Мразеше тези видения, мразеше страхливата си душа.

— Винаги е един и същ — каза тя и избърса сълзите по бузите си.

— От колко време го сънуваш?

Сабрина стана и издърпа ръката си от дланите на Луси.

— От много дълго — тя обгърна свитите си колене.

— Имам нещо да ти кажа — за момент Луси млъкна и се загледа в ръцете си. — Защо просто не дойдеш да живееш при нас? Изпрати Джулия обратно в Англия и бъди отново себе си.

Сабрина отпусна влажното си лице върху белия ленен чаршаф, с който бяха покрити коленете й. Диплите на балдахина от жълт брокат се спускаха към четирите краища на резбованото орехово легло като пищни гирлянди. Тя се загледа в коприната, която обточваше рамката и краката му, и се опита да си припомни как изглеждаше собственото й легло в Роузбрайър.

Тъмен махагон. Леденосиньо кадифе. Тънка дантела. Беше ли й се случвало някога да си легне и да не се страхува от сънищата, които щяха да я споходят. Или това просто се е случвало на някой друг? Едно младо момиче, което вярваше в надеждата, любовта и сънищата. Къде беше отишло това момиче?

— Понякога ми се струва, че не знам коя е Сабрина.

Луси постави ръката си на рамото й.

— Аз знам коя е.

Тя се усмихна, когато Сабрина се обърна да я погледне.

— Тя е смела. И е достатъчно силна, за да постигне това, което иска. Буйна е като породисто животно. И влезе ли в някоя зала, погледите не слизат от нея, мъжете коленичат в краката й. Тя е всичко, което някога съм искала да бъда.

Сабрина докосна бузите си с крайчето на чаршафа. Един ден щеше да превъзмогне този страх и отново да бъде пълноценен човек.

— Ти имаш толкова много, което да дадеш. Никога не се опитвай да бъдеш като някой друг. Особено като мен.

— Притеснявам се за теб. Моля те, просто забрави за господин Тримейн.

— Ийън Тримейн отне гордостта ми — каза Сабрина и ръцете й се свиха в юмруци. — Това беше единственото нещо, което ми остана. Сега аз ще сторя същото с него.

— Сабрина, ще пострадаш. Убедена съм.

— Боли ме само от мисълта каква глупачка съм била. Можеш ли да си представиш, че през всичките тези години съм подхранвала лудата любов на една гимназистка, вярвах, че обичам този мъж, когото видях в един-единствен ден от живота си.

— Да, мога — каза Луси. Тя почти шепнеше. — Понякога на жената й трябва само един поглед, за да разбере всичко. Виждаш някого и ти се струва, че си го познавала през целия си живот и дори повече. Точно така си се почувствала, когато си видяла Ийън. Не се обвинявай, че го обичаш.

— Заблуждавала съм се, че го обичам. Едва сега разбирам що за човек е. Та той дори не е така мъжествен, както си мислех.

Сините очи на Луси се разшириха. Устните й се разтвориха, събраха се и после пак зяпнаха:

— Ти не смяташ, че Ийън Тримейн е мъжествен?

Сабрина погледна чаршафа.

— Не е мъжествен. Не и в истинския смисъл на думата — каза тя и прокара пръсти по един волан от бродираната дантела, която украсяваше подгъва. — Не и след като си прозряла високомерието зад усмивката му. Не и след като си познала жестокостта му.

— Премисли отново постъпката си. Отпрати Джулия. Ела да живееш при нас. Мама толкова ще се радва, а аз…

— Луси, този мъж искаше да ме унищожи. Той ме е лъгал още от самото начало. Каза ми, че ме обича. Каза, че иска да му стана жена. А всичко, което е искал, е просто още едно завоевание — Сабрина мачкаше дантелата, докато говореше. — Та аз не бях за него никакво предизвикателство.

— Не разбирам как може Ийън да е толкова жесток. Той винаги е бил толкова мил. Не си спомням тържество или бал, на който да не се е отбил при мен, да не ме е поканил на танц.

— Е, за съжаление това не прави човека добър. Ти си много красива млада жена.

Луси поклати глава и тъничката й светлокестенява плитка се плъзна по бялата памучна роба.

— Сабрина, знам, че не съм нищо особено. Елинър беше красавица.

Елинър — хубавата сестра на Луси — бе починала при раждането на първото си дете. Момиченцето надживя майка си само с един ден. В сянката на сестра си Луси не бе имала достатъчно светлина, за да разцъфти. През трите седмици, прекарани в дома на леля си, Сабрина бе разбрала защо Луси предпочиташе да си седи вкъщи и да се крие зад някоя книга, вместо да отиде на тържество. Беше й много по-лесно да е незабележима като малка сива лястовица, отколкото да живее според разбиранията на майка си.

— Глупости! Това, от което имаш нужда, е нова прическа, нещо по-изящно. И рокли, които да подхождат на косата и хубавите ти сини очи.

— Не смятам, че нещо може да ми помогне — каза Луси и сведе очи.

— Ще видиш. Докато аз си отида, половината мъже в Ню Йорк вече ще са поискали ръката ти — може би дори и този единствен мъж, когото Луси обожаваше, помисли си Сабрина.

— Аз никога няма да бъда красива.

— Ти просто не разбираш колко си прекрасна. Само почакай, докато пристигнат новите рокли, които поръчахме.

— Никога не ми е харесвало да пазарувам прекалено — Луси прехапа устни. — Искам да останеш — сграбчи ръката на Сабрина. — Искам всичко да е… Бих искала да направя всичко, за да ти помогна.

— Луси, не се безпокой за мен.

— Играеш опасна игра. Омразата е силно чувство — силно и страшно. То може само да предизвика разруха.

— Всичко, което искам, е да видя как царственият Тримейн губи битката — млъкна, представи си лицето на Ийън, докато изживява унижението, което лейди Джулия Уиндъм ще му причини. — И ще го направя. Няма значение какво ще ми коства.

Глава 8

От ароматните пури се виеше пушек, издигаше се, носеше се и увисваше като сивкавосин облак под големите кристални глобуси на газениците, които висяха в големия салон на клуба „Юниън“. Тази елегантна сграда от камък и дърво, която някога бе централната част от имението на заможен човек — сега разорен — днес бе място за развлечение на онези, които все още не бяха изгубили милионите си. Това бяха хора, които знаеха, че един грешен ход на борсата може да превърне техните богати домове в клубове за удоволствията на оцелелите.

Ийън зяпаше множеството и разсеяно си играеше с жетоните, натрупани пред него. Изглежда, лейди Джулия бе откраднала сърцата на повечето от приятелите му, помисли си той и погледна картите си. Ако можеше да се вярва на слуховете тук, то предложенията за женитба, отправени към нея след пристигането й в Ню Йорк, досега не бяха по-малко от двадесет. Този път целта на Сабрина, изглежда, не беше само богат съпруг.

— Казвам ти, че Стриклънд крои нещо — каза Ранд и хвърли още един син чип върху купчинката в средата на масата. — Разбрах, че пак е бил в Олбъни миналата седмица.

Тази жена беше Сабрина — Ийън беше по-сигурен от всякога. Тя можеше да си промени произношението, но не можеше да промени звученето на гласа си. Начинът, по който косите й лумваха на слънцето, как си накланяше главата, като се смееше, желанието му да я грабне в прегръдките си и никога да не я изпусне — ето това бяха нещата, които изобличаваха лъжите й. На света можеше да има само една жена с такова влияние над него.

— Ийън — Ранд помаха ръка пред лицето му. — Ало, Ийън, чуваш ли ме?

Ийън погледна братовчед си.

— Мой ред ли е?

Ранд се намръщи.

— Ама ти не си чул и думичка от това, което ти казах.

— Съжалявам — Ийън се загледа в картите си.

През последните две седмици Ийън правеше опити отново да опознае Ранд и Тим. Но тази вечер светските маниери просто му убягваха. Не можеше да свърши никаква работа. Не можеше да се съсредоточи върху нищо. Мисълта за Сабрина непрекъснато го преследваше.

— Какво те тормози, Ийън? — от другия край на ореховата маса Ранд се вгледа изпитателно в лицето на братовчед си и се усмихна. — Жена? Една много красива жена с пленително английско произношение?

Или пък може би това беше една много красива жена с пленително провлечен южняшки говор?

Той погледна дама купа и дама каро от картите си така, сякаш можеха да му предскажат бъдещето. През тези четиринадесет дни бе посетил повече балове и приеми, отколкото през цялата последна година. Елън го бе убедила, че е негов дълг да наглежда Тим и да го пази от Сабрина. И все пак той трябваше да признае, че има и друга причина да приеме поканите и да изтърпи цялото това стълпотворение. Искаше да вижда Сабрина. И всеки път, когато я видеше, тя флиртуваше с някой друг.