— Надявам се да не останете с лоши впечатления от чичо ми — слаба руменина пропълзя изпод колосаната бяла яка на Тим и обхвана бузите му. — Той наистина е прекрасен човек.

Сабрина се усмихна на този чист млад човек.

— Ти си много привързан към чичо си.

— Чичо Ийън е един от най-прекрасните хора, които познавам. Той е герой от войната, спасил е стотици хора, като сам е излагал собствения си живот на риск. А към края дори е работил за шпионажа, и то точно в Ричмънд.

Шпионин. Лъжец. Измамник. Предател. Сабрина си мислеше, че това са професии, които му подхождат.

— Никой не може да язди като него или да борави по-майсторски с пистолета — очите на Тим се изпълниха с гордост, когато погледна към края на дансинга, където стоеше Ийън. — Винаги съм искал да приличам на него.

Сабрина се чудеше какво ли ще помисли Тим за чичо си, ако знае за склонността му да прелъстява и изоставя млади момичета. Хрумна й, че разрушаването на мита, в който вярваше този невинен младеж, можеше да бъде част от отмъщението й.

В края на танца Тим повери лейди Джулия в ръцете на следващия мъж, чието име бе върху картата й. Войната бе осакатила младостта на Сабрина като градинарски ножици, орязали цветовете на розов храст. Празненствата, на които можеше да отиде, бяха отлагани, мъжете, които можеха да я ухажват, умираха в страхотни мъки, докато нейната женственост разцъфтяваше. Под маската на лейди Джулия тя искаше да опита вкуса на нещата, които не бе изживяла — да танцува, да се усмихва, да флиртува, да държи Ийън под око, да копнее за мига, когато той ще приеме предизвикателството й.

Засега той се държеше на разстояние.

Една след друга красавиците го придружаваха на дансинга, накитите им блестяха на светлината, скъпите им рокли се опираха в краката му. Бяха млади, а парите и общественото им положение — наследствени. И те всички искаха Ийън Тримейн. Щеше ли една английска графиня да се окаже по-привлекателна?

Откакто пристигна в Ню Йорк, лейди Джулия бе получила тринадесет предложения за женитба. Богаташи, които търсеха съпруга с благородно потекло, бедняци, които се лакомяха за богатството й, млади и стари се тълпяха около английската наследница. Ийън Тримейн не можеше да се бави още дълго, убеждаваше се тя. Дори само любопитството щеше да е достатъчно, за да го оплете в мрежите й. И все пак полунощ отмина, а той още не се беше доближил до нея.

Сабрина се изкачваше по широката дъбова стълба на имението Тримейн и си мислеше, че вече й е дошло до гуша да гледа Ийън и неговия харем. Отметна назад един кичур, който бе паднал на рамото й от спретнатия в началото на вечерта кок. Нито косата, нито краката й бяха издържали на последния рил.

Погледна надолу към сините копринени пантофи, които се подаваха изпод роклята, и видя, че върху едната има тъмно петно. Тимъти Рейнолдс не беше най-добрият танцьор в залата, но бе един от най-приятните младежи, с които се бе срещала в Ню Йорк. Но чичо му беше негодник.

Една от спалните на втория етаж бе запазена за гримьорна на дамите на бала. До една от стените имаше голямо легло, постлано с бял брокат. Всички останали мебели — диваните, креслата, раклите и тоалетките също бяха бели. Сабрина се почувства така, сякаш влизаше в ледена пещера.

Две момичета стояха до една от тоалетките и наблюдаваха млада жена, която се кипреше пред огледалото. Сабрина бе посетила дебютния бал на едно от тези момичета миналата седмица — госпожица Фани Уорън.

— Руж! — каза Глория Фелпс и се наведе, за да види по-добре какво прави приятелката й. — Алайза, едва ли ти трябва руж.

— Само мъничко — каза Алайза, докато нанасяше цвета по бузата си. Тя наклони русата си глава, огледа се и доволно се усмихна. — Никой няма да забележи.

Когато Сабрина се приближи, момичетата се обърнаха. В отговор на усмивката и поздрава си тя получи топли приветствия от Глория и Фани. Но с Алайза Рензълиър нещата стояха по-различно. Зад усмивката й Сабрина долови студения поглед на лъвица, която наблюдава натрапник в ловните си територии.

Преди пристигането на лейди Джулия Алайза се радваше на най-широк кръг почитатели през този сезон. Но откакто се появи Джулия, повече от половината й ухажори я напуснаха заради англичанката. Когато тъмните сини очи на Алайза се впериха в нея, Сабрина се усмихна дори по-широко. Натруфена, разглезена и своенравна, красивата Алайза наистина заслужаваше да си ожули нослето, препъвайки се в една английска графиня.

Сабрина седна пред съседното огледало — второто от общо четирите, подсигурени за гостенките. След като отказа помощта на камериерката, която дойде веднага, тя се зае да събере необузданата си грива. Момичетата до нея се кикотеха, бъбреха и продължаваха да се оправят. Празненства и балове, стремеж да блеснат като красавиците на града, безпокойство за прическите и дрехите или за непопълнените докрай карти за запазени танци — ето това беше животът, който съдбата трябваше да отреди и на Сабрина.

Но участта й се бе оказала друга. И тя често не можеше да си обясни защо.

Вместо да живее в охолство и удоволствия, на тяхната възраст тя изпрати баща си и братята си на война. Докато младите госпожици на Ню Йорк се приготвяха за следващия бал, тя ровеше в градината, за да намери нещо, с което да се нахрани. А после дойде Виксбърг. Дланите й овлажняха, щом спомените нахлуха в съзнанието й.

Сабрина решеше косата си и от време на време надаваше ухо към оживения разговор на момичетата. Тя им завиждаше, завиждаше на невинността им, на радостта, на бляскавото и сигурно бъдеще, което имаха пред себе си. Нейният живот далеч не беше така ясен. Похарчи всичките си спестявания, за да дойде да потърси справедливост, включително и тези хиляда долара, които Ийън бе захвърлил в лицето й, за да й плати за „услугите“. Но си струваше да направи всичко, за да го постави на мястото му.

— Мама ми каза, че единствената причина, поради която Тримейн се е върнал в обществото, е, че си търси съпруга — Фани въздъхна замечтано. — Той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала.

Ръката на Сабрина стисна четката по-силно, сърцето й прескочи.

— В него има нещо опасно — каза Алайза развълнувано. — Той е като див звяр, заобиколен от безобидни марионетки. От пръв поглед си личи, че е способен да убива хора.

— Татко казва, че господин Тримейн е герой от войната — каза Фани. — Но той отказва да говори по въпроса. Когато се опитах да му спомена за това, промени темата. Не ви ли изглежда странно? Не е ли нормално да му се иска да говори за това, което е направил?

Герой. Колко ли души е убил? Сабрина недоумяваше. Вероятно Брендън и Денис бяха загинали от ръката му.

— Видя ли как сияеше Гречън Чембърс тази вечер? — попита Глория. — И то само защото Тримейн танцува два валса с нея. Смята, че дори е готов да поиска ръката й.

— Това едва ли ще стане, защото аз също ще изразя мнението си по въпроса — прозвуча решителният глас на Алайза.

Сабрина отново прекара четката през косата си. Жените тук се държаха така, сякаш Ийън беше последният мъж под слънцето, единственият достоен за тях в целия град. Нищо чудно, че той се бе превърнал в надменен грубиян и изобщо не го беше грижа за Джулия Уиндъм.

А може би наистина си търсеше съпруга — една от тези натруфени госпожички, които нямаха никакви грижи и разполагаха с цял набор от кокетни усмивчици. Можеше да ги има всичките.

Но при мисълта, че Ийън ще се ожени за друга, сърцето й се сви от остра болка. Защо ли се чувстваше толкова безпомощна? Защо се остави да бъде наранена? Вече беше толкова уморена…

— Ще трябва да ме извините, уважаеми — Алайза стана от стола като принцеса, която се изправя сред придворните си. — Ийън ме помоли за следващия валс и не мога да си позволя да го разочаровам.

Със смях и шеги по адрес на Алайза момичетата напуснаха стаята. Сабрина остави четката на бялата тоалетка и в очите й блеснаха сълзи. Изглежда, бе постъпила ужасно глупаво, като дойде тук. Като английска графиня тя едва ли можеше да впечатли Ийън повече, отколкото го бе впечатлила като жена от Юга. Държанието й досега бе твърде уверено и спокойно. Той бе за нея просто още едно завоевание.

Тя грабна гъстите плитки и започна да ги навива на тила си. Битката още не беше приключила. Трябваше някак да привлече вниманието му, да го накара да си плати за това, което бе й сторил. Все имаше някакъв начин!

Като приключи с косата си, излезе от стаята, готова за сражение. Плавният ритъм на валса се завъртя около нея, докато тя слизаше по стълбите. На последното стъпало Сабрина се спря и се загледа във входа на залата. Знаеше, че Ийън е вътре и танцува с красивата Алайза. Разбра, че не е способна да се върне там. Не и в този момент.

Обърна се и потъна в един дълъг коридор, за да се скрие от музиката, смеха и жените на Ийън Тримейн. Докато се разхождаше, разглеждаше мраморните статуи на гръцки божества, разположени до стените. Слабините на по-мъжествените от тях бяха стратегически прикрити с бяло платно, за да не дразнят чувствителността на дамите. Но тя вече не изпитваше нужда от подобни премълчавания. Не и след като бе познала плътта на един от тези езически идоли.

Към края на коридора една отворена врата събуди любопитството й и тя спря. Само един от газениците гореше и меката му светлина се посипваше по отрупаните с книги рафтове от полиран орех, които опасваха стените на библиотека. Стотици книги я мамеха иззад стъклените витрини. Повечето от речните кораби разполагаха с малки библиотеки, но те едва ли можеха да се сравняват с тази или с това, което пожарът в Роузбрайър й бе отнел.

Сабрина направи няколко крачки по мекия зелено-златист килим и привлечена от книгите, надникна през стъклото като дете в сладкарски магазин. Отвори една от вратите и прокара пръсти по заглавието „Брулени хълмове“ — много й се искаше да забрави целия свят с тази книга. Въздъхна и затвори вратата. Книгите трябваше да почакат.