— Не мисля, че някога си правил по-силно впечатление на някоя жена — каза Делия и плъзна ръката си под неговата.

— А ти срещала ли си някога жена, която поразително да прилича на някоя друга?

— Не — Делия повдигна изящната си вежда и му се усмихна. — Но съм чувала доста мъже да го използват като претекст да говорят с една жена.

— Но те са напълно еднакви — прошепна Ийън и се обърна към тази, която наричаше себе си лейди Джулия. Нима тя наистина си мислеше, че може да се върне в живота му и да го накара да повярва, че е някоя друга?

— Да не искаш да кажеш, че лейди Джулия ти напомня за друга жена?

— Не. Тя е точно другата жена и се казва мис Сабрина О’Нийл.

— Искаш да кажеш, че тази Сабрина е дошла в Ню Йорк и е убедила Керълайн ван Кортленд да се присъедини към нейния театър? — Делия повдигна вежди. — Именно госпожа ван Кортленд — страшилището на висшето общество?

— Тя наистина е племенницата на Керълайн.

Делия тръсна глава и една тъмна къдрица погали рамото й.

— Мислех си, че Керълайн й е кръстница.

— Не, Сабрина О’Нийл е нейна племенница.

Делия поклати глава.

— Но ако приемем, че не е Джулия, защо й е да се държи по такъв начин?

— Отмъщава си.

— Да, разбирам — ветрилото на Делия се отвори с изщракване и тя му се усмихна над позлатения ръб. — Тази жена е успяла да те уязви?

Ийън се намръщи и продължи да гледа дамата, за която бе убеден, че е Сабрина. Да, тя бе успяла да го уязви и острието на меча й го бе проболо право в сърцето.

— А ти пожела ли да се ожениш за нея?

Той извърна глава и стрелна Делия с поглед, който ясно й даваше да разбере, че това не е нейна работа.

— Значи си пожелал — ветрилото й рязко се затвори. — Чудя се какво ли толкова ценно си открил у нея, което аз не притежавам.

— Ти предпочете Ранд.

— Ти беше призван да бъдеш герой. Ранд се оказа доста по-здравомислещ — тя плъзва пръсти по бялата му вратовръзка и претърколи изумруда, който висеше на шията му, по гънките на снежната му риза. — Жалко, че никога няма да разберем какво сме пропуснали заедно. А може би още не е късно?

Когато за първи път влезе в техните среди преди една година, Делия беше най-известната млада дама в Ню Йорк. Като повечето несемейни мъже в града, Ийън бе придружавал русата красавица на няколко приема. Но докато той не се върна от армията, тя не си бе позволявала нищо повече от някой и друг безобиден флирт.

— Делия, аз…

— Знам. Забрави, че съм го казала — тя се обърна и се загледа в Джулия, преди отново да проговори. — Замислял ли си се изобщо, че тя може наистина да е лейди Джулия? Смятам, че Сабрина би се опитала да прикрие по някакъв начин самоличността си, като може би ще си боядиса косата. Поне така трябва да постъпи, ако се опитва да те убеди, че е някоя друга. А и аз все още не си представям, че госпожа ван Кортленд ще поощрява подобни игрички.

Ийън също не си го представяше, но просто беше трудно да повярва на очите си. Очевидно Сабрина беше измислила каква роля да играе. А и кой би се усъмнил в думата на госпожа Керълайн ван Кортленд?

— Разбирам, че просто ще трябва да проверя дали тази дама казва истината.

— Ако тя наистина е тази Сабрина, би ли допуснал, че е способна да прибегне до насилие или дори да те убие?

Ийън поклати глава.

— Не, нейното отмъщение ще бъде от доста по-друг характер.

— И все пак никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да опита… — Делия се поколеба, защото забеляза нещо вляво от Ийън. — О, боже, май ще си имаме главоболия — прошепна тя.

Ийън отмести очи от Сабрина и се намръщи, когато видя, че към него приближава Фелисити Стриклънд. Преди известно време той би я посрещнал с отворени обятия. Но това беше отдавна. Всичко свърши още преди пет години, когато тя обяви годежа си с Джон. Фелисити си бе наумила чрез Джон да спечели богатствата на Тримейн, а с Ийън да поддържа само неофициални интимни отношения. Ийън просто сложи край на връзката им.

След смъртта на Джон тя се опита да се помири с Ийън, но той не изпитваше никакви чувства към красивата блондинка. Като крайна мярка да предизвика ревността му и да го извади от равновесие, тя обяви годежа си с Уолтър Стриклънд. Ийън й пожела всичко най-добро.

След осем месеца семеен живот тя изобщо не бе променила вижданията си. Фелисити все още се опитваше да убеди Ийън да подновят връзката си, която бе приключила още преди години.

— Зяпнал си я като ястреб, който е видял мишка. Нима вече те омая? — попита Фелисити и го погали по ръката. — Разбирам, че всички състоятелни мъже на Ню Йорк вече са в краката й.

— За кого говориш? — попита Ийън, като много добре знаеше, че Фелисити е наблюдавала всяко негово движение.

— Въпросната Джулия Уиндъм, нима не знаеш? — думите й бяха изпълнени със злоба и ревност. — Наистина не знам с какво толкова е по-особена.

— Допускам, че вече имаш проблеми със зрението — каза Делия и се усмихна на Фелисити. — Чувала съм, че подобни неща се случват с възрастта.

Бадемовите очи на Фелисити изгледаха Делия по начин, който недвусмислено й казваше да отиде и да се хвърли от най-близкия мост. Изражението й се смекчи, щом погледна Ийън.

— Танцувай с мен — каза тя и положи ръка на рамото му.

— Ако човек не ти го каже изрично, ти май не си способна да проявиш търпение — каза Ийън.

Фелисити се притисна до ръката му и пълните й гърди почти изскочиха изпод плътно прилепналия жълт атлаз на корсета.

— Имаше моменти, когато това не ти правеше впечатление.

— Времената се променят.

— Но това не е необходимо — каза тя и гласът й премина в дрезгав шепот.

— Смятам, че е — каза Ийън и постави ръка върху нейната. Имаше намерение да се освободи от нея, но преди да успее, съпругът й внезапно се появи от една групичка зад гърба й. Няма що, това беше просто чудесно! Един ревнив съпруг — и вечерта му окончателно щеше да бъде провалена.

— Добър вечер, Уолтър — каза Ийън.

Уолтър кимна, устните му се сгърчиха и едната страна на мустаците му потрепери, мрачният му поглед бе вперен в Ийън. Чувстваше гнева на Стриклънд като нещо осезаемо, нещо толкова материално, колкото и ръката на Фелисити преди малко. Бяха почти еднакви на ръст, но Стриклънд беше почти двадесет фунта по-тежък от него. Ийън се чудеше до каква степен Уолтър можеше да използва тежестта си като преимущество в един двубой, но не знаеше дали последният има намерение да му покаже това.

— Мислех, че си прекалено увлечен в разговора с господин Елсбъри, Уолтър — каза Фелисити и се обърна към съпруга си.

Ийън се намръщи при мисълта за естеството на проблема, който Стриклънд е обсъждал със законодателя. Може би това нямаше значение. Но, от друга страна, Стриклънд може би се опитваше да провали усилията им да слеят железните пътища от Хъдсън и Харлем.

Стриклънд се бе навел на една страна и го гледаше надменно.

— Да, но току-що забелязах, че имам други неотложни задължения — тръгна към съпругата си така, както по принцип подхождаше към нещата в живота си — като кораб, чийто нос ще помете всичко, изпречило се на пътя му. — Извинете ме, искам да танцувам с жена си.

Стриклънд хвана Фелисити за ръката и я заведе на дансинга. Прихвана я здраво като за танц и я повлече след себе си. Макар че Ийън не чуваше думите на Уолтър, изразът на лицето му беше по-красноречив и от истеричен крясък.

— Тази жена няма да миряса, докато ти и Уолтър не застанете един срещу друг с извадени пистолети.

Делия просто облече в думи мислите му.

— В сравнение със Сабрина тя е съвсем безобидна.

— Изглежда, че тя вече води Тим за носа.

Ръцете на Ийън се свиха в юмруци. Чувство, опасно близко до ревността, се впи в сърцето му при мисълта за близостта на Сабрина, с който и да е друг мъж.

Независимо от всичко щеше да намери начин да свали маската й. И щом го стореше, тази красива червенокоса магьосница щеше да проклина деня, в който се е родила.

Глава 7

Три седмици в Ню Йорк Сабрина посещаваше всички балове, вечери и тържества и ето че най-сетне плячката бе пред очите й. Вълнение и страх се смесваха в душата й само при мисълта за опасната игра, която започваше. Но отмъщението изискваше риск.

Чувстваше, че Ийън я гледа, и отвръщаше на гневния му поглед с усмивка. Той наистина се държеше така, сякаш имаше причина да се сърди, а измамената беше тя, беше я лишил от всичкото й достойнство.

— Искам да ви поднеса извинения заради поведението на чичо си. Никога не се е държал така.

Сабрина се вгледа в племенника на своя противник. Освен изящния, правилен нос и изпъкналите скули, Тим едва ли приличаше по нещо друго на красивата си майка или на чичо си. Бе висок около метър и осемдесет и имаше крехко телосложение. Беше на двадесет и една години, но бледорусата къдрица, която падаше върху челото, му придаваше по-младежки вид.

— Опасявам се, че чичо ти ме взе за друга жена.

— Направо не е за вярване… — Тим се сепна и загледа двойката, която танцуваше до тях.

— По дяволите, Фелисити! — резкият глас на Уолтър прикова вниманието на почти всички наоколо. — Какво, за бога, трябва да направя, за да ти избия Тримейн от главата? Ще продължаваш ли да вехнеш по него, дори и да е на два метра под земята?

— Тихо! Хората ни гледат! — дрезгаво прошепна Фелисити.

— Предупреждавам те, Фелисити, сложи край на всичко с Тримейн!

— Или какво ще направиш? Ще го предизвикаш на дуел? — Фелисити се изсмя. Звукът на смеха й прокънтя студено и горчиво като скърцане на пирон по ламарина и обтегна нервите на всички.

— Нима наистина смяташ, че можеш да се справиш с него? Тогава защо…? — гласът й заглъхна, щом се отдалечиха от Сабрина и Тим.

Сабрина продължи да гледа след тях и видя как омразата на Стриклънд се усилва и ръцете му се свиха в юмруци. Страхът пропълзя като ледена тръпка по гръбнака й. Той изглеждаше готов да убие човек.