— Както ти казах, Ед загина, когато се опитваше да убие Тримейн. Оня го хвърлил през борда — Бени повдигна едната си ръка. — А ето мен какво ме сполетя. Страхотен късмет извадих, че само с това ми се размина. Ти не си споменавал, че да го пречукаме е все едно да отидем да се бием с Пета кавалерия.

— Предупредих ви, че ще е трудно. — В тъмнината се чу плъзгането на стъкло по плота на масата. Ръце в черни ръкавици побутнаха една чаша и бутилка към светлината, докато работодателят му си оставаше скрит. Всичко, което се виждаше, бе един тъмен силует с широка шапка, нахлупена над лицето тъй, че чертите му да не се забелязват.

— Пийни още едно, Бени. Имам чувството, че ще ти се отрази добре.

Грубият глас сякаш престъргваше вътрешностите му. Грабна бутилката, наклони я към чашата. Лявата му ръка бе несигурна и той разля част от уискито на масата, върху чиято изранена повърхност се образуваха тъмни локвички. Той пресуши чашата. Наля си още една. Пресуши и нея. Може би стомахът щеше да го поотпусне от уискито.

Бени обърса устни с опакото на ръката си. Определено щеше да се почувства по-добре, когато получеше парите си и се измъкнеше оттук.

— Слушай, направих каквото ми каза. Смятам, че си изкарах парите, които ми обеща.

— Тримейн е още жив.

— Виж какво, повече с него няма да се занимавам.

— Изглежда, че сам ще трябва да се оправям с него — мъжът се размърда в тъмното. — Като се върне, ще му се случи малка злополука.

— Искам останалата част от парите си.

— Платих ти, за да го убиеш.

Бени се изправи. Чувстваше краката си омекнали като водорасли. Подпря ръка на масата и се опита да запази равновесие. От челото му се стичаше пот и се смесваше с уискито по дървото.

— Нещо май не е наред, Бени? Да не си ял нещо лошо? — попита грубият глас от тъмното. — Или пък да си го изпил?

Стомахът му се разкъса от остра болка. Той се преви, обгърна се с ръце, простена, удари се в масата и се строполи. Чашата се счупи, уискито се разля, бутилката се претърколи по пода и се удари в стената с глух звук.

— Какво… какво имаше… вътре?

— Арсеник — дървеният стол изскърца. Мъжът се надигна. — Казах ти, че ще е доста болезнено. Но не се притеснявай, няма да продължи много дълго.

— По дяволите… — тялото му се гърчеше конвулсивно. Стомахът му се изду. Той повърна на пода.

— Ех, че забавно ще бъде да видя Тримейн в твоето положение.

През насълзените си очи Бени съзря силуета на своя убиец. Опита се да пропълзи и да сграбчи черния му крак.

— И все пак по-добре ще е, ако претърпи злополука — каза шефът и се дръпна от ръцете на умиращия. — Може дори да се окаже по-забавно.

Бени внезапно пропадна в някаква болезнена тъмнина. Тялото му потръпна още един-два пъти. После движенията му замряха и дъхът му го напусна като спукан балон. Очите му, които вече не виждаха, замръзнаха в светлината на лампата и отразиха един черен силует.

Глава 6

Май, 1866, Ню Йорк Сити

— Да не би да се опитваш да се откажеш от всичките пари, Ийън?

В трепкащата светлина на газената лампа лицето на Ийън се отразяваше в огледалата, монтирани върху рафтовете, които покриваха стените в библиотеката на чичо Хенри. Той не обърна внимание на последния въпрос на братовчед си Рандъл, като го сметна за риторичен, и погледна в огледалото заглавието на една от книгите. Доколкото си спомняше, Ранд се беше нагълтал със сериозни романи, като беше започнал от Едгар Алан По. Като деца той и братовчед му се ровеха в библиотека всяка седмица в търсене на книги, които им бяха забранени.

— Просто не разбирам как може човек да работи толкова много, за да забогатее, и накрая да хвърли всичките пари ей така.

Ийън смръщи лице при забележката на Ранд. Братовчед му бе започнал да говори като един от старите частни учители, които ги обучаваха навремето. Вече дори очакваше, че Ранд ще потропа с линията по стената точно като г-н Холуърт.

— Хората те смятат за ексцентричен, Ийън. Не можеш възстановиш Юга, като разчиташ само на собствените си пари.

Докато братовчед му крачеше из стаята, Ийън се вслушваше в приглушените му стъпки и гледаше чашата бренди. Това ли беше човекът, който му бе помогнал да промъкне тайно три проститутки в библиотеката посред нощ? Дори и сега миризмата на прашните томове извика в съзнанието му образите на лица с начервени и разтворени бледи бедра в трепкащата светлина на нощта.

— Ранд, парите са на Ийън и си е негова работа какво ще ги прави.

— Но, татко, не става дума само за нисколихвените заеми, а и за къщи на вдовици, приюти за сираци, къщи за инвалидите от войната.

Ранд отиде до отворените френски врати и перна с ръка зелените кадифени завеси, които потрепваха от вятъра. Той беше с три месеца по-млад от Ийън, но сега изглеждаше по-стар и от чичо му, дори достатъчно стар, за да му бъде дядо. За първи път Ийън забеляза сивите нишки в светлокестенявите коси на Ранд, които сякаш подчертаваха гнева в сивите му очи.

— Колко си построил досега, Ийън? — попита го Ранд. — Три на изток, пет-шест на юг и още няколко господ знае къде. Колко прави това, общо десет ли? Дванадесет? Петнадесет? Говори се дори, че си решил да превърнеш сградата на Медисън Скуеър в дом за вдовици и сираци.

Четирите години, през които Ийън бе на фронта, а Ранд си бе вкъщи със семейството, явно някъде по това време, когато всеки бе трупал различен опит, връзката помежду им беше изчезнала.

— Кажи ми, че това са само клюки. Нямаш намерение да превърнеш къщата в приют за сираци, нали?

Ийън се усмихна.

— Напротив, имам.

— Та това е къщата на баща ти! — Ранд го гледаше така, сякаш току-що е станал свидетел на изключително жестоко убийство. — Ийън, само земята струва милиони.

— Това е прекрасна, просторна къща с много спални — Ийън нямаше намерение да живее там вече. Не и в къщата на баща си.

Ранд притвори очи и въздъхна.

— Знаеш, че всички ще кажат, че си полудял, нали?

Откога братовчед му се бе пристрастил толкова към парите? Ийън недоумяваше. Подозираше, че това се е случило скоро, след като е поставил венчален пръстен на нежната ръка на Делия Мейтленд. Делия беше като леярска пещ и имаше нужда редовно да й се подават лопати пари, за да се поддържа температурата й.

— Ние май всички сме полудели — каза Хенри и потъна в кожената тапицерия на един стол близо до изгасналата камина. — Гордея се с постъпките ти, Ийън.

Ийън повдигна рамене.

— Ако не помогнем на хората от Юга да се възстановят, ако не ги накараме да се почувстват отново като част тази страна, войната е била напълно безсмислена.

В съзнанието на Ийън изплува образът на един ангел — създание с тъмни очи и коси като цвета на залеза. Нуждата на Сабрина се бе превърнала в негово бъдеще. Имаше моменти, в които искаше никога да не бе разбрал истината за нея, искаше да я види, да я докосне отново. Жалък глупак.

— Зле ли ти е? — попита Хенри, като оглеждаше лицето му зад очилата си. — Всичко ли мина добре в Ню Орлийнс и Сан Франциско?

— А, нямаше никакви проблеми.

— Радвам се да го чуя — Хенри премяташе чашата между дланите си, докато се вглеждаше в Ийън. — Може би сега ще останеш за малко в града, вместо да кръстосваш щата. Не сме се виждали като хората, откакто… е, откакто се върна от фронта. Не се отчуждавай от нас.

Понякога Ийън наистина се чувстваше като чужденец. С хората, които познаваше бегло, се чувстваше по-добре, отколкото с роднините си. Той се взря в тъмнината навън. В стаята от време на време лъхваше топъл ветрец и донасяше от балната зала галопиращия ритъм на танците и звуците на пронизителен смях. Ийън си помисли, „Кога ще му се наложи да се присъедини към тях тази вечер“ и стомахът му се сви. Беше прекарал по-голямата от живота си с тях и ги познаваше, но за тях той вече беше чужд.

— Надявам се да получиш по-голям дял от банката — каза Хенри и се усмихна на племенника си.

— Какво има, татко? — Ранд погледна гневно баща си и очите му се свиха на черта под кафявия мустак. — Нима не смяташ, че аз мога да се оправям с банката?

Хенри сведе поглед към чашката с бренди.

— Печалбите ти не излязоха точно такива, каквито ги виждаше миналата година.

— Но все пак реализирахме печалба. Така че неуспешните ни инвестиции не са чак толкова много — Ранд погледна Ийън с леденостудените си сиви очи. — Това можеше да се случи на всеки. Дори и на теб.

Ийън почувства, че старото съперничество пак се заражда помежду им. Това беше същото напрежение, което се усещаше между него и брат му Джон, който собственият му баща въздигаше като пример, достоен за подражание от всеки мъж. Той се усмихна на чичо си.

— Сигурен съм, че Ранд се справя отлично с работата си.

Хенри повъртя чашата между пръстите си, погледна Ийън и смръщи вежди.

— Ти си съдружникът с най-голям дял, Ийън. Две трети от банката и всичко, което сме инвестирали, ти принадлежи. Тъй че полага ти се по-големият дял от печалбите.

На Ийън никак не му харесваше, че е станал част от спор, който се водеше между Хенри и Ранд.

— Точно сега съм обвързан с други дела.

— Опитваш се да убедиш законодателите да гласуват обединяването на Хъдсън и Харлем — Хенри се усмихна и повдигна брендито към Ийън в безмълвен поздрав. — Както виждаш, не изпускам от очи делата на момчето си.

Също като дядо му Макклеърън, Хенри винаги се бе опитвал да компенсира дистанцията между Ийън и баща му. Семейството на Евърет и Брена Тримейн бе отгледало двама сина и една дъщеря. Но на Ийън му бяха нужди години, за да проумее, че в сърцето на баща му имаше място само за едно дете — за най-големия му син, който му беше наследник. Пръстите на Ийън се свиха около чашата с алкохол, когато си спомни последния разговор с баща си.

Ийън се бе върнал от Ченсълърсвил, за да съобщи новината за смъртта на Джон. Съсипан от мъка, Евърет взе една бутилка бърбън и оттук нататък всички опити, които Ийън направи, за да го успокои, се оказаха напразни. През нощта, преди да се върне в лагера, Ийън направи последен опит да поговори с баща си. Той си седеше зад бюрото в кабинета и гледаше недовършения портрет на Джон, който висеше над камината. Едва когато Ийън го докосна по рамото, баща му се сепна и го забеляза. Той вдигна поглед към единствения си син и нанесе последния удар, разбивайки и последните му надежди: