Джаки Колинс - Светът е пълен с женени мъже

ЗАБРАНЕТЕ БОМБАТА, казваше съвсем ясно плаката, прикрепен на гърба на една едра и яка жена.

МИР НАВСЯКЪДЕ, отбелязваше надпис, държан високо над главата на млад брадат мъж.

КРАЙ НА ЯДРЕНАТА НАДПРЕВАРА, изтъкваше грубо парче картон, в което с всички сили се беше вкопчила измъчена жена, стиснала с другата си ръка две мърляви деца.

Тази група, заедно с още няколкостотин души, преминаваше в бавен марш към Трафалгарския площад. Мнозина бяха дошли преди тях и се беше образувала въртяща се в кръг тълпа около колоната на Нелсън и фонтаните.

Линда Купър вече беше там. Стоеше смачкана сред група разпалени млади момичета с дълги, разрошени, неугледни коси, мръсни, окъсани дрехи и някакъв джентълмен с очила, който постоянно си мърмореше нещо.

Линда беше привлекателна жена, в началото на своите трийсет години, с къса кестенява коса, част от която беше скрита под шифонов4 шал. Беше облечена с костюм от „Шанел“ с кремав цвят, с който изглеждаше съвсем не на място в компанията, с която беше. Човек би си представил, че преди десет години е била наистина много хубава, но хубостта беше заменена с изражение на примирение със съдбата. Имаше малки бръчици, малко повече от нормалното грим и личеше определена доза умора, но цялостният образ беше привлекателен.

Огледа се наоколо. Изглеждаше забавно да стои тук като частица от огромната тълпа, без Дейвид. Толкова рядко се случваше да направи нещо или да отиде някъде без него, но напоследък той все повече имаше дълги командировки и късни срещи и изглежда беше напълно погълнат от своята работа, почти до нивото да изключи всичко друго.

Въздъхна. Съвсем случайно беше наистина, че се бе озовала на днешния митинг. Дейвид отново беше далеч и тя изведнъж беше почувствала, че трябва да излезе от къщата и да направи нещо за разнообразие, нещо различно. Децата бяха в провинцията при нейните родители за уикенда; тя беше отклонила предложението им да отиде, мислейки си, че Дейвид ще си бъде у дома, но в последния момент, както обикновено, се наложи той да хукне навън. Беше останала сама и накрая реши, че не може да понася да се заседява в къщи цял ден; беше позвънила на Моника и Джак и те я бяха поканили у тях на обяд. Но разбра, че не постъпи правилно — в действителност те бяха много добри приятели на Дейвид още от ергенските му години, но тя винаги чувстваше известна пресилена радушност от тяхна страна и един вид отношение „и накрая Дейвид се ожени за теб“. След час и половина се извини под претекст, че трябва да се прибере у дома, където има много неща за вършене преди децата да се върнат. Какви точно не можа да измисли, но Моника и Джак не възразиха и тя си тръгна.

Когато се прибираше у дома с колата си, забеляза шествието демонстранти, знамената и тълпите; импулсивно паркира своя „Мини Купър“ в една странична улица и се насочи към Трафалгарския площад, който изглежда беше общия пункт за събиране.

Ядреното разоръжаване беше тема, за която често си беше мислила, и тайно желаеше да бъде частица от борбата за него. Да протестира изглеждаше най-малкото, което някой можеше да направи, ако не за себе си, то поне за своите деца. Идваше края на една ера. Беше хиляда деветстотин шейсет и девета година и хората говореха открито и без страх. Тя искаше да бъде една от тях.

Мъжът с очилата до нея изведнъж погледна към часовника си.

— Три часа е — обяви той развълнувано.

В този момент в предната част на тълпата настана силно и шумно раздвижване, съпроводено от енергични общи викове и крясъци. Забелязаха се малки групи хора, които се отделяха от общата маса и затичваха към пътя, където бързо сядаха посред самото движение. Линда беше понесена напред с навалицата и се озова близо до края на паважа. Имаше много полицаи, които бутаха, влачеха и вдигаха незаконно настанилите се на пътя.

Веднага щом някой бъдеше вдигнат, друг незабавно заемаше неговото място. Тълпата тръпнеше от удоволствие. Постоянно скандираше различни лозунги и овикваше и освиркваше полицията. Големите сини полицейски камионетки започнаха постепенно да се напълват, но постоянно прииждаха нови неустрашими демонстранти.

Линда се почувства невероятно. Започна да вика:

— Забранете бомбата! — Тя протестираше срещу бомбата. Тя на практика участваше в митинг със световна значимост. Тя, със своя скромен принос, помагаше да се защити бъдещето на нейните деца. Беше вълнуващо преживяване.

— Забранете бомбата! — се присъединиха хората край нея.

— Хайде, мила. — Някакъв млад, тъмнокос мъж я сграбчи за ръката над лакътя и двамата хукнаха към пътя. Седнаха пред едно приближаващо такси и разгневения шофьор на таксито изръмжа:

— Аман от смахнати боклуци!

Линда почувства прилив на пълно ободрение и радост, но точно тогава един полицай с розово лице я подхвана енергично под мишниците и започна да я тегли встрани от пътя. Тя започна да се съпротивлява и друг полицай дойде на помощ и я хвана за краката. Настъпи момент на неприличие, когато почувства, че полата й се вдига над бедрата, и тогава те безцеремонно я захвърлиха на тротоара.

Помогна си с ръце, изправи се на крака и откри, че е загубила обувките си и по някакъв начин е порязала ръката си. Шалът беше изчезнал, а косата й беше в безпорядък.

— Изглеждаш доста раздърпана май, а? — заговори я отново тъмнокосият млад мъж. — Искаш ли да опитаме пак?

Някакво момиче сграбчи ръката му.

— О, хайде, Пол — рече то. — Да тръгваме. Не ни е притрябвало пак да ни натъпчат там, на „Бау Стрийт“. — Беше дребна на ръст и млада, с дълга, светлоруса коса.

— Слушай — каза той на Линда, — по-добре ела с нас. Имам една позната, която живее тук наблизо, и навярно ще можем да вземем назаем от нея чифт обувки.

— Ами… — започна Линда.

— Да не се бавим тук, Пол — рече момичето свадливо.

— Добре — реши Линда и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата.

Пол я държеше под ръка и я водеше през човешката маса. Приятелката му, с права пусната коса, се влачеше отчаяно отзад.

— Казвам се Пол Бедфорд, а ти?

Линда хвърли поглед към него. Беше висок, с тъмносивкави очи. Предположи, че трябва да е на двайсет и две. Намери го неудобно привлекателен.

— Мисис Купър — каза тя решително.

Той я погледна със странен поглед, наполовина развеселен, наполовина озадачен.

— Мисис Купър, а?

Тротоарът беше студен и твърд под краката й, обути с чорапи, и тя почувства, че иска да си е на спокойно и сигурно място у дома, и да не обикаля безумно из Трафалгарския площад с някакъв странен млад мъж, когото беше срещнала едва преди десет минути.

— Имам кола, спряна наблизо — каза тя. — Мисля, че ще е по-добре, ако се върна при нея. Сигурна съм, че имам едни стари обувки в багажника.

Но Пол вече я водеше оттатък пътя по „Нюпорт Стрийт“.

— Пристигнахме — каза той, удряйки силно по една стара, очукана жълта врата. — Поне се качи, ще ти превържем ръката и после ще те изпратя до колата ти.

Приятелката му го погледна намръщено.

Най-накрая вратата беше отворена от едно чернокосо момиче без грим. Беше облечено с дълъг дрипав домашен халат от синьо-златист китайски брокат5 и кожени чехли, които някога са били бели.

— Здрасти, бейби — поздрави весело тя Пол, — а как е малката Мел? — кимна към приятелката. — Елате горе.

Последваха я по тесни стълби и влязоха в огромна стая, боядисана изцяло в черно. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разхвърляни безброй книги и възглавници; грамофон с плоча на Майлс Дейвис беше усилен до дупка. Това беше цялото обзавеждане.

— Къде е твоя старец? — попита Пол.

— Отиде на митинга с тълпата — каза момичето.

— Искаме да пийнем нещо — рече Пол. — И ние бяхме в блъсканицата. Това е мисис Купър; тя поряза ръката си и загуби обувките си. Наистина беше смачкана.

Момичето се усмихна.

— Винаги успяваш да привлечеш хора. Седни, ще ти донеса една бира, това е всичко, което имаме.

— Ела — каза Пол на Линда. — ще оправя ръката ти. — Отведе я в банята, която беше изненадващо бяла и изглеждаше доста чиста. — А къде е мистър Купър? — попита той.

Тя го погледна хладно.

— Отсъства по работа.

— Какво е името ти, като се махне мисис Купър?

Тя се поколеба, после каза:

— Линда. Защо?

— Просто исках да знам.

Спогледаха се една дълга минута, след което тя погледна смутено в пода. Нелепо е, помисли си тя. Какво правя тук с това момче? Какво ли прави сега Дейвид? Трябва да се махна.

Откриха кутия с превързочни материали и Пол превърза ръката й.

— Това първият ти митинг ли беше?

— Да — отговори тя. — Виж какво, аз просто трябва сега да се върна в колата си. Наистина е хубаво от твоя страна, че положи толкова много грижи, но у дома има хора, които ме очакват и ще се притесняват ако закъснея.

— Добре — рече той. — Ще те изпратя. Не мога да те оставя да обикаляш из Лондон без обувки.

Върнаха се в голямата черна стая. Светлорусата Мелъни седеше, стискайки в ръка кутия бира. Скочи, когато Пол влезе, и се втурна към него. Линда забеляза, че не е много хубава; реши, че е прекалено слаба и косата й е ужасна!

— Пийни си малко бира — предложи Мелъни. Имаше хленчещ глас.

— Не, ние изчезваме — рече Пол. — Ще се върна скоро. Чакай тук.