— Запазила съм маса в „Джей Шийки“ — каза Джесика. — Нали обичаш риба?

Риба с няколко чаши бяло вино биха били чудесен обяд за Меган, но в действителност имаше време само колкото да си купи набързо сандвич от някое кафе. Все пак не искаше да отлага обяда с една от по-големите си сестри.

— Обедната ми почивка е много по-кратка, Джес — внимателно обясни тя. — Трябва да прегледам няколко пациенти по домовете, преди да се върна в кабинета.

— Болни?

— Да, болни. Трябва да посетя една жена. Всъщност момиченцето й.

— Посещаваш болни хора по домовете им? Леле, какво обслужване! Мислех си, че го правят само на Харли Стрийт.

Меган обясни, че болните с личен лекар от Харли Стрийт нямат нужда от посещения по домовете. Те разполагат с автомобили, таксита, съпрузи, които да ги закарат, дори лични шофьори. Пациентите й в „Хакни“ често страдаха от „липса на средства“. Нямаха пари за такси, камо ли коли. Много от тях бяха вързани на последния етаж на някой жилищен блок с куп пищящи деца и с предубеждението, че състоянието им ще се влоши, ако седнат в чакалнята пред лекарския кабинет. Затова домашните посещения бяха много по-разпространени сред най-бедната прослойка.

Меган не каза на Джесика, че по-възрастните лекари мъже от кабинетите мразеха посещенията по домовете и й ги прехвърляха. Въпреки че беше с четири години по-млада, Меган винаги се стремеше да защитава Джесика от грозните страни на живота.

— Тогава да седнем някъде наблизо — съгласи се Джесика, като се опитваше да не издаде разочарованието си.

— Би било добре.

Сестрите заеха последната маса в „Патисъри Валери“ и след като поръчаха, се усмихнаха една на друга. Не се бяха виждали откакто Меган започна работа. И двете разбираха, че няма значение къде ще обядват, стига да се видят.

— Как е Паоло и бизнесът му?

— Добре — оборотът му се е увеличил с осемдесет процента миналата година. Или май беше осем процента? — Джесика прехапа долната си устна и се замисли, втренчила поглед в изрисуваната стена на заведението. — Не мога да си спомня. Но внасят много нови коли от Италия — Мазерати, Ферари, Ламборджини. Хората тук ги поръчват, а Паоло и Майкъл отиват и ги докарват. Как е Уил?

— Уил вече е извън картинката.

Джесика трепна.

— О, аз го харесвах! Беше хубавец. Като за нисък мъж.

— Не беше толкова нисък!

— Е, малко нисичък. Предполагам, че е трудно да запазиш връзката си, когато и двамата работите толкова много.

— Уил не е работил нито ден през живота си. Всъщност е трудно да запазиш връзката си, когато единият от двамата тича след фусти.

— О! О, съжалявам.

— Недей. По-добре да го разбереш навреме. Преди да е станало твърде късно. Преди да си извършила някоя глупост.

— Но ти го обичаше, нали?

— По-скоро изпитвах благодарност, че някой е проявил интерес към мен — обясни Меган. — Особено такъв нисичък хубавец. — Двете се засмяха. — Не се тревожи. Наистина. Никога не сме били идеалната двойка. Не и като вас.

— И все пак е тъжно, когато хората се разделят. Мразя това. Не може ли всичко да си остане както е било?

Меган се усмихна на сестра си. Джесика — последната от големите романтици! Като момиче беше същата. Над леглото винаги имаше плакат на Андрю Риджли от „Уам!“ и снимки на по някое недостижимо момче, в което беше безнадеждно влюбена.

— Изглеждаш много добре, Джес.

— А ти изглеждаш преуморена. Никой не би предположил, че аз съм болната.

— Не си болна.

— Предстои ми проклетият тест. Ще ми пробиват дупка в корема през пъпа, за Бога!

— Лапароскопия. Кой ще ти я прави?

Джесика назова един гинеколог от Уимпол Стрийт.

— Добър е — изкоментира Меган. — Всичко ще е наред. Какво е положението със спермата на Паоло?

Някакъв бизнесмен на съседната маса се обърна и ги погледна. Меган втренчи поглед в него, докато той не извърна глава.

— Има малък проблем с подвижността.

— Със способността за спонтанно движение. Не е краят на света. Означава, че някои от тях са малки ленивци. Ще се учудиш какво е способна да направи науката с така наречените лениви плувци в днешно време.

Бизнесменът отново ги изгледа, поклати глава и даде знак да му донесат сметката.

— Не се тревожа толкова за Паоло. — Джесика несъзнателно прокара пръсти по разсипаните кристалчета захар по масата. — По-скоро се притеснявам за себе си и какво ще намерят, като ме отворят.

Меган имаше собствена представа какво ще намерят, като погледнат в сестра й. Но се усмихна, стисна облепените със захар ръце на Джесика, без да каже нищо.

— Имам усещането, че нещо не е в ред с мен, Мег.

— Ти си прекрасна. Всичко ти е наред. — Меган поклати глава. Никой с външния вид на сестра й не би трябвало да се чувства толкова тъжен. — Погледни се, Джес.

— Чувствам се непълноценна. — Джесика нежно издърпа пръстите си и се загледа в полепилите се кристалчета захар. — Задето не функционирам както би трябвало. — Тя внимателно облиза пръстите си и направи гримаса, сякаш вкусът изобщо не беше сладък.

— С Паоло ще си родите едно сладко бебе и ти ще бъдеш най-добрата майка на света.

Сервитьорката дойде със спагетите за Джесика и салатата на Меган и тогава отново й прилоша. Меган бутна стола си назад и се втурна през пълното кафе, като изблъска настрани сервитьора французин и щом се добра до тоалетната, повърна.

На масата Джесика не беше докоснала обяда си.

— Меган, какво ти е?

— Нищо.

Джесика впери начумерен инатлив поглед в сестра си, който Меган добре познаваше от детството им.

— Какво има?

— Само съм преуморена, няма друго. Работата ми идва в повече напоследък. Няма нищо. Яж си спагетите.

Не можеше да й каже.

Джесика трябваше да бъде абсолютно защитена от тази тайна.

Как можеше да й каже? Новината за бебето на Меган щеше да разбие сърцето й.

Друго щеше да е, ако имаше намерение да го задържи.



— Едно ще ви кажа, докторе — днес съм толкова смазана, че едва събрах сили да дръпна завесите.

Меган много бързо разбра защо другите лекари се дърпаха от домашните посещения.

Много рядко наистина тежко болните и немощните настояваха лекарят да ги посети вкъщи. Пенсионер с изкривени от артрита крайници, самотна майка с дете инвалид, жена на средна възраст, на която са й съобщили, че ракът се е разпространил из тялото й — тези хора някак смогваха да се доберат до препълнената чакалня пред кабинетите.

Онези, които те викаха вкъщи, неизменно бяха от шумните пациенти, едновременно самосъжаляващи се и себелюбиви, които не спираха да говорят за правата си. Като госпожа Марли.

Едрата жена живееше в малък общински апартамент в мрачното сърце на Съни Вю Истейт — един от кварталите с печална слава в Лондон. Ако не живеете сред тези бетонни клетки, едва ли бихте стъпили в Съни Вю, освен ако не купувате или продавате наркотици или не снимате документален филм на социална тема. Като изключим летния сезон, когато често избухваха бунтове, дори полицията заобикаляше квартала отдалеч. Меган нямаше този избор.

И преди беше изпитвала страх. По време на стажа си в болницата тя изкара шест месеца, прикрепена към един консултант в „Роял Фрий“, а после още шест месеца в спешното на „Хомъртън“.

„Роял Фрий“ беше песен — педиатърът, при когото стажуваше, беше мил и великодушен човек, а повечето от децата от Хайгейт, Хампстед и Белсайз Парк се държаха като ангелчета и искаха Меган да им чете „Хари Потър“. Ала спешното в „Хомъртън“ беше друг свят.

След първото дежурство Меган имаше чувството, че е видяла от света повече, отколкото някога е искала — тийнейджъри с прободни рани, пребити съпруги, обезобразени тела, измъкнати изпод смачкани автомобили. Месари с куки в главите, пияни с алкохолно отравяне, дилъри на наркотици, застреляни в главата от конкуренти.

Задължението на Меган беше да определи тежестта на нараняването, когато пациентите допълзяваха, докуцукваха или биваха докарани на носилка. Гледката на тези рани и злополуки и задължението да прави светкавична преценка за необходимите действия я плашеха както никога. По някакъв начин обаче посещението при госпожа Марли и болното й дете в Съни Вю беше още по-плашещо. От къде на къде? Хормони, помисли си Меган. Просто хормоните бушуваха.

В долния край на стълбището към апартамента на госпожа Марли се бяха събрали група тийнейджъри безделници. С неестествено бялата си кожа и дрехи с качулки като че ли бяха излезли от някой Толкинов кошмар. Нищо не казаха, когато Меган мина край тях, само се подхилваха и я изгледаха похотливо с присъщото им презрение и омраза. Воняха на нездравословна храна и трева — сладникава миризма на гнилоч, която се разнасяше изпод качулките им.

— Изглеждаш ми малко зеленичка, скъпа — заяви подозрително госпожа Марли. — Имаш ли разрешително за лекар?

Меган се впечатли. Повечето хора не подлагаха на съмнение правомощията й.