После изгасваше най-накрая жълтата лампичка „свободно“, връщаше се в малкия им апартамент, където агнешкото с къри и „Колдплей“ се просмукваха през тънките като хартия стени, и дълго време наблюдаваше как съпругата му и дъщеря му спят, лицата им — най-любимото му нещо на света, и се просълзяваше, почти пиян от изтощение и любов.

Глава 27

Меган отиде да види доктор Лоуфорд — сякаш бяха минали години, не месеци. На колко години беше той? Петдесет, петдесет и няколко? Изглеждаше като възрастен мъж, като че ли болестите в този квартал бяха започнали да се просмукват в костите му.

— Започни частна практика — посъветва я, седнал на бюрото си в паузата между двама пациенти. — Махни се оттук и не се връщай никога.

Отначало тя си помисли, че се шегува. После осъзна, че изобщо не се шегува.

Миризмата му си бе същата — на цигари, примесени със сирене и сладка туршия. Някога тази миризма я отвращаваше, а сега осъзна, че й е липсвала. Той самият й липсваше с великодушието и мъдростта, които прикриваше с евтините си костюми и цигарен дим.

— Да започна частна практика? — попита невярващо. — Защо да го правя?

— Защото тук нищо не се е променило. — Той отпи глътка от кафеникавата течност в пластмасова чашка. — Пациентите са прекалено много. Лекарите не достигат. Времето не достига. Причините, поради които избяга, са причините да започнеш частна практика.

Страните на Меган пламнаха.

— Това ли направих? Избягах?

— Не те критикувам. Нито те виня. Тази кратуна щеше да те убие. — Кратуна беше лекарски жаргон за „вътре свети, но вкъщи няма никой“. — Имаш дете, за което трябва да мислиш сега. Но в крайна сметка причините, поради които избяга, са същите, поради които трябва да стоиш надалеч.

Никога не й беше хрумвало, че Лоуфорд ще я посъветва да работи в частния сектор. Частните лекари бяха мечтата на пациентите, които идваха в кабинетите. Все едно да спечелиш от лотарията — нещо, което един ден щяха да направят, за да избягат от опашките и кусурите на претовареното държавно здравеопазване. Ако лекарите си мечтаеха да започнат частна практика, никога не го бяха споменавали пред Меган. Щеше да е богохулство.

— Пак ще помагаш на хората — продължи Лоуфорд. — Знае ли човек? Може дори да помогнеш на повече хора. Какво добро правим за хората тук? Раздаваме антибиотици като бонбони. Теб никога не те е бивало в конвейерната медицина, нали? „Влезте. Довиждане.“ — Усмихна се при спомена за ентусиазираната стажантка Меган. — Ти винаги държеше да се отнасяш с тях като с човешки същества.

Лоуфорд започна да пише нещо върху кочана с рецепти, като че ли името и телефонният номер бяха лечението за оплакванията на Меган.

— Предлагам ти да опиташ късмета си като заместник на някоя лекарка в отпуск по майчинство. Много от блестящите докторки на Уимпъл Стрийт и Харли Стрийт си вземат тримесечен отпуск след раждането.

Меган взе листчето.

— Не искате да работя тук — изрече, като се опитваше да прикрие обидата си.

— Искам да си щастлива — възрази той с по-суров тон, за да прикрие нежността и чувствата в думите си, и тя си помисли: „Той е като мен.“ После Лоуфорд погледна часовника си и изпи наведнъж кафеникавата течност. — Време е да се залавям за работа.

Меган отривисто стисна дланта му. Всяка друга форма на физически контакт — прегръдка, целувка — би била немислима. После той я изпроводи делово от кабинета и извика следващия пациент. Меган искаше да му благодари, да му каже, че без него нямаше да придобие правоспособност; че дължи всичко на него. Само че Лоуфорд вече беше с гръб към нея и влизаше в кабинета след един старец, който едва пристъпяше.

Чакалнята беше пълна и сред множеството лица Меган забеляза, че някои й се усмихват. Една жена с малко дете, което се опитваше да се откопчи от желязната хватка на майка си, се изправи, за да я поздрави.

— Здравейте, докторе!

— Госпожо Съмър!

Жената гордо изпъчи корем. Сигурно беше в шестия месец.

— Чух, че сте заминала. Радвам се да ви видя отново. — Поглади корема си. — Можете да ми помогнете с бебето.

— Би било чудесно — каза Меган, преди да обясни, че се мести и само минава оттам. Госпожа Съмър изглеждаше съкрушена, но се усмихна храбро и й пожела всичко най-добро.

Тук имаше много свестни и добри хора. Госпожа Съмър. Дейзи. Боксьорът. И доктор Лоуфорд. Искаше й се да може да напусне „Съни Вю“ с чиста съвест, но тези лица я теглеха и тя си каза, че ги изоставя и бяга от всичко, в което някога е вярвала.

Не мога да спася тези хора. Ами в какво положение съм самата аз! Имам си достатъчно грижи с малкото ми момиченце.

Докато слизаше по стълбите, видя познато лице — на мъж, който се качваше нагоре. Уорън Марли срещна погледа й и в очите му прочете омраза и ярост.

Меган забързано пресече оживената улица през надути клаксони и изтича до раздрънкания „Пунто“ на Джесика, паркиран отсреща. Бързо се качи и погледна към задната седалка, където Попи и малката Уей спяха в столчетата си. Докато колата се отдалечаваше, видя Уорън Марли, който стоеше на стъпалата пред сградата, а трафикът между тях беше като широка река без брод.

Меган се сниши на седалката до сестра си, стиснала листчето от рецептурника, и повече не се обърна назад.



Сестрите й се препираха.

Кат ги чуваше от дневната, гласовете им се извисяваха и утихваха, говореха една през друга, докато тя слагаше Попи в спалното й чувалче.

Малката Уей лежеше до Попи, вече приготвена за спане, с натежали от съня клепачи, с трите си яркожълти залъгалки — една в устата и по една във всяко юмруче, които светеха в тъмното.

Докато наблюдаваше двете си племенници в своята спалня, я обзе чувство на топлина и радост. Сякаш малкото й семейство, разбито и така различно от другите семейства, най-после се обновяваше.

Кат сложи възглавници от двете страни на леглото, за да не се изтърколят децата и да не паднат, въпреки твърденията на сестрите й, че не е нужно и бебетата няма да отидат никъде със спалните си чувалчета.

Шепнеше успокоително, докато редеше възглавниците, казваше им, че всичко е наред, колко е хубаво в леглото и как е време да се наспят хубавичко, като се опитваше да отвлече вниманието им от накъсаните гласове на майките им откъм открехнатата врата.

— Но ти ми обеща, че ще я гледаш — казваше Меган и Кат си помисли, че говори като разглезената най-малка сестра, разгневена от несправедливостта на живота. — Обеща ми!

— Само че бойлерът отново се развали — обясни Джесика и тонът й беше наситен с потиснато негодувание и раздразнение, че се налага да обяснява очевидното. — В този апартамент нищо не работи като хората. Нямаме топла вода, нямаме парно и утре ще трябва да чакаме техника, стига да благоволи да се появи.

Нищо не се е променило, уморено си рече Кат. Колко пъти бе слушала как двете се джафкаха, докато бяха малки? Колко пъти беше влизала в ролята на посредник, миротворец, на по-голямата сестра? Само дето тогава Меган и Джесика се караха за извадения крак на Барбито или за измъкнатата глава на Кен, а сега имаха други теми за спор.

Всичко се променя. Кат сложи отново в дланта на малката Уей изпуснатата залъгалка, защото знаеше, че ще се разстрои, ако не я намери, когато се събуди. Всичко се променя. Виж само тези двете!

Децата вече спяха. Попи все още беше под нормата за възрастта си, но с източено тяло. Имаше структурата на Кат, само крака и ръце, различна от уютната закръгленост на Меган, от заоблените й форми. Също като Кат, Попи имаше малка глава и в сравнение с нея много деца на същата възраст изглеждаха като космонавти в скафандри.

Само че след уплахата от преждевременното й раждане и седмиците в интензивното отделение сега нямаше причини за безпокойство. Какво лошо, ако си останеше малко слабичка? Целият западен свят се мъчи да отслабне. Кат вече виждаше, че Попи ще порасне висока, стройна и красива. Като нея, само че по-хубава.

А малката Уей се приспособи по-добре, отколкото изобщо бяха очаквали. Все още имаше следи от несигурността от миналото й, като трите залъгалки през нощта и начина, по който подреждаше плюшените си маймуни, говорещите жаби и музикалните играчки — с някаква маниакална любов, която не беше присъща за толкова малко дете.

Но малката Уей беше будно, умно и щастливо дете, което с часове разглеждаше книжките си и гледаше в захлас Телетъбис на дивидито. Беше започнала да проявява привързаност — макар че целувките й бяха отредени само и единствено за Джесика — и се бе научила да плаче. Джесика и Паоло се бяха справили чудесно. Бяха накарали малката Уей да се почувства у дома.

— Кой е по-важен за теб? — настояваше Меган, която вече използваше непозволени удари под пояса — последното средство на най-малкото дете. — Техникът или племенницата ти?

— Това вече не е честно! — отвърна Джесика на ръба на сълзите. — След всичките седмици, които прекарах при нея, когато беше в кувьоза, а ти лежеше депресирана в стаята си. След цялото време, през което я гледах, докато ти беше на работа!

Кат си мислеше, че двете деца бяха много различни. Малката Уей имаше тъмни очи, които приличаха на разтопен шоколад, а очите на Попи бяха кристалносини като на баща й. Кожата на Попи беше много бяла, сякаш никога не е била огрявана от слънце, докато малката Уей имаше меден тен. Дори в съня си бяха различни — малката Уей спеше с ръце нагоре и обърната настрани глава, малък щангист, готов да извоюва мястото си в живота, докато Попи се свиваше като малка бледа запетайка в спалното си чувалче, с палец в устата, сякаш още усещаше липсата на майчината си утроба. Толкова различни във всичко, но за Кат нямаше проблем да приеме, че двете момичета са част от едно и също семейство.