Не беше само роклята.

В коридора имаше свитък с китайска калиграфия там, където някога беше „Целувката“ на Гюстав Климт. Маски от пекинската опера украсяваха кухнята. В двата края на рафта в детската стая, притиснали говорещите жаби, танцуващите динозаври и героите от „Мечо Пух“, два китайски лъва бдяха над китайското дете, оказало се незнайно как в това зелено лондонско предградие.

— Много ли е откачено — попита Джесика и опипа високата яка на саронга. — Вероятно. Нищо не знаем за нея. Не знаем коя е била майка й. Не знаем кога е родена. Днес може да е първият й рожден ден. Или е бил миналия месец. — Малката Уей погледна Джесика, сякаш следеше разговора. Джесика разсеяно погали дъщеря си по лицето. — Не знаем, Паоло. И никога няма да узнаем, там е работата. Тя също. Но в едно нещо ще бъде сигурна — че е осиновена. Тя е китайка. И искам да се гордее с това.

Малката Уей ги зяпна с раздалечените си кафяви очи и Паоло се запита как, по дяволите, някой можеше да я изостави. Как може човек да си даде детето?

— Ти я обичаш като истинска майка. Повече от истинската й майка. Само това има значение.

— Просто искам да се гордее със себе си, с наследството си, с корените си. Не искам да се чувства на второ място. Защото, знаеш ли, аз съм изпитала какво е да се чувстваш пренебрегната.

Паоло докосна съпругата си и почувства кожата й под коприната. Никога нямаше да престане да я желае.

— За мен ти никога не си била на второ място. Никой друг не може да те измести.

— И след като я научим да се гордее с корените си, трябва само да я обичаме. И всичко ще бъде наред.

— Ще бъде.

Той го вярваше. Бяха обиколили света, за да се намерят. Не можеше да повярва, че е било чисто съвпадение. Било е писано. Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

Тримата се качиха на втория етаж. Малката Уей захленчи, когато се озоваха в тъмнината на спалнята. Джесика започна да я успокоява и намаза с гел венците й, където бяха набъбнали първите зъбчета, а Паоло тихо излезе, защото знаеше, че съпругата му ще остане с дъщеря им, докато тя не заспи.

Когато Джесика се върна в дневната, той я чакаше. Искаше да приключи с това. С ужасната новина, че я е предал.

— Джес, ще трябва да затегнем коланите.

Тя кимна.

— Добре.

— Бизнесът е зле. Майкъл… ами всичко се е объркало, докато ме нямаше. Изглежда, че с бизнеса е свършено.

— Ами къщата? — Страх в очите й. — Ще запазим ли къщата?

С бебето голямата къща с безкрайната градина беше започнала да придобива смисъл. Но без бизнеса ежемесечната вноска за ипотеката изведнъж му се стори астрономическа.

— Трябва да се откажем от къщата, Джес.

Джесика кимна и замълча, докато осмисляше новината. Само че тя вече не изглеждаше изплашена. Паоло беше уплашеният.

— Ипотеката… просто не съм сигурен, че ще може да я изплащаме всеки месец. Не и с парите, които ще изкарвам занапред.

— Разбирам. Какво ще работиш?

Той сви рамене, като че ли още не беше решил, с горчивия вкус на провала в устата си. Но вече знаеше какво трябваше да направи. Трябваше да започне всичко отначало.

— Разбирам единствено от коли. Щом не мога да ги продавам, ще карам кола.

Тя протегна ръка и го докосна.

— Няма нищо. Наистина. Говориш за черно такси, нали?

— Да.

— Какво лошо има? Лондонските черни таксита са най-добрите в света. Каза ми го, когато се запознахме. Помниш ли?

— Всичко помня.

— Ще си намерим по-малко жилище. Ще се преместим отново в града. По-близо до семействата ни.

— Но бебето обича градината!

Гласът му беше спокоен, но в очите му се четеше страх. Страхът от бедността, от работа, която мрази, и да се връща вкъщи толкова уморен, че да заспива пред телевизора. После да става на следващата сутрин и всичко да се повтаря отново.

— Може да си играе в парка.

— Но ти обичаш тази къща.

— Ще обичам и новата.

Той наведе глава и му се доплака. Чу гласа на баща си от миналото — „Момчета, никога няма да забогатеете, ако работите за друг“. Най-много от всичко на света искаше да осигурява добре семейството си. Толкова се гордееше с парите, които изкарваше през последните години. Смяташе, че това го прави истински мъж. А сега беше свършено.

— Разочаровах те, Джеси. Теб и бебето.

Тя се усмихна.

— Никога не можеш да ни разочароваш. — Обхвана лицето му с длани и той усети стоманената нишка в нея.

От момента, в който я зърна, беше изпитал нужда да я закриля, да се грижи за нея. Ала може би тя се беше грижила за него през цялото време.

— Мислиш, че те обичам, защото изкарваш добри пари? Защото имаме голяма къща? Обичам те, защото си добър и винаги си до мен. Винаги си бил, Паоло. През цялото време, докато не можех да забременея. По време на изследванията и разочарованията. Никога не се отказа от мен, нали?

— Че защо ми е?

Тя се сгуши в прегръдките му и той почувства извивките на тялото й под коприната на саронга.

— Не е лошо да останеш с тази рокля още малко — каза той. Спогледаха се. — Ако не си много изморена.

— Изобщо не съм изморена — отвърна тя с онзи изкусителен, томителен поглед.

Хубаво беше да се любят като преди, с кипнала кръв, на запалени лампи и разхвърляни из цялата стая дрехи, отпуснати и възбудени едновременно, без да дават пукната пара за бъдещето на човешката раса.

Глава 26

Кърк крачеше из спалнята, докато Меган опаковаше багажа си.

— Не си отивай — каза. — Не ме напускай. Моля те, не ме разделяй с дъщеря ми.

Сега, когато беше настъпил краят, Меган изпитваше странно спокойствие. Тя погледна колекцията от бански костюми на Попи. Нямаше да й трябват в Лондон. Един щеше да е достатъчен. Хвърли в куфара розов бански с къдрички и остави останалите.

— Ти знаеше какъв съм — продължи той вече с друг тон. — Виж само как се запознахме. Не може да се нарече дълго ухажване, нали? Какво можеш да очакваш от мъж, с когото си се чукала на първата среща?

После останаха нейните дрехи. През последните няколко месеца гардеробът й определено беше придобил тропически уклон. Всички тези тениски и къси панталони нямаше да й трябват. Не и в Лондон.

— Няма да можеш да издържаш себе си и бебето — рече ядосано. — С грошовете, които ти подхвърля здравната каса. Дори мизерниците от „Съни Вю“, които карат на социални помощи, ще те гледат отвисоко.

Ще оцелеем, мислеше си тя. Имам професия, семейство, ще оцелеем. Макар че не беше съвсем наясно как. Щеше да е различно да живее сама. Но не изпитваше нужда да го обяснява на Кърк. Сбогуванията винаги бяха болезнени и тъжни, но това беше за добро. Вече нямаше смисъл да обяснява каквото и да било.

— Ще се откажеш от този живот заради един мръсен и сбутан град? — Вече крещеше. — Ще се откажеш от слънцето и плажовете заради мрачните улици, дъжда и проклетото метро?

Остави много неща. Решението, че няма нужда от този излишен багаж, беше доста освобождаващо. Купищата летни дрехи. Банските костюми. И този мъж.

— Не сме правили секс от месеци. — Отново умоляваше. — Аз и ти, Меган. Връзката ни се крепи на онова, което направихме върху купчината палта. Съжалявам, много съжалявам, но ми липсваше човешки контакт. Можеш да го разбереш, нали? Някои хора могат да живеят без това. Други не. Тя беше шведка, двайсетгодишна, и си въртеше опашката пред мен. Какво трябваше да направя?

Меган затвори куфара. Нямаше нужда от тези дрехи. Можеха да пътуват с малко багаж. Най-добре. Обърна се към него и опита да му обясни.

— Просто мисля, че е редно да се обичаме. В общи линии ти си добър човек и беше добър приятел въпреки твоята шведка. Но нещата не потръгнаха както трябва от самото начало. Ако двама души имат дете, редно е да се обичат.

После Меган слезе на долния етаж и пое дъщеря си от бавачката.



— Всичко наред ли е? — попита Джак Джуъл.

Какво можеше да каже Кат на баща си? Можеше ли да му сподели, че единствените гащи, в които се побираше, бяха с размерите на цирков купол? Или че заради запека й се струваше, че са й напъхали тапа отзад? Или че се притеснява за така наречените „вагинални сълзи“? Не може да говориш с баща си за тези неща.

— Наред е — отвърна.

— Наистина? Имаш уморен вид.

— Всеки път като реша да подремна, бебето се заема с уроци по салса — усмихна се тя. — Но съм добре. Бебето е добре, така че всичко е тип-топ.

Джак влезе със залитане в апартамента, натоварен с торбите с покупки за бебето. Разтовариха ги на малката масичка и заразглеждаха с усмивка умалените копия на дрехи за възрастни, като джинсовото яке с избродираните хипарски цветя, маратонките „Найки“ колкото кибритени кутийки и бойните камуфлажни панталони като за кукла. Сърцето на Кат натежа, защото моментът изискваше повече хора. Двамата с баща й не бяха достатъчни, за да се порадват на бебешките дрешки.