Беше на трийсет и четири-пет, почерняла, с поддържано тяло, скъпи руси кичури в косата, без съмнение влиятелна персона в Лондон. Свикнала да получава всичко, което поиска. В Барбадос имаше много като нея.

— Болкоуспокояващите са най-доброто за вас — обясни Меган. — При бодлите на морския таралеж най-добре е да ги оставите сами да изскочат. Опитите да ги извадите повече ще ви навредят.

Жената се изпъчи. Несъмнено сигурно беше доста внушителна на някоя важна конференция. Сега с бодлите от морски таралеж в задника част от авторитета й някак се бе изгубил.

— Моля, не се обиждайте, но имате ли подходящата квалификация? — попита тя. — Или сте нещо като… не знам… медицинската сестра на хотела?

Меган се усмихна.

— Аз съм дипломиран лекар. Но ако не сте доволна от диагнозата ми, няма проблем да вземете такси и да отидете в спешното отделение на „Куин Елизабет“ в Бриджтаун.

Жената изглеждаше ужасена.

— В местната болница?!

— Много са добри в „Куин Елизабет“. Нека ви прегледат. Да чуете още едно мнение.

През прозореца видя как лодката за гмуркане спря близо до брега. Хора, облечени в неопренови костюми, се катереха или скачаха в плитката вода. Кърк беше сред тях. Хубаво. Можеха да обядват заедно. Меган се усмихна любезно на жената.

— Приятна почивка. Надявам се скоро да се почувствате по-добре.

Центърът по гмуркане беше на другия край на хотелския плаж. Меган мина през пищното фоайе, отвърна на поздравите на хотелския персонал и слезе на плажа. Морският бриз галеше лицето й и тя си пое дълбоко въздух. Това беше по-добър живот.

Но когато приближи центъра, видя Кърк да седи на плажа с едно момиче, облечено в неопрен.

Приличаше на една от онези шведки, които идваха на острова — освободена, независима и по-млада. Много по-млада, отколкото Меган си спомняше да е била някога. Кърк протегна ръка и отмахна мокър кичур коса от лицето на момичето. Дъхът на Меган спря. Преди да я забележат, тя се обърна и се върна.

После отиде с колата до източния бряг, паркира малката си витара на хълма над Батшеба и прекара следващите няколко часа в наблюдение как Атлантическият океан се разбива по скалните формирования.

Още не можеше да се прибере вкъщи.

Не беше настъпил моментът да освободи бавачката.



Полетът от Пекин до Лондон трае десет часа.

Момичето от „Бритиш Еъруейс“ на гишето сигурно беше харесало малката Уей, която от сладко бебе неусетно се превръщаше в чаровно детенце, защото тримата изведнъж се оказаха в салона за бизнескласа в самолета.

Джесика си бе представяла как гушка детето и отпива шампанско по пътя към дома. Само че се оказа все едно да пътуваш с дива маймунка.

При излитането малката Уей започна да пищи, когато я закопчаха с колана за скута на Джесика. Тя зави от гняв, когато не й позволиха да отиде до пилотската кабина. Три месеца след първата им среща беше добила опит в ходенето и с удоволствие го упражняваше при всяка възможност.

И макар че Паоло я люля, гушка и й обясни, че всичко ще е наред, тя си изплака очите през безкрайните часове над черните монголски планини, където времето вървеше назад и денят сякаш никога нямаше да свърши.

— Боже Господи! — промърмори един дебел бизнесмен, който беше изпил прекалено много чаши от безплатното шампанско.

Паоло, който държеше малката Уей, се обърна към него с побеляло от гняв лице.

— Сигурно ви е известно, че на бебетата е позволено да плачат. Съжалявам, че ви създаваме неудобство, наистина съжалявам, но на бебетата е позволено да плачат. И ако искате да кажете нещо за дъщеря ми — кажете го на мен. Не говорете за нея под носа си. Кажете го в лицето ми или си замълчете. Ясно ли е?

Уплашеният бизнесмен се скри зад своя Джон Гришам. Паоло се обърна, целият разтреперан, докато люлееше малката Уей.

Джесика не го беше виждала толкова ядосан. Съпругът й беше нежен, тих мъж — това бе една причините да се влюби в него.

Но когато дебелият бизнесмен в салона за бизнескласа се оплака от малката Уей, Паоло беше открил в себе си ярост, на каквато тя не подозираше, че е способен.

Странно, рече си Джесика, тази ярост й се стори най-естественото нещо на света.

Глава 25

Тази страна познаваше ураганите.

Зараждаха се някъде на изток от Барбадос и въпреки че можеха да връхлетят всеки ден от юни до ноември, обикновено заобикаляха острова откъм северната му част. Но не винаги.

Меган паркира витарата си на хълма над Холтаун. Беше взела Попи от детската ясла и сега детето радостно си играеше на столчето си с лилавия динозавър, наречен Барни. Меган погледна към хоризонта над морето и видя как небето почерня.

Облаците се сгъстиха и затъркаляха към острова и дъждът заплиска по стъклото на колата. Вятърът плющеше по палмите и свистеше.

— Не знам какво да правя, Попи — промърмори си тя. — Не знам дали да не се опитам да се доберем до дома.

Улиците вече опустяваха. Островитяните прибираха децата си, слагаха капаците на прозорците си и търсеха убежище. Една възрастна жена с малко дете под едната мишница и козленце под другата почука на стъклото на Меган.

— Искате ли да дойдете при нас, госпожо. Вие и малкото момиченце? Докато отмине. Този май се е засилил насам.

— Благодаря, но мисля да се опитам да стигна до вкъщи.

Жената кимна и отмина.

Меган включи на скорост и бавно се спусна към Сейнт Джеймс, като се страхуваше, че колата може да се подхлъзне на падналите от бурята палмови листа и захарна тръстика, разпилени по пътя. Звукът от вятъра в дърветата стана пронизителен и за първи път тя се изплаши, защото осъзна, че няма да има време да стигне до Бриджтаун.

Погледна в огледалото и видя, че Попи дърдори нещо на динозавъра си. Ако беше сама, вероятно щеше да рискува да стигне до вкъщи, но не и с бебето на задната седалка. Меган реши, че може да потърсят убежище в един от хотелите, докато ураганът удари или ги отмине, и се отправи към Мартиника и Доминика.

Почти беше стигнала до хотела, когато видя лодката за гмуркане. Беше изненадана от бурята или е била на някое от по-отдалечените места за гмуркане. Клатушкаше се несигурно към брега, бялото знаме плющеше лудешки.

Неговата лодка ли беше? Сърцето на Меган се сви.

Хотелското лоби беше почти опустяло, но Меган видя една позната на рецепцията.

— Ще я вземеш ли за пет минути?

Меган й подаде Попи, която запротестира, но се усмихна, когато жената започна да се възхищава на лилавия динозавър с престорен ентусиазъм.

Меган изтича и се подхлъзна на мокрия каменен под в лобито. Дървените капаци на минибара край басейна вече бяха спуснати. Един син плажен чадър се изтъркаля покрай нея и вятърът го вдигна във въздуха. Погледна към морето и я обзе паника, когато не видя лодката.

Напредвайки бавно, Меган се отправи към центъра по гмуркане в далечния край на плажа, а очите й се насълзяваха от вятъра и пясъкът пареше босите й стъпала.

Центърът изглеждаше опустял. Джетовете, морските каяци и ярките платна на уиндсърфовете бяха издърпани на брега, далече от бурята. Но вратата не беше заключена и вътре се долавяше някакво движение. Точно там го откри с шведската туристка, същото момиче, с което го беше видяла преди — в тъмната задна част на помещението сред нахвърляните празни кислородни бутилки, неопренови костюми и друга екипировка.

Вече бяха свършили и се бяха облекли, дори не се прегръщаха. Само че Меган не можеше да се самозаблуждава. Знаеше какво означава това. Означаваше, че отново е съвсем сама с дъщеря си.

А няма по-самотен човек от сам човек с бебе, помисли си Меган.



На витрината на автосалона на братя Барези, без да се притесняват от оживената улица в северен Лондон, двама младежи с качулки правеха нещо на вратата на едно алфа ромео.

Паоло застана на тротоара като вцепенен в очакване брат му всеки момент да се появи с бухалката в ръце или поне с мобилен телефон, избирайки 999.

Но от Майкъл нямаше следа и двамата качулати младежи продължаваха безпрепятствено делото си.

Паоло заблъска по стъклото. Вече бяха отворили вратата и звукът от алармата на колата заглушаваше виковете му. Когато успя да влезе вътре, те вече бяха в колата и този на мястото на шофьора пробваше кой от ключовете от връзката в ръката му ще влезе в стартера.

— Ей, вие! Малки копеленца, обадих се в полицията!

Те го погледнаха изпод качулките, като зли създания от Мордор, и изведнъж изскочиха от колата. Паоло се приближаваше предпазливо към тях и сега отскочи назад, когато те се втурнаха към него, а единият замахна с лост силно към главата му. После избягаха и той ги остави, щастлив да им види гърбовете. Остана сам в оплячкосания автосалон.

Бяха останали само две коли. Разбитата алфа ромео и едно старо мазерати. Две ферарита и едно ламборджини галардо бяха изчезнали. Половината от стоката им липсваше. По-добрата, изключително скъпа половина. Или беше продадена, или открадната. Или бяха забогатели, или разорени.