— Изплашена съм, плаша се какво ще стане с мен. — Оливия вече умоляваше. — Страхувам се в какво ще се превърна. Имам нужда някой да се погрижи за мен. Имам нужда от теб, Кат. Няма кой друг.

Кат втренчено погледна майка си. Може би ако я беше помолила за помощ преди двайсет години, тогава двете биха имали шанс. Но не можеш да го отлагаш твърде дълго, защото става безвъзвратно късно.

Колкото можеше по внимателно Кат се опита да се освободи от ръката на майка си. Но хватката на Оливия се затегна и сърцето на Кат заби учестено от силен страх. Сякаш беше сграбчена от миналото, все още чувстваше жилото на старите рани и съзнаваше, че никога няма да се освободи изцяло от всички онези съсипани години.

Очите им се срещнаха. Гласът на Оливия беше мек, но хватката й не отслабна.

Беше вкопчване на стар човек. Със стоманена решителност и физическа сила. Здравата хватка на човек, свикнал да става неговото, да пречупва другите според волята си. Кат усещаше как сърцето й тупти, долавяше парфюма на майка си, виждаше как старата жена се мъчи да си поеме въздух. Ноктите на майка й се забиха в плътта й, пет източника на болка, които се сляха в един, и ръката й започна да пулсира. „Дали някога ще ме пусне?“

— Остани с мен, Кат. Искаш да те моля ли?

Ала вече по-твърдо, Кат хвана китката на майка си и отблъсна ръката й. Двете жени отстъпиха крачка назад една от друга, като че ли изпълняваха някакъв древен танц.

— Не съм такъв човек — отвърна Кат.



Когато Паоло видя, че автосалонът на братя Барези беше заключен и потънал в мрак, той каза на шофьора на таксито да изчака.

Главата му все още беше замаяна от часовата разлика след полета. Позвъни и притисна лице към дебелото стъкло. За момент Китай му се стори като сън. Изложените коли на витрината бяха същите както преди да замине преди повече от месец. Пет седмици без нито една продажба? Лоша работа.

Твърде дълго беше отсъствал, сега му стана ясно. Само че трябваше много време, преди да станат бързи родители, а още не бяха стигнали доникъде.

Паоло се върна при таксито и даде на шофьора адреса на Майкъл. Колата запълзя по тясната Холоуей Роуд и Паоло беше обзет от нарастващо чувство на страх.

Беше зарязал Лондон и бе прогонил бизнеса от мислите си и това беше грешка. Само че нямаше друг начин да се справят с маратона, който се проточи пред тях преди малката Уей да може да си дойде у дома.

Преминаха през безброй интервюта в агенцията по осиновяване, дома за сираци и британското посолство. Целият им живот беше гледан под лупа — финансовото им състояние, психологическите им портрети, опита им с деца, пригодността им за осиновители. Всеки документ трябваше да бъде преведен на китайски, всяка оценка, преценка и препоръка и това отнемаше повече време от очакваното.

Единственото нещо, което ги предпазваше да не полудеят, бяха вълшебните моменти между бюрокрацията и чакането, дните, когато им позволяваха да изведат малката Уей на разходка в новата й количка около Летния дворец, пекинската зоологическа градина и площад „Тянанмън“, винаги до „Тянанмън“, толкова голям, че имаш чувството, че се разхождаш по луната. Возеха малката Уей, докато тя спеше, без да обръщат внимание на любопитните погледи и подигравателните усмивки както на местните, така и на туристите. Прекарваха даденото им време с дъщеричката им, уплашени от силната си обич към нея. Вече не бяха семейство от двама.

Сега, когато чакаха окончателното одобрение от китайските власти, за да могат да подадат молба за временен британски паспорт на малката Уей, мисълта, че може да я загубят, беше непоносима. Просто в главата на Паоло нямаше място да се кахъри за брат си и бизнеса. Но още преди таксито да отбие пред къщата на Майкъл, сърцето му се бе разтупкало, мислите му препускаха и вече си наваксваше изгубеното време.

Майкъл отвори вратата по панталон и мръсна тениска. Беше брадясал и с кръвясали очи. Докато се прегръщаха, Паоло си помисли, че има нещо металическо в дъха му. Той последва Майкъл вътре в къщата. По телевизията гърмеше някакво дневно шоу. Въздухът беше застоял.

— Искаш ли гроздова ракия? — попита Майкъл и взе бутилката от малката масичка.

— Не е ли малко рано?

Майкъл сви рамене и си наля. На италиански няма дума за алкохолик, беше им казал баща им.

Паоло се огледа. Кошарката на Клои си стоеше в дневната, пълна с разхвърляни играчки. Обаче там, където преди можеше да настъпиш играчки от Телетъбис, сега бяха разхвърляни бирени кутии и мръсни дрехи. Паоло вдигна пингвина на Клои и натисна копчето на изкуственото му краче. Само че вече не работеше.

— Къде са Наоко и детето?

Майкъл се прегърби на дивана.

— Осака. — Вниманието му все се отклоняваше към изкуствения смях от телевизора.

Паоло взе дистанционното и го изключи.

— Върнали са се в Япония?

Майкъл погледна брат си и кимна. Паоло седна до него и го прегърна здраво, залюля го като че ли бяха все още момчета и Майкъл току-що го бяха набили.

— Казах ти, Майкъл. Казах ти, че това ще се случи.

— Не че съм имал много жени. — Гласът на Майкъл се давеше. — Имах една в повече от позволеното. Една в повече. Една над общоприетото.

Отвратен, Паоло пусна брат си и в лицето го лъхна силната миризма на ракия.

— Може би ще се върне.

Майкъл взе да рови върху масичката, вдигна чифт захвърлени спортни панталони и намери документите, които търсеше. Подаде ги на Паоло. Беше писмо от адвокат. Студените и официални думи заплуваха пред очите на Паоло. Неприемливо поведение. Разумна финансова издръжка. Молба за бракоразводно дело. Семейното жилище.

— Съжалявам, Майкъл.

Никога няма да допусна това да се случи с мен, помисли си Паоло. Това се случва само на мъже като брат ми.

— Никога не знаеш — рече Майкъл, сякаш бе прочел мислите му. — При нас никога няма да се получи като при татко. Да си стоим вкъщи всяка вечер. Да сме щастливи с една жена. Знам, мислиш, че съм лош.

— Обичам те, тъпчо!

— Но ме смяташ за лош човек. Но аз не съм лош човек, Паоло. На всекиго може да се случи. На теб също.

— Майкъл, скоро се връщам. Оценявам това, което направи за мен, докато ме нямаше. Само ако можеш да задържиш крепостта още малко.

— Реших днес да си взема свободен ден. — Той взе дистанционното и го насочи към телевизора, който избухна с гръмка музика и силен смях. — Бизнесът е малко замрял.

— Нищо. Ти вземаш решенията. Но слушай, Майкъл. Всички мои кредитни карти са извън лимит. Отседнали сме в Пекин, а там животът не е по-евтин от Лондон, нито от Хонконг. Само още няколко седмици и се връщаме с Джесика и детето. Сигурен ли си, че ще справиш дотогава?

Майкъл отново напълни чашата си.

— Няма проблем. Какво друго може да се случи?

Глава 24

В бретона на малката Уей се бе закачило парченце от корнфлейкс.

Само Паоло беше там, за да го види. Джесика прекарваше поредния ден на опашката в британското посолство. Всеки ден ходеше дотам, вземаше си номерче само за да й кажат няколко часа по-късно, че все още няма новини. Молбата за паспорт на малката Уей още не беше обработена.

Така че в скромната им стая в пекинския „Шератон“ само Паоло видя мокрото парченце от зърнена закуска, увиснало върху косата, която никога не е била подстригвана, и нещо в гледката на това парченце, увиснало над невинното съвършенство на това лице, докосна сърцето му и събуди чувства, които дори не можеше да назове.

Това беше само един миг в живота на дъщеря му, който един ден ще бъде загубен завинаги, но не преди последния му час на тази земя. Винаги щеше да си спомня за парченцето от корнфлейкс върху бретона малката Уей.

Паоло знаеше, че се превръща в друг човек сега, когато всичко в това дете — особено парченцето в рехавото й бретонче — го караше да се замисли за преходността на живота и мимолетната му красота. Паоло се превръщаше в баща и сърцето му вече не му принадлежеше.

Сега тя беше тяхна дъщеря. Имаха документи на два езика за доказателство. В Пекин ги задържаха само опашките, бюрократите и безкрайните часове в британското посолство. Така че малкото им семейство засега беше с вързани ръце, изморено от кръстосване на площад „Тянанмън“. Стояха си в хотелската стая, където климатикът тихо бръмчеше.

Малката Уей започна да се върти неспокойно на високото столче и заплака от недоволство. Шепнейки успокоително, Паоло сръчно й забърса лицето, извади от устата й залъгалката „Хелоу, Кити“ и я вдигна от столчето.

— Време е за сън, красавице.

Хвана бебето с една ръка и отиде до прозореца — трийсет етажа по-надолу гъмжащите от движение кръгообразни улици на Пекин бяха огласяни от клаксони и тромби в сумрачната светлина — и той дръпна завесите.

Нежно я сложи да легне на подложката за преобличане, провери й пелената, подуши въздуха и я докосна, за да провери дали не е мокра. Когато със задоволство установи, че не е направила нищо, той я сложи в креватчето и застана от Джесината страна на леглото. После отиде до CD плейъра, който стоеше под огромния телевизор с плосък екран, и сложи единствения диск на малката Уей.