В „Хакни“ се бе грижила за пристрастени към хероина, наръгани с нож, алкохолици, хронично затлъстели и всички онези жители на „Съни Вю“, които пушеха до смърт. Тук беше много по-вероятно да я повикат да се погрижи за цицина на главата на някой турист, пострадал от паднал кокосов орех.

Като че ли никой не пострадваше сериозно и никой не умираше, а ваканцията никога не свършваше.

Почувства как Кърк се размърда до нея и се направи на заспала, докато той се претърколи и простена в тъмното — за всеки случай, ако той поискаше да правят секс, а тя нямаше време да измисли извинение. Така и не можаха да възродят страстта от първата нощ.

Ала той не се събуди, не понечи да я прегърне, така че Меган продължи да лежи в тропическата нощ, заслушана в поривите на вятъра и свистенето около Батшеба, на другия край на рая.



Кат се качи на асансьора към апартамента на майка си.

Дори четвърт век по-късно, все още част от нея завинаги си оставаше онова будно единайсетгодишно момиче, само крака, ръце и очи, което наблюдаваше как майка му се гримира, усмихва се на отражението си в огледалото, а нейният единайсетгодишен свят е на път да се разпадне.

„Ти си моето голямо момиче, Кат. Джеси също е голяма, но тя е плашлива, а Меган е още бебе. Но ти си моето голямо, голямо момиче и аз съм сигурна, че ще проявиш смелост, нали?“

Кат беше кимнала неуверено, а после дойде таксито с мъжа на задната седалка, който чакаше да отведе майка й завинаги.

В следващите години, когато Кат и сестрите й страдаха от хиляди рани заради липсата на майка, тя наистина се опита — опита се с всички сили да бъде смела. Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на майка й — тя все още се опитваше.

Страхуваше се, че майка й винаги ще има властта да я наранява и тя никога няма да бъде достатъчно смела.

Кат позвъни и лицето на Оливия се появи пред нея.

— Носиш ли го?

Кат кимна.

— Нося го.

Влязоха в апартамента. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше от онзи далечен ден, когато се опита да дойде да живее със сестрите си при майка им, но беше безупречен както тогава, недокоснат от мръсни детски ръчички. Имаше снимки на майка й, млада и красива, в усмихнатата компания на хора, всичките по-известни от нея. Някога тези снимки й изглеждаха непоносимо бляскави, а сега й изглеждаха по-скоро жалки, почти трогателни.

Тези второразредни комедийни актьори, сантиментални мъжаги от телевизията — толкова много, всички онези печени ченгета, непокорни частни детективи и прототипи на Джеймс Бонд — и залязващите старлетки, повечето отдавна забравени. Това ли беше най-доброто, на което майка й е била способна? Заради това ли се отказа от децата си? Заради някакъв второразреден хубавец от задната седалка на таксито и краткотрайна слава? И все пак дори Кат се засегна, когато не видя нито една снимка на себе си и сестрите си. Ядоса се на себе си и си рече: „Защо изобщо ми пука?“

От съседната стая се разнасяше шум от някаква домакинска работа. Черното лице на прислужницата се показа на прага, после изчезна.

— Бременна си — изрече майка й и запали цигара.

— Точно така — отвърна Кат. — Както и да е, запали си.

— Познавам ли бащата?

— Бащата е извън играта.

— Боже, Боже! Заряза те, а?

От две минути съм в стаята, помисли си Кат, а вече се хванахме гуша за гуша. Трябва да се издигна над това.

— Не му позволих да се задържи толкова, че да го направи. — Майка й повдигна вежди. Дали тази обиграна реакция всъщност значеше нещо? — Помниш ли какво ми каза веднъж? — попита Кат. — „Родителите съсипват първата половина на живота ти, а децата — втората.“

— Така ли съм казала? — изкикоти се Оливия, явно доволна от себе си. — Е, вярно е.

— Хубаво, ами твоите партньори? Струва ми се, че са ти съсипали живота повече от всеки друг. Обаче само ако го допуснеш. Ако им позволиш.

Майка й прихна отново.

— Да не си от онези бандити на сперма, за които все пишат по вестниците?

— Бандити на сперма?

— Една от онези жени, които използват мъжа само докато надуят корема.

— Да, точно такава съм аз. Бандит на сперма. Ето. Каквото поръча.

Кат отвори чантата си, извади пакет цигари и го подаде на майка си. Оливия затвори открехнатата врата, през която се мяркаше лицето на чистачката, после разгледа съдържанието на пакета — нещо, увито в сребристо фолио.

Тя хвърли поглед към затворената врата и разви фолиото, откривайки голяма буца хашиш.

Мрачно се усмихна на Кат.

— Сигурно ти е било трудно.

Кат поклати глава.

— От петнайсет години си имам работа с кухненски персонал. Някои от тях са доста дива команда. Не беше толкова трудно.

— Нямах предвид купуването на наркотици, скъпа. Имах предвид идването ти тук.

— Няма проблем. Има и телефонен номер. Ако е действащ, разбира се. Ако някога поискаш още.

Кат подаде на майка си рекламен кибрит на „Мама-сан“ с изписан номер от вътрешната страна на капачето.

— Обади се на този номер и търси Мръсния Дейв.

Оливия поклати глава.

— Да потърся… Мръсния Дейв?!

— Точно така. Той е човекът, който се грижи за кухненския ни персонал.

— Под „грижи се“ имаш предвид, че им продава наркотици?

— Не, имам предвид, че идва веднъж седмично и им глади.

— Сериозно ли очакваш от мен да се обадя на някой си с прякор Мръсния Дейв и да си купя наркотици от него?

Кат въздъхна.

— Не ме е грижа какво правиш. Това е за теб, не е за мен.

— Ти си една безчувствена кучка — озъби се Оливия и се наежи.

— Ами имах добра учителка — троснато изрече Кат.

После прехапа устна. Спомни си, че през няколкото години, през които майка й се бе задържала у дома, никога не беше ги шамаросвала, но когато се ядосаше, имаше навика да хвърля обувки. Кат не искаше днес майка й да хвърля обувки. Тя беше болна жена, а Кат искаше да се прибере, да полегне и да почувства как бебето напира в границите на малкия си свят.

— Знаеш ли какво да правиш с това нещо? Нагряваш го…

Оливия вдигна ръка.

— Не съм ти някаква леля — стара мома от Брайтън. Господи! Моето поколение измисли културата ви.

— Това не е моята култура.

Кат се обърна да си ходи.

— Наистина оценявам жеста ти — каза Оливия с омекнал тон, докато пръстите й нервно опипваха кибрита. — Идването ти тук. Да правиш това за мен. Знам, че изтече много вода. Виждам сестрите ти. Но теб никога.

Кат се обърна с лице към нея.

— Е — рече, — причината е в теб, не в мен. И недей да ставаш твърде сантиментална. Направих го само защото Меган ме помоли.

— Смятах ви за много красиви, знаеш ли?

— Какво?

— Вас трите. Теб и сестрите ти.

Кат се изсмя.

— Меган е хубава, Джеси може да бъде наречена красива, но не и аз.

— Не се подценявай, скъпа. Имаш страхотни крака. Имам един приятел — психоаналитик — и той смята, че това е част от проблема. Трудно е за една жена. Дъщерите ти започват да се превръщат във великолепни жени точно когато всичко в теб тръгва на юг. Красиви деца, които порастват красиви жени. Моите три момичета.

— Твоите три момичета?!

Кат остави твърдението на майка си да увисне във въздуха и мълчанието говореше: „Нямаш право да ни наричаш по този начин.“

Оливия присви очи, докато четеше номера на Мръсния Дейв, а ръцете й трепереха. Вече е стара жена, помисли си Кат. Кога майка ми се превърна в стара жена?

— Много е трудно сега, когато ги няма и двете. Меган в Барбадос, Джесика още в проклетия Китай. Колко още ще стои там?

— Сигурна съм, че и двете са ти изпратили картички.

— Знаеш ли защо ми е необходимо това? Знаеш ли защо се превръщам в наркоман в залеза на живота си?

— Меган ми каза. — Пауза. — Съжалявам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не бих пожелала това на никого.

— Не ми обръщай гръб, Кат. Този специалист, при който ме изпрати Меган — не е добър. Болката се засилва. И треперенето. Знаеш ли кое е най-смешното? Ем Ес не ти съкращава живота. Мускулите ти отказват, трепериш като лист и ослепяваш като прилеп. Но не те убива. Трябва да живееш с нея.

Светът е жесток, помисли си Кат. Попитай трите деца, които изостави. Само че днес й беше трудно да мрази майка си. По-трудно от всякога.

— Надявам се това нещо да ти донесе някакво облекчение. — Посочи цигарената кутия. — Искрено се надявам.

Изведнъж Оливия я хвана за ръката. Кат почувства дългите кокалести пръсти на майка си да се забиват в плътта под лакътя. Беше здрава хватка, каквато прилагаш на своеволно дете, което се кани да извърши някоя пакост. Изненадата от неочакваното физическо съприкосновение с майка й я остави без дъх.