Скок, подскок — всички подскачат!

Скокни до океана и бързо се гмурни.

Скок, подскок — всички подскачат!

Не искаш ли да си скоклив пингвин?

Докато пингвинът пружинираше, Клои клатеше глава и се усмихваше на себе си.

— Това е ново — отбеляза Джесика. — Тази работа с главата.

— Отскоро разбра, че главата й може да се движи и настрани — обясни Наоко.

След като излязоха от кафенето, спряха да си вземат довиждане. Наоко погали спящото личице на Попи, а Джесика се наведе да целуне Клои и по настояване на детето — пингвина.

Тогава ги видяха.

Майкъл и жената си вземаха своето довиждане пред „Хилтън“. Страстното им целуване изглеждаше не на място сред бизнесмените и бизнесдамите в скучните им сиви униформени костюми. Майкъл и Джинджър, рецепционистката, която се раздаваше щедро.

Джесика погледна Наоко. Джинджър беше с десет години по-стара от приятелката й и не можеше да й стъпи на малкия пръст по хубост. Тогава защо? Защо един мъж ще рискува да изгуби съпругата и детето си заради стара шаврантия като тази?

Клои се възползва от паузата в сбогуването и включи пингвина си.

Скок, подскок — всички подскачат!

Наоко се наведе и изключи пингвина, като каза само една дума на дъщеря си:

— Достатъчно!



Когато бебето най-после заспа, те се любиха — нищо общо със страстното единение от първия път върху палтата на партито, по-скоро секс, който според Меган беше подходящ за библиотека — безшумен и тих, съблюдаващ табелите „Тишина, моля!“.

Тя обаче харесваше този мъж, който я беше дарил с дете и бе прекосил света, за да ги намери, и с всеки изминал ден все повече го харесваше.

Знаеше всичко за втората му работа с разнасянето на сандвичи, макар че не се издаваше, и тази слугинска работа не го правеше жалък в нейните очи. Трогваше я. Не го правеше да изглежда неудачник пред нея, по-скоро й се струваше истински мъж. Би направил всичко за тях. Затова тя му се доверяваше.

— Мислех си, че ще мога да променя нещо тук — прошепна тя. — Наистина го вярвах. А виж ме сега. Като всички останали. Раздавам антидепресанти и викам социалните служби.

— Не можеш да помогнеш на тези хора — прошепна в отговор той. — Те са прекалено бедни, прекалено болни, твърде отдавна се тъпчат с нездравословна храна, наркотици, цигари и пиячка. Прекалено глупави са.

— Не, има и добри хора. — Сети се за госпожа Съмър, боксьора и Дейзи. Сети се за добротата и почтеността, които успяваха да се съхранят в тези долнопробни квартали. — Не всички са еднакви.

— Сега трябва да мислиш за Попи. За нас. Говоря сериозно, Меган. Трябва да се махнем.

Тя се усмихна на думите му. Струваше й се, че той беше прекарал живота си в мечти да отиде на някое ново място. Някъде, където морето беше по-синьо, плажовете по-бели и водата по-чиста. Как, по дяволите, се бе озовал в „Хакни“?

— Къде например?

— Говоря сериозно, Меган.

— Не ти се подигравам. Честно. Харесва ми. Харесва ми идеята да се махнем от тази мизерия.

Той я прегърна въодушевен.

— Някъде, където има свястна школа по гмуркане. Където мога да преподавам. Това са най-хубавите кътчета на земята. Във всеки голям плувен център с радост биха ме взели на работа. Индийския океан. Карибите. Дори у дома — в Австралия.

Тя вече не се усмихваше.

— Мислиш, че искам цял живот да се излежавам на плажа? Смяташ, че бих се отказала от професията си?

— Навсякъде има нужда от лекари. Защо трябва да практикуваш на място, където не те уважават? Където е мръсно, пълно с пияници и невежи копелета?

— Мразиш Лондон.

— Вярно е. Не съм тук заради мястото. Тук съм заради теб и детето ни.

— Тук мога да направя нещо добро. Не си прав — а дори да беше, какво според теб правят лекарите? Мислиш ли, че трябва да лекувам само богатите? Добрите? Не става така. Не за това съм обучена.

— А за какво си обучена? Не за такъв живот. Със сигурност.

Меган разрови паметта си. През годините на следване със сигурност бе имала представа за себе си като лекар.

В тези представи тя беше спокойна, любезна и безкрайно способна. Даваше надежда на отчаяните. Такива работи. И за миг не си бе представяла, че ще бъде заплашвана физически от пациентите си. Мислеше, че ще са й благодарни, че ще я обичат дори или поне ще я уважават. Никога не бе предполагала, че някои от тях ще я възприемат като надута крава от средната класа, която ги лишава от жадуваните хапчета и им вгорчава живота, като се обажда на социалните работници. Освен всичко Меган никога не беше предполагала, че ще се чувства толкова изморена.

— Предполагам, че исках да променя нещата. Да, точно така. Исках да ги направя по-добри. Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че ти не можеш да спасиш света, Меган. Погледни нас. В смисъл, виж ни как се мъчим с бебето всяка нощ. Това мъниче не престава да плаче и ние се чувстваме, сякаш небето се срива над нас.

Бебето се размърда в креватчето до тяхното легло.

— Говори по-тихо — прошепна Меган.

— Как ще спасиш света? — изрече шепнешком Кърк. — Та ние дори не може да се погрижим за себе си.

Глава 22

От прозореца им в „Риц-Карлтън“ Джесика можеше да наблюдава двайсет и четири часовия несекващ шум и оживление на хонконгското пристанище.

Имаше нещо вълшебно в това място, но не можеше да определи какво, защото все й се изплъзваше. Това беше град, който непрекъснато се обновяваше и самосъздаваше, където новите мечти изместваха старите и където и да погледнеш, виждаш земя, отнета от пристанището — лъскавите небостъргачи бяга издигани върху нея още преди почвата да изсъхне.

В самото пристанище имаше плавателни съдове от всеки вид и епоха. Кораби с подводни криле, които превозваха комарджиите до Макао, пухтящи влекачи, които придружаваха огромни пътнически кораби, древни дървени джонки с оранжеви платна и превоза, без който не можеше — зелено-белите корабчета на ферибота, които сновяха между Сентрал, Уончаи и Цим Ша Цуи. Някога Джесика бе попаднала на един стар филм късно през нощта, в който един мъж се влюби в момиче, което видя за първи път на ферибота „Стар Фери“. Джесика си помисли, че корабчето е добро място да се влюбиш.

Хаотичната пищност на пристанището беше обрамчена от двата блестящи хоризонта: корпоративните кули на остров Хонконг, които се намираха срещу гората от големи жилищни сгради откъм Коулун, и отвъд тях — зелените хълмове на Новите територии.

Джесика знаеше какво се намира от драгата страна на хълмовете и изведнъж осъзна, че иска да отиде там, искаше да разгледа страната, докато имаше възможност. Кой знае дали някога щеше да дойде отново в тази част на света?

— Искам да видя Китай.

Паоло не отговори.

Лежеше на леглото, след пет дни все още изтощен от часовата разлика, и вяло прелистваше брошурите от автомобилното изложение. На обложката на брошурата, която държеше, две китайки в саронги бяха седнали на покрива на някаква скъпа кола.

— Паоло? Искам да видя Китай.

— Китай? Скъпа, та ти го гледаш в момента.

— Не това имам предвид.

— Че на кого, мислиш, принадлежи сега Хонконг? Не на нас, Джес. Британците се прибраха вкъщи. Край на империята.

— Имам предвид континента. Отвъд границата. Сещаш се. Народна Република Китай.

Той се намръщи.

— Може да го направим, ако искаш, но не мисля, че е хубаво като тук. Басирам се, че тези комунисти не могат да направят едно свястно капучино. Защо просто не си останем в Хонконг?

— Все пак искам да го видя. Докато сме тук. Кой знае дали някога отново ще дойдем?

Той се изтегна и се усмихна, отдаден на това странно сънно състояние, без да може съвсем да повярва, че се намира в петзвезден хотел на другия край на света. Харесваше му да съзерцава Джесика на фона на прозореца, полуобърната към него, а късното следобедно слънце осветяваше красивото й лице. Нищо не би могъл да й откаже.

— Ела тук, малка хитрушо, и ще поговорим.

— За какво? — засмя се тя. — Нали си изморен?

— Добре де, добре, ще отидем до Китай. — Той се проза и захвърли брошурата. — Един ден ще е достатъчен, нали? В смисъл, колко време му трябва на човек, за да разгледа Китай?

Паоло затвори очи, а Джесика се обърна към гледката точно когато едно корабче „Стар Фери“ акостираше долу. Тълпи от добре облечени служители с черни коси слязоха на брега и се отправиха към работните си места в Сентрал.

Повечето от тях вероятно живееха в небостъргачите, които се виждаха от страната на Коулун, изникнали като гора на върха на Китайския полуостров. Там ги очакваха семействата им, когато се върнеха със „Стар Фери“. Съпрузите и съпругите. Вероятно две от онези красиви дечица с прически като камбанки, безупречни в училищните си униформи, които се подготвяха за бъдещето си и за бъдещето на това чудесно място.