Кат пресуши чашата си и внимателно я остави.

— Знаеш ли кой е истинският проблем, Бригите? Не са самодоволните майки. Старите озлобени чанти като теб са проблемът.

— Старите озлобени чанти като мен?

— Да, старите агитатори като теб, които се боят, че едно бебе ще им развали стила на живот. Трябваше да си родиш едно дете, Бригите. Щеше да те направи по-добър човек.

— Стига, Кат. Нека не се караме. Не те уволнявам. Знаеш, че имам нужда от теб.

Кат си взе палтото.

— Знам, че не ме уволняваш, Бригите. Защото аз напускам.

Кат не се обърна, когато Бригите я повика, и излезе от „Мама-сан“. Много умно от нейна страна!

Беше чувала за жени, загубили работата си по време на отпуск по майчинство — подобни случаи колкото щеш. Обаче не си спомняше някоя да е попълнила редиците на безработните само защото е забременяла. Тя погали корема си надолу-нагоре и се запита какво ще прави. Какво ще правят тримата? Малкото й семейство.

Пред ресторанта в дъжда я чакаше Джесика.

— Не исках да се получи така — каза тя.

Кат не беше сигурна какво точно искаше да й каже сестра й. Не е искала да се измокри до кости? Не е искала да изпитва гняв и болка? Не искаше да е бездетна в семейство, изведнъж пълно с майки?

Кат не знаеше какво точно има предвид Джесика, но знаеше как точно се чувства.

Затова прегърна сестра си, долови уханието на „Калвин Клайн“ и кафе и я притисна силно, защото много я обичаше, нейна плът и кръв, също част от малкото й семейство, и през тези няколко мига в дъжда пред празния ресторант двете забравиха за бебето, което вече растеше между тях.



Когато не плачеше, Попи лежеше между родителите си и те я гледаха като заредена бомба, способна да избухне в лицата им всеки момент.

Бебето спеше, но не и възрастните. Едва си позволяваха да дишат, за да не разбудят бебето.

Все още имаше нещо наистина поразително в плача й. Кой би повярвал, че такова малко телце е способно да произведе този пронизителен чист звук, пълен с мъка, гняв и ярост? Родителите — капнали и изплашени, неспособни да си разменят и дума, която да не е свързана с бебето и смущаващия й режим на спане — бяха поразени.

Със сигурност това беше най-шумното бебе в човешката история.

Първите млечни зъбчета на Попи бяха наболи през влажните й розови венци, от което мъничкият й почти несъществуващ нос беше започнал да тече и това беше достатъчно да създаде тотален хаос в техния малък дом.

Малко преди зазоряване Меган най-накрая се унесе в неспокоен сън, но минути след това часовникът я стресна.

Сега с мъка изкачваше стъпалата на „Съни Вю“, замислена за бебето, това загадъчно гардже, което неусетно се бе настанило в центъра на техния свят, на живота им, променен до неузнаваемост.

Когато Джесика дойде, за да поеме Попи, съвършеното току-що измито лице на бебето — лице, от което сърцето на Меган се свиваше от любов по начин, непостижим за ничие мъжко лице — грейна от радост.

Попи беше щастлива да види Джесика. Бебето разпознаваше леля си. И докато Меган вървеше по осеяните с боклуци бетонни коридори на „Съни Вю“, се питаше дали бебето не харесваше повече Джесика от собствената си майка. Дали Попи даже обича Джесика? В края на краищата, кой можеше да я вини?

Джесика беше спокойна и любяща с бебето. Меган — перманентно нервна и напрегната, съвсем не майката, която искаше да бъде, и не всичко можеше да бъде оправдано с липсата на сън.

Меган вечно очакваше да се случи нещо ужасно. Понякога, когато Попи беше заспала, изтощена от плач, Меган лежеше до креватчето й и се мъчеше да чуе дали дъщеря й диша, да се увери, че е още жива. В продължение на часове най-голямото желание на Меган беше дъщеря й да заспи, но когато бебето спеше като труп, Меган примираше от ужас.

Беше заробена от любовта към дъщеря си и никога нямаше да бъде свободна. Първата любов в живота й, от която не можеше да си тръгне, единствената любов, която нямаше да загърби, безкрайна любов. Тази мисъл я радваше и депресираше.

Тя почука на олющената врата.

Не последва отговор, макар че отвътре се чуваше музика — Джъстин Тимбърлейк обещаваше да те забавлява цяла нощ. Тя почука отново, по-силно и по-продължително. Накрая отвориха вратата и Меган се оказа сред миризма на постоянна мизерия.

По мебелите висяха купища непрани дрехи. Въздухът вонеше на цигари и хашиш. Едно мършаво куче ровеше из остатъците от доставена храна.

— Искам истински лекар! Дипломиран! Знам си правата!

— Вече съм дипломиран и напълно правоспособен лекар, госпожо Марли.

Лицето на госпожа Марли се изкриви от подозрение.

— Че кога стана това?

— Миналата седмица.

Някак си успя да премине през сборното оценяване. Имаше вечери, когато до късно през нощта пишеше отчетите за практическата си работа, докато Кърк люлееше пищящата им дъщеря, и изтощителни сутрини в кабинета, когато записваше на видео консултантските си умения — не беше лесно да фокусираш камерата, докато преглеждаш простатата на някакъв пенсионер. Лоуфорд я наблюдаваше и си водеше бележки за отчета на ръководителя на стажа.

Освен това имаше изпит, който представляваше тест „избери верния отговор от посочените“ и Лоуфорд имаше право — Меган, принцесата на изпитите, можеше да го вземе и насън. Което почти стана: очите й се затваряха над листовете, главата й клюмваше, а по пуловера й избиха жълти петна от кърма.

— Честито, докторе — изрече подигравателно госпожа Марли.

— Благодаря.

— Да се надяваме, че сега, като си истински лекар, няма да допускаш повече грешки.

Меган не обясни на госпожа Марли, че в крайна сметка трябва само да издържи последната година като стажант семеен лекар, демонстрирайки така наречената „минимална компетентност“. Всички тези години в академията, ужасите в спешните отделения и отделенията по травми и злополуки, после дванайсетте месеца като стажант, приемане и изпращане на болни и умиращи, Роналд Макдоналд на медицинската професия, и накрая ти казват, че си горд притежател на „минимална компетентност“.

Ами да, мислеше си Меган, това съм аз, малката госпожица Минимална Компетентност.

— Какъв е проблемът, госпожо Марли?

— Пустите ми нерви. — Тя се изпъчи отбранително и скръсти ръце пред внушителната си пазва. — Не съм душевноболна. Не съм луда. Просто не мога да се надигна от леглото сутрин. Не мога да изляза от къщата.

— Имате агорафобия ли?

Госпожа Марли погледна неразбиращо.

— Да ме е страх от паяци ли?

— Не обичате да излизате навън?

Тя кимна.

— Пих хапчета, но свършиха.

Меган се консултира със записките си.

— Изписаните лекарства е трябвало да ви стигнат за още две седмици.

— Да, ама не са.

— Вземате ли ги според предписаната доза?

— Не ми действаха, шибаните хапчета. Затова удвоих дозата.

— Госпожо Марли — въздъхна Меган, — доктор Лоуфорд ви е предписал мощен трицикличен антидепресант. Той контролира нивото на серотонина в централната нервна система. Не можете просто…

— Знам си правата — упорстваше госпожа Марли.

Дейзи влезе в стаята и започна вяло да гали изпосталялото куче. Меган отиде при нея и клекна. Детето беше облечено само с една мръсна тениска. Изглеждаше непрана от дни.

— Дейзи, миличка, не трябва ли да си на училище?

— Мама каза, че не трябва да ходя, госпожице.

Госпожа Марли избухна.

— Как ще ходи на училище, като не мога да излизам навън? Глупава тиква!

Меган се изправи.

— Много съжалявам. Не искам да го правя, но се опасявам, че се налага да повикам социалните служби.

Лицето на госпожа Марли потъмня.

— Социални работници? Не искам никакви лайняни чиновничета тук.

— За това дете не са полагани грижи. След като не сте добре…

Дейзи започна да хлипа едва доловимо, сама на себе си.

Меган постави ръка на рамото на детето и се обърна към майката:

— Никой не иска да ви отнеме Дейзи. Не и ако може да го избегнем.

— Ако може да го избегнете? Брат ми ви подреди преди и пак ще го направи!

Госпожа Марли пристъпи към Меган и Меган се отдръпна от майката и детето. Стомахът й се сви и й прилоша. Не приличаше на никой друг страх, изпитван досега.

Защото ако нещо се случеше с нея, какво щеше да стане с бебето й?



Джесика и Наоко бутаха количките сред следобедните тълпи.

Попи спеше в количката с три колела, докато Клои седеше изправена в своята, очите й като копчета светеха от любопитство, а в ръце държеше усмихнатия пингвин. Никога не се разделяше с него.

Когато жените спряха да изпият по чаша кафе, Клои постави пингвина на пода и натисна копчето на едно от късите му дебели крила. Той внезапно оживя и започна да пее с механичния си глас: