Рори нямаше отговори на въпросите на възмъжаващия си син.

Имаше и нещо друго. Бебето — това вълшебно неродено дете — отмерваше границите на живота на Рори. Когато се роди Джейк, Рори не се бе замислял колко ще живее. Не му беше хрумвало. Приемаше за даденост, че ще бъде до Джейк поне докато порасне — така и стана.

Рори обаче вече не беше в първа младост. Преди Кат да дойде в залата, го почувства по време на часа. Наболяването и протестите на стави и мускули, които са прекарали половин век на тази планета. Още можеше да направи маваши-гери, висок ритник със завъртане, който можеше да ти свали шапката, но след това изгарящата болка в коляното му показа, че времето му изтича.

Когато се родеше бебето, той щеше да е превалил петдесетте. Спомняше си баща си на тази възраст. Старец, животът му наближаваше своя край, само десет години го деляха от масивния инфаркт, който го отнесе в гроба.

Рори можеше да си каже, че сега е различно, че е друго време. За разлика от баща си никога не бе пушил. За разлика от много свои връстници никога не беше вземал наркотици. Работата му го поддържаше във форма — в по-добра форма, отколкото можеше да се желае за годините му.

Но само идиот би отрекъл хода на времето. Когато детето му станеше тийнейджър, Рори щеше да е старец. Ако доживееше дотогава. Ако не починеше на същата възраст като баща си. Ако избегнеше рака, инфарктите и мозъчните удари. Ако не го сгазеше автобус.

Ами ако нещата, които се случиха в миналото, се повтореха отново? Ако преживяното се повтореше? Ако се разделят с Кат, както с майката на Джейк? Ако не успеят да запазят връзката си по-дълго от всички негови връзки досега?

Поколението му беше свикнало да се ръководи във връзките и браковете си от три неща — смяната на много партньори, изпортване и офейкване. Тези три принципа бяха определящи.

И като всяка морална или аморална житейска философия те определено носеха някакви ползи.

Никога нямаше да срещне Кат, ако съпругата му не се беше влюбила в друг. Спасяването от разрушения му брак бе отворило пред него възможността да се запознае с любовта на живота си. Това ново бебе нямаше да съществува, ако не беше посетил съда по бракоразводни дела.

Най-много обаче съжаляваше за разтрогнатия си брак, най-голямата му болка, която го мъчеше и до днес, бе да гледа как умното слънчево дете, какъвто беше синът му, се превърна в отчуждено и наплашено момче, което нямаше доверие никому.

Али безгрижно приписваше тази промяна в Джейк на юношеството. Но дълбоко в душата си, с вина, която щеше да изпитва до сетния си ден, Рори знаеше, че е заради развода.

Али обичаше да се преструва, че сега тримата бяха по-щастливи отпреди, когато бяха заедно. Вероятно самозаблуждението й за Джейк беше начин за справяне. Понеже как можеше един родител да живее с мисълта, че е нанесъл на детето си неизличими за цял живот рани?

Спомни си старите чувства, бездънния гняв и тъгата от развода, чувството, че отнемат детето му. Спомни си как Али и Джейк отидоха да живеят с мъжа, който щеше да върне щастието за нея. На Рори не му бе позволено да се обажда и да пожелава лека нощ на Джейк — „посегателство на личното ни пространство“, го наричаше Али, — затова отиваше с колата до къщата им, паркираше отпред и чакаше да изгаснат лампите в стаята на сина му.

Лека нощ, лека нощ.

Дали някой ден нямаше да паркира пред дома на някой непознат и да гледа как угасва осветлението в стаята на бебето, което чакаха?

— Това е най-хубавото нещо на света — повтори и нежно положи длан на корема й. Наистина го чувстваше.

Не намери обаче думи да й обясни, че бебето отмерва отреденото му време, че му напомня за тленността на живота му — начин, по който природата му казваше, че всичко на този свят си има край.

Глава 21

— Голяма веселба! — възкликна Бригите пред Кат. — Ще успееш да вместиш и бебе, преди да чукнеш четирийсетака! Няма шега! Ще го изстреляш в последната минута! Мисля, че е… голяма веселба!

Кат се усмихна неуверено.

— Ами… още не съм съвсем готова за промяната.

— Не, не, не — възрази Бригите. — Не ме разбирай погрешно. Поздравления — на теб и Рори естествено. Кой би помислил, че ще излезе такъв куражлия? Просто мисля, че е забавно. Почакай малко.

Бригите се скри в кухнята. Вечерта едва започваше и „Мама-сан“ беше празен, чуваха се само гласовете на кухненския персонал, който се подготвяше за вечерта, и барабаненето на дъжда по прозорците. Кат докосна корема си за сетен път. Хубаво беше да си вътре в нощ като тази. Бригите се върна с бутилка шампанско и чаши.

— Да пием за теб. За умната ми Кат.

Кат се поколеба.

— С удоволствие, но предполагам, че не бива. — Потупа корема си. — Нали разбираш.

Бригите простена.

— О, хайде, сега де! Поводът е специален. Само една чаша. Няма да ти навреди.

Бригите опитно разкъса обвивката, махна телта и започна да отвива корковата капачка. Тя излезе с тих пукот. Бригите наля две чаши и подаде едната на Кат.

— Не искам, наистина. Все пак благодаря.

Кат се протегна, за да погали Бригите по ръката. Дължеше много на тази жена, не искаше да я засегне. Но в същото време — трябваше да даде всички шансове на бебето си.

— Нали няма да започнеш да се превземаш пред мен, Кат?

Бригите държеше по една чаша и в двете ръце. Отпи от едната.

— Не, нищо подобно. Просто ми се струва нередно. Благодаря ти, че искаш да ме уважиш. Наистина. По-късно, става ли? След раждането.

Бригите бързо пресуши чашата си и вдигна другата за тост, който бе почти подигравателен.

— След раждането — повтори. — Разбира се. Само ми обещай, че няма да се превърнеш в една от онези самодоволни преродени майки, които отричат бурното си минало.

— Не съм сигурна дали съм имала бурно минало — отвърна Кат. — Разбирам какво имаш предвид. Достатъчно дълго съм водила независим живот. Само че той омръзва, не мислиш ли?

Лицето на Бригите беше безизразно. Тя отпи от шампанското и замълча. Кат взе празната чаша от ръката й и я напълни с вода. Не бяха много хората, с които би споделила чаша — само сестрите й и Бригите.

— Не мога да кажа, че ще ми липсва — призна Кат. — Мъжете, които или са скъсали с най-страхотното момиче на света, или с най-голямата кучка на земята.

— Хмм — произнесе уклончиво Бригите.

— Смешна работа. Като момиче, когато се грижех за по-малките си сестри, си мечтаех само да бъда свободна. Никой да не ме спира. Но независимият живот не се оказа подходящ за мен. Винаги съм усещала, че би трябвало да съм по-щастлива. Да ти кажа истината, бях започнала да се отчайвам. А аз мразя да се чувствам отчаяна.

Бригите й се смееше.

— О, стига де, Кат! Не мислиш ли, че това, което правиш, не е малко отчаяно?

— Какво правя?

— Забременяваш в последния момент от мъжа, който в момента ти е подръка.

— Не е в последния момент!

— Е, там някъде. Хайде, стига де! Много по-отчаяно е от всичко, което си правила досега. Голяма веселба!

Кат усещаше студенината, скрита в думите й. Не искаше да става така. Искаше Бригите да се радва за нея.

— Ако обичаш, ще престанеш ли да го повтаряш. — Гласът й трепереше от вълнение. — Бебето ми може да е всичко, но не и голяма веселба. В нея няма нищо смешно.

— О, забавно е все пак. Жени като теб, Кат, ме разсмиват. Честно. Биенето в гърдите, приказките за независимост и свобода, а после се хващате като удавник за сламка за първата възможност да станете hausfrau.

— Нямам намерение да преставам да работя. Не мога да си позволя да си остана вкъщи. Рори обича работата си, но не изкарва много.

— И как ще стане това? Мислила ли си?

Разбира се, че бе мислила. Не колкото за съмнението, което видя в очите на Рори, и не колкото за това, дали бебето й ще бъде нормално или не. Но беше мислила за живота си като работеща майка, въпреки че той й се струваше много далечен.

— Ще се върна на работа три месеца след раждането. Ако не възразяваш. Сестрите ми ще ми помагат. Рори няма курс след осем вечерта. Ще се оправя.

Бригите допи шампанското си. Вече не се усмихваше.

— Но ще се налага да си тръгваш по-рано, нали? Защото на бебето ти ще му никнат зъби, ще плаче или ще му липсва мама. А когато поотрасне, ще носи костюма на магарешки задник в училищната пиеса за Коледа и мама ще трябва да отиде да го гледа, нали?

Кат поклати глава, очите й се насълзиха от обида. Никога не бе предполагала, че Бригите е способна да изрече всичко това. Освен сестрите си, Рори и баща си, нямаше друг човек, когото да обича повече от Бригите. Тя я беше научила как да бъде зряла жена, независима и силна. А сега отдръпваше любовта си като всички останали, които рано или късно го правеха.

— Държиш се така, сякаш бременността ми е някакво предателство.

Бригите прихна.

— Не предаваш мен, Кат. Предаваш себе си. След две години ще буташ детска количка по някоя улица в предградията и ще се питаш какво е станало с живота ти.