— Поставиха в мен два оплодени ембриона.

— Значи Рори отново е в действие.

— Да, Рори отново е в действие.

— Хубаво, винаги съм го харесвала.

— Сега трябва да чакам две седмици, най-дългите в живота ми.

— И сега си бременна.

Гласът на Джесика беше спокоен и равен с едва забележимо загатване за ирония. Не беше въпрос.

Кат погледна сестра си и й се прииска да я прегърне, да я попита знае ли колко много е обичана.

На Кат й се струваше, че Меган се носеше безпроблемно през живота и приемаше с лекота всичко — развода на родителите си, училището, момчетата и мъжете. Дори следродилната депресия на най-малката й сестра или изтощението, или каквото беше там, изчезна, след като Кърк се премести при нея.

Но Джесика, мислеше си Кат — от самото начало на Джесика й беше много трудно. Кат се изчерви от срам, защото в момента я нараняваше още повече.

— А сега съм бременна, Джес.

Джесика се засмя и това изплаши Кат.

— Знаеш ли откъде разбрах? Понеже никога нямаше да биеш целия този път от „Ийст Енд“, ако не се бе получило.

Кат въздъхна, сякаш бе задържала дъха си минути наред. Може би нямаше да е толкова зле все пак.

— Исках да кажа първо на теб, Джес. — Тя стисна ръката на сестра си. Чувстваше се свободна да го направи. — Дори Рори още не знае.

Джесика се намръщи на Попи и кимна. После погледна сестра си, изчаквайки я да продължи. Но Кат нямаше какво друго да каже.

— Не очаквах, че ще се получи — каза със съзнанието, че вече плещи глупости. — След всичките препятствия. Рори се подложи на операцията само за да може да го направи с ръка. Шансовете бяха нищожни, още от самото начало. По-малко от трийсет процента. — Тя сви безпомощно рамене. — Това е чудо. Никога не съм очаквала, че ще споходи точно мен.

— Смешна работа — изрече Джесика, вече без да се смее. — Защото, когато се подложих на метода инвитро, никога не ми хрумна, че няма да се получи.

— О, Джеси! Не искам да се чувстваш зле заради това бебе.

Джесика хвана ръцете на сестра си.

— Честито, Кат! И ти благодаря, че мислиш за мен. — Тя се засмя и завъртя нагоре очи. — Не се притеснявай. Няма да изперкам. Няма да побеснея. Не ти завиждам. Не съм тъжна. Е, може би мъничко. Естествено е. Но се радвам за теб. От теб ще излезе добра майка.

— Не съм сигурна, че Рори го иска — сподели Кат.

Искаше сестра й да знае — не всичко е идеално. Не си мисли, че всичко е идеално! Притесняваше се за пари, за жилище. Но най-голямата й тревога беше бащата на бебето. Не е идеално.

— Рори ще бъде добър баща — замислено каза Джесика, докато обхождаше с показалец контурите на устата на Попи.

— Той е като Паоло. Обича децата.

Кат с благодарност прие ролята на човек, който се нуждае от успокояване, насърчена да излее сърцето си.

— Обаче ми се струва, че го прави само заради мен. Не знам, Джес. Може да стане голяма каша.

— Когато дойде бебето, той ще се влюби в него. Винаги така става. — Джесика се загледа над водата към детската площадка. Майките от „Съни Вю“ си бяха отишли. Тя поклати глава. — Желая ти всичко най-добро, Кат. И на бебето. Само че не ми говори за чудеса. Инвитрото не е чудо — то е огромен бизнес. — Сега тонът й беше станал горчив, а очите й се бяха напълнили със сълзи от тази несправедливост. — Каква е цената сега? Три хиляди на курс? А ти, Кат, ти си консуматор. Изведнъж решаваш, че искаш бебе, сякаш искаш кола или пътуване в миналото. И получаваш каквото желаеш, нали, Кат? Така че ми спести приказките за чудеса, моля те.

Кат бавно се изправи, искаше да се махне оттук. Сгреши, че дойде, сгреши, че се опита да бъде грижовната голяма сестра. Бяха големи жени със сложен личен живот. Вече не можеш да цунка удареното място, за да мине.

— Джеси, какво да кажа? Инвитрото е последната надежда на много хора. За мен е достатъчно. Какво? Естествено заченатите бебета нямат проблеми? Жените, които зачеват нормално нямат проблеми? Виж Меган. Каква бременност изкара. Проблемът всъщност не е в метода инвитро, нали, Джес?

Попи простена гневно. После започна да плаче пронизително, лицето й отпърво порозовя, после стана червено и накрая лилаво.

— Виж сега какво направи! — троснато изрече Джесика.

Куражът й си отиде, помисли си Кат. Преживяното й дойде в повече, беше твърде тежко за нея. Удържа толкова дълго. А сега черните чувства започват да покоряват смелото добро сърце на Джес.

— Защо мислиш, че дойдох при теб преди всички, Джес? Защото знам, че сигурно боли. Аз обаче имам нужда от теб. Искам да си чудесна леля на това дете. Също като на Попи.

— Това съм аз — промълви Джесика, заглушавана от плача на бебето. — Леля Джесика.

— Трябва да вървя — изморено изрече Кат. Какво да направи? Да се извинява ли? Не можеше.

— Ти трябваше да се грижиш по-добре за мен, Кат.

— За какво говориш?

— Бях само едно дете. На шестнайсет години. Едва навършила шестнайсет. Ти беше на двайсет. В университета. Голяма жена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се грижиш по-добре за мен.

Кат беше искрено шокирана.

— Още ли мислиш за тези стари работи? Трябва да го преживееш, Джес. Какво друго ни оставаше? Да станеш майка на шестнайсет? Станалото няма връзка с нищо друго.

— Смяташ, че абортът е полезен?

— Не съм го казала.

— Попитай сестра си. Попитай Меган. Вие жените с кариера ме разсмивате. Смятате аборта за още една форма на предпазване от забременяване. Те изтръгват бебето от теб. С вакуум. Шибана прахосмукачка. Какво ти причинява това? Ще ти кажа. Съсипва ти живота.

— Ти не си виновна. За нищо. Нямаше какво друго да сторим.

— Съсипва ти живота.

— Вината не е твоя, Джес.

Попи вече беше посиняла от рев. Джесика започна да я люшка силно. Досега Кат не беше виждала бебе с такъв цвят. Вече виеше и нямаше изгледи да престане някога.

— Добре ли е? — попита Кат.

Джесика бе концентрирала изцяло вниманието си върху бебето и издаваше успокоителни звуци, шшш, шшш, шшш, които приличаха на повей на вятъра. Бебето потисна сополиво хлипане, после се умълча.

— Меган не го умее — усмихна се доволно Джесика. — Тя плаче и плаче цяла нощ. — Тя поглади бебешката кожа. — Побъркваш майка си, а, миличко?



Поне всеки от нас има другия.

Рори се подготвяше да го изрече, ако инвитрото не се получи.

Какви бяха шансовете им? Не му трябваше лекар или букмейкър, за да му каже, че не бива да възлага голяма надежда.

Хората си мислеха, че инвитрото засяга само жената. И разбира се, вярно, Кат беше тази, която помпаха с хормони и тялото й се бе превърнало във фабрика за яйца. Но той присъстваше — наблюдаваше как забиваха иглите в плоския й корем, беше до нея, когато настроенията й се меняха от предпазлив оптимизъм до крайно отчаяние, притаил дъх през цялото това време в очакване нещо да се обърка.

Поне имаме другия…

Чувстваше, че трябва да опитат. И опита, защото я обичаше. Обаче вътрешно се подготвяше за неуспех.

Бяха опитали, повтаряше си през най-дългите две седмици от живота си, голямото броене, когато не им оставаше друго, освен да чакат, за да видят дали двете оплодени яйцеклетки в нея няма да се стопят. Поне опитахме, направихме всичко възможно и би било хубаво, разбира се, че би било, но поне всеки има другия до себе си. Не е краят на света, нито нашият край.

Но това му беше хубавото на опитите с малък шанс за успех.

Понякога се получаваха.



Стояха в средата на празната зала за карате с миризма на пот и физически усилия.

— Нали си щастлив? — попита го Кат. — Нали и ти го искаше?

— Шегуваш ли се? — засмя се той. — Това е най-хубавото нещо на света!

И когато тя го обсипа с целувки, той забрави съмненията си. Най-хубавото нещо на света! Момченце — или момиченце — което беше част от него и част от нея. Нов човешки живот, плод на любовта им. Беше най-естественото нещо на света и въпреки това приличаше на вълшебство. Раждането на дете, това чудо на живота!

Огорчението от развода му с Али не беше заличило спомена за чувствата от раждането на Джейк — гордостта, която изпитваха двамата, приливът на безгранично щастие и любовта, която се отприщваше, цялата любов, за която не си подозирал.

Той целуна Кат по лицето, хванал главата й с длани, без да може да разграничи чувствата си към нея и към нероденото им дете.

— Успя — каза. — Наистина успя.

— Успях, нали? — изкикоти се тя. — И ти го искаш не по-малко от мен. Сигурен ли си?

— Това е най-хубавото нещо на света.

Наистина го вярваше. Спомни си обаче споходилата го неувереност, след като Кат тръгна за „Мама-сан“, а той се обади на сина си, за да му съобщи добрата новина.

— Страхотно, татко — изрече Джейк като човек, чийто свят беше обърнат с краката нагоре, без да го попитат дали е съгласен. — Но какво означава това за мен? Какъв ще бъда на бебето? Нещо като голям полубрат, чичо или никакъв? Това мое семейство ли ще бъде или нечие друго?