А тя беше студена като камък.

Погледна го и под кожата с цвят на кафе той се изчерви.

Това не беше неговата урина. Иначе щеше да е топла. А тази явно беше подготвена много по-отрано. Меган знаеше, че изследването няма да покаже следи от кръв.

Тя обаче не каза нищо и след няколко дни го уведоми, че е минал успешно прегледа.

Защото бе започнала да разбира на какво е способен човек за детето си.

На всичко.



— Има нещо, което не съм ти казвала — започна Джесика.

Нямаше причина да му го казва точно сега. Никаква причина да му го казва тази вечер. И никаква причина изобщо да му го казва — освен че чувстваше, че тази тайна, която я изяждаше от толкова дълго време, не биваше да стои между тях. Нямаше причина да я споделя с него, освен правото му да знае.

Паоло се претърколи на една страна и се подпря на лакът.

— Какво?

— Правила съм аборт.

Мълчание в меко осветената спалня. Тежката дума, увиснала между тях. Бавно и мъчително той започна да разбира.

— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?

Тя кимна.

— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.

Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.

— Защо ми го казваш сега, Джес?

— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.

— Твоето наказание?

— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.

— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.

— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.

— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.

— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.

— Ти не си убила бебе, Джесика.

— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.

— Бог не е толкова жесток.

— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?

— Обичаше ли това момче?

Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.

— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!

— Няма нищо.

Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.

— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.

Той я прегърна.

— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.



С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.

— Е, кога двете влюбени птички ще си създадат семейство? — всеки път ги питаше майка му с усмивка, обикновено, след като е разказала някоя смешна случка за внучка си Клои.

— Ние вече сме семейство, мамо — отвръщаше й Паоло всеки път, многократно, докато тя най-накрая схвана. — Семейство от двама.



Попи спеше в креватчето до долния край на леглото.

Губеше се в него, сякаш никога нямаше да порасне достатъчно, за да го изпълни — плешивата й главичка се подаваше от спалното чувалче, облегната на една страна. Ръчичките й бяха свити на нивото на ушите като на малък щангист, пръстчетата й като кибритени клечки бяха свити в миниатюрни юмручета. Никакви съвременни бебешки комплекти за спане. Спалното чувалче на Попи имаше дупки за главата и ръцете й, напълно безопасно, но въпреки това Меган не можеше да се отърси от сковаващия страх, че дъщеря й може да умре всеки момент.

Затова седеше в кухнята и пиеше чай от лайка, без да е мигнала трета поредна нощ, докато жителите на „Хакни“ се смееха, викаха силно и спореха на зазоряване. И докато сълзите на отчаяние се стичаха по лицето й, Меган си мислеше: следродилна депресия? Кой я е измислил?

Беше изтощена, обезумяла от страх и се чувстваше като пълен неудачник. Как трябваше да се чувства? Кой не би се депресирал?

Друг удар върху самочувствието й беше фиаското с кърменето. Отначало Попи беше твърде малка, за да суче, но дебелата весела служителка от здравните служби беше казала на Меган — тя беше казала на Меган, тази служителка, която шефстваше над един бъдещ лекар, — че „бебето“ (ужасната фамилиарност на проклетата жена, вбесяващата неуместна близост) е готово да суче направо от „майката“ (о, майната ти, стара краво!).

Но Меган — която със срам си спомняше благочестивите си речи за преимуществата на кърменето пред майките от „Съни Вю“, които се тълпяха пред кабинета й („Пълно с ценни хранителни вещества, антитела и напълно безплатно — ха-ха-ха!“) — не можеше да му хване цаката. Предполагаше се, че това е най-естественото нещо на света за една кърмачка, но Меган имаше усещането, че са й заповядали да й поникнат криле и да полети.

На теория, разбира се, беше подготвена. Знаеше всичко от А до Я, от кора до кора. Трябваше да вкараш цялото нещо — ареолата заедно със зърното — в устата на бебето. Но когато Меган опитваше, Попи се държеше, сякаш майка й се опитва да я задави. После започваше да пищи до небесата. Меган я умоляваше, увещаваше, опитваше се да подаде на Попи твърдата като камък гърда, която се удряше в бузата й и смъкваше над очите й вълнената шапчица. Майката и бебето плачеха в пълна хармония.

Бебето се бунтуваше, сякаш би повикало социалните служби, ако беше достатъчно голямо да пропълзи до телефона, и Меган прибягваше до шишето, защото се боеше, че дъщеря й ще умре от глад, ако вече не бе на път.

Животът й беше различен от досегашния. Сънят беше нещо недостижимо. Меган си спомняше, че баща й нежно гълчеше дъщерите си, когато ставаха плачливи, капризни и раздразнителни. Преуморени, така казваше. Така се чувстваше сега Меган. Преуморена. Твърде каталясала, за да спи, без да знае кога щеше да дойде следващият шумен ултиматум за шишето, носене на ръце или чиста пелена.

Два месеца след раждането се върна на работа. Като лекар би настоявала за поне тримесечен отпуск, преди младата майка да се върне в света на работещите. Но сега от личен опит откри, че правилата се бяха променили. Без да брои изискванията за оставащата част от стажа си като джипи, Меган откри, че се нуждае от работа, имаше нужда да си припомни коя е била, преди да се роди дъщеря й.

Сестрите й се държаха страхотно. Кат гледаше Попи сутрин, тъй като „Мама-сан“ отваряше чак по обяд, а Джесика идваше следобед. Кърк ги навестяваше, носеше пелени и различни бебешки приспособления — предпазители за контактите, купища залъгалки, но рано или късно всички те се връщаха към живота си и я оставяха сама с бебето през нощта и с тежкото чувство на разочарование от себе си. Тази работа с майчинството… просто изобщо не я биваше. Но не можеше вечно да продължава така, нали? Сестрите й не можеха вечно да я заместват. Сълзите, когато бебето не искаше да се умири, отвратителният малък апартамент и шумната музика от долните етажи! Меган трябваше да вкара живота си в някакъв коловоз.

Обичаше дъщеря си — нямаше място за съмнение. Но не можеше да се справя с тази роля, не беше в природата й, приличаше повече на Оливия, отколкото бе допуснала, а бебето заслужаваше нещо по-добро. Меган чувстваше, че се раздава докрай, но нейното „докрай“ беше смешно незадоволително.

Знаеше, че много жени преминават през бременността и майчинството без помощ. Виждаше ги всеки ден в кабинетите. Самотните майки се превръщаха в норма. Тогава защо на нея й беше толкова трудно? Или вероятно всички се чувстваха по този начин, горките жени, отглеждащи децата си соло. Сега знаеше какво е да живееш в „Съни Вю“.

Наближаваше краят на стажа й. Трябваше да положи тричасов изпит, който по всеобщо мнение беше най-лесната част от сборната оценка.