— Точно така.

— Не е ли чудесна науката? Кърмих Кат, докато малкото чудовище почти не ми отхапа зърната. Мога да се закълна, че всичките ни проблеми започнаха, когато тя реши, че зърното ми е бебешка каша „Фарлис Ръск“.

Меган се засмя. Само характерният хумор на майка й можеше да я накара да се засмее в този момент.

— Болката не ме притеснява. Нито белегът. Нито, че ми взеха Попи и я сложиха в кувьоз. Тормози ме това, че всички очакват да съм друг човек. А аз не го чувствам.

— Знам за какво говориш, мила. От нас се очаква да се превърнем във всеотдайни майки кърмачки, да сменяме наакани пелени веднага щом изстреляме на бял свят първото си отроче. Не искам да обидя малката Пъпит, мила.

— Попи.

— Попи. Разбира се. На мъжете им е позволено да влизат и излизат от ролята си на баща. Но при нас трябва да е естествено. Очакват от теб да станеш всеотдайната майка Тереза само защото си издула корема. — Оливия се наведе по-близо до дъщеря си и сниши глас, сякаш изричаше богохулство. — Нека ти кажа едно: няма нищо естествено да се откажеш от живота си заради друго човешко същество. Не унивай обаче — първите осемнайсет години са най-лошите.

— Ти го чувстваш така.

— Е, да.

— Аз не искам да възприемам детето си като неудобство, бреме или досада. Искам да я обичам както заслужава да бъде обичана. Но… вече имам бебе, а още не се чувствам като майка.

— Тогава ти си като мен — изрече Оливия с нотка на триумф. — И нищо не можеш да сториш.

Изведнъж цялото тяло на Оливия се сгърчи от болка.

— Какво ти е? — попита Меган.

Оливия разтърка ръката си.

— Нищо, мила. От известно време ми изтръпва лявата ръка. От старост е. Е, от средната възраст.

— Трябва да отидеш на лекар.

На вратата отново се почука и Меган се задави от вълнение, когато видя познатото усмихнато лице на баща си, частично закрито от букет и голяма кутия шоколадови бонбони с форма на сърце.

— Детето ми! — възкликна Джак и прегърна дъщеря си. Меган изстена от болка. — О, Боже! Извинявай!

— Заради шевовете е, татко. Още са много пресни.

Джак се усмихна дежурно на бившата си съпруга — без следа от вълнение или лошо чувство. Актьори, рече си Меган.

— Оливия, какъв прекрасен ден!

— Здравей, Джак! Можеш ли да повярваш? Ние сме баба и дядо. Не ти ли се иска да вземеш да си прережеш вените?

— Не, всъщност ми се иска да затанцувам от радост. — Той се обърна към Меган. — Видяхме я… Попи. Толкова е красива! Малко дребничка, разбира се, но ще навакса.

Меган се скри в прегръдките на баща си и притисна лице към гърдите му. От това имаше нужда. Някой да й каже, че накрая всичко ще се оправи. Изведнъж забеляза, че баща й не беше сам. Придружаваше го висока усмихната червенокоса жена някъде на нейната възраст. Меган я погледна, без да разбира, сякаш очаква тя да каже, че е дошла да й измери кръвното или да й даде успокоителни.

— Аз съм Хана — представи се червенокосата. — Честито, Меган! Тя е една малка принцеса. Не се тревожи — аз съм родена в седмия месец, а сега съм метър и осемдесет.

Меган погледна Хана с признателност. Това беше най-хубавото, което беше чула този ден.

Оливия оглеждаше червенокосата.

— Хана е коафьор на филма — обясни Джак.

— Там ли се запознахте? — попита Оливия. — Пипали сте отънялото килимче на Джак? Колко романтично!

— Майко! — предупреди я Меган.

— Колко си подхождате! — Оливия продължи. — Нищо че сте достатъчно млада, за да му бъдете… думата ми бяга.

— А ти си достатъчно стара, за да си държиш вежливия език в хирургично подобрената глава — не й остана длъжен Джак.

— Престанете! — намеси се Меган. — Коремът ми беше разрязан само преди няколко часа, натъпкана съм с успокоителни, само преди минути престанах да пишкам през тръба — а вас ви интересува единствено враждата, която влачите с години. Хайде стига, може ли? Поне за един ден.

— Извинете дъщеря ми — каза Оливия на Хана. — Днес не е на себе си. Току-що е родила.



Накрая всички си отидоха, дори Джесика и Кат, и Меган остана сама, с широко отворени очи, с Попи, някъде в сградата над нея, заспала в кувьоза на интензивното отделение, пазена от два пъти по-голяма плюшена маймунка.

Интензивното отделение работеше денонощно. Сестрите от нощната смяна се зарадваха на Меган, която се дотътри в отделението заедно със системата и седна да погледа как бебето й спи. Нощем интензивното беше много по-спокойно място, отколкото през деня, когато беше пълно с консултанти, лекари, приятели и близки. Меган определено го предпочиташе през нощта, защото не се налагаше да си слага маската на храброст и веселие.

— Искате ли да поемете храненето в три? — попита я сестрата китайка.

Меган поклати глава и се загърна по-плътно с халата.

— По-добре вие, вас ви бива повече.

Сестрата погледна внимателно Меган с котешките си очи.

— Ще е добре за вас. За двете ви.

И Меган остави сестрата да извади Попи от пластмасовата й кутия, нагласи я върху ръката й и Меган пъхна биберона на шишето между устните й. В шишето имаше жалко количество мляко. Кърмата й май пресъхваше.

Меган, която винаги беше толкова способна, която с лекота преодоляваше всички препятствия, които животът изпречваше на пътя й — развода на родителите й, медицинската академия, безчетните изпити, — почувства как сълзите напират в очите й и си рече: „Не мога ли да направя нещо като хората?“

Тя подържа бебето, внимателно наклонила шишето, докато Попи не нададе стон от изтощение и главичката й не се килна настрани, а вълнената й шапка не се свлече върху очите й.

— Засега стига — каза сестрата.

Меган издърпа шишето. И тогава то се случи.

Попи се усмихна.

Ъгълчетата на широката й малка уста се извиха нагоре и за няколко поразителни мига тя оголи беззъбите си венци. Усмивка! Усмивка от дъщеря й!

— Видяхте ли? — попита Меган.

— Какво?

— Тя ми се усмихна!

Сестрата смръщи лице.

— Вероятно се е оригнала.

Оригване, рече си Меган. Съчетание от газове и мляко, затворени в стомахче с размера на напръстник. Или физическо съвпадение — гримаса на дискомфорт или изтощение, която наподобява усмивка. Не, на Меган не й се вярваше.

За нея това си беше чиста усмивка.

Глава 17

Рори видя Кат да влиза в залата по карате колкото се може по-тихо и веднага забеляза, че се е постарала да се разкраси.

Високи токчета, червило, специална рокля. Това не беше Кат, която познаваше. Това беше жена, решила да положи допълнителни усилия тази вечер.

Изненада се да я види точно тук. Осъзна, че не му допада решението й да се появи изведнъж в работата му, без да се обади предварително. Но усилията, които беше положила за външния си вид, докоснаха сърцето му и го изпълниха с невероятна нежност.

Над главите на двайсетте деца, обърнати с лице към него, Рори видя как тя се огледа къде да седне. Курсистите му бяха на възраст от пет до петнайсет, боси, в целомъдрени бели екипи и цветни колани, зяпнали го в устата — дори малките, които попиваха всяка негова дума и чакаха да им поговори още за техниките на париране с крака.

— Вътрешното париране — нами-аши на японски — е полезно, когато нападателят се опитва да ви ритне в слабините.

Кат му се усмихна стеснително от дъното на помещението.

О, тя нямаше нужда от високи токчета с тези крака, помисли си Рори. И не се нуждаеше от червило с тези устни. Жена като нея нямаше нужда от специална рокля.

И без всичко това тя си беше красива.



Когато часът свърши и той си взе душ и се преоблече, каза на Кат, че знае един суши ресторант наблизо. Заведението се оказа препълнено, на двете свободни маси имаше табелки за резервация и ги поканиха да се хранят на бара, ако желаят. Обсъдиха го, решиха, че нямат нищо против, и се настаниха срещу готвача с бяла шапка, който се трудеше над лентичките от сурова риба.

— В японските ресторанти ми харесва това, че можеш да вечеряш и сам — сподели той. — Просто можеш да седнеш на бара. Във френските и италианските не е така. Всички гледат на теб като на самотник. В японските ресторанти можеш да се храниш сам и никой няма да ти обърне внимание.

— Е, по-приятно е с компания — вметна Кат. — Дори тук, на бара. По-приятно е, когато си с някого.

Той се усмихна.

— Сигурно.

— Точно това ми липсваше — каза тя и си личеше, че не й е лесно да го изрече. — Да имам някого до себе си.

Поседяха мълчаливо, докато сервитьорката им поднесе соевата супа, зеления чай и лакираната купа със суши.

— Благодаря ти, че си се погрижила за момчето ми.

— Не съм направила нищо особено.