— Не очаквах, че ще бъде като сцена от „Извънземното“.

Двете сестри загледаха мълчаливо спящото бебе. После Джесика тихо продума:

— Очаквах, че ще се почувствам ужасно, като я взема в ръце. Мислех си, че няма да мога да го понеса. Защото Меган има бебе, а аз не. Но виж я само — как може човек да изпитва лоши чувства, когато я гушне? Как може това бебе да предизвика отрицателни емоции? Тя вече не е въображаемото бебе, нали? В нея няма нищо теоретично. Безспорно тя е Попи. Не е някаква абстрактна идея. Тя е Попи Джуъл и ще остане тук. Ето, подръж я малко.

Кат непохватно пое бебето.

Не й се удаваше така естествено, както на Джесика. Не защото се страхуваше, че ще я изпусне на главата — макар че и този момент го имаше, — а защото, за разлика от Джесика, чувствата, които предизвикваше бебето, заплашваха да я погълнат. Кой би повярвал, че ще стане така? Че Джесика ще приеме раждането с лекота, а светът на Кат ще се преобърне с главата надолу.

Като подържа бебето, почувства физически копнеж, по-силен от всяка страст към любовник, работа или желание да притежава нещо.

Тя държеше това толкова малко бебе, което още не приличаше на човешко същество, и искаше свое собствено. Лудост беше — какво щеше да го прави? Къде щеше да го сложи? Къде щеше да спи?

Но чувството беше по-силно от всичко. Струваше й се, че е пропиляла много години за незначителни неща. В преследване на удоволствия и пари, безкрайните смешни желания за по-хубава кола и по-голям апартамент, подчинени на последните й прищявки и нужди.

На трийсет и шест години съм, помисли си, докато държеше леката като перце племенница. По-близо съм до четирийсет, отколкото до трийсет, и няма да умра, без да държа един ден в ръце свое бебе.

Сега й трябваше само… — какво беше то отново?

О, да. Мъж.



Оливия Джуъл стоеше в сумрачния коридор пред интензивното отделение и ги наблюдаваше през стъклото. Двете й по-големи дъщери, които си подаваха бебето на най-малката — първото внуче на Оливия — една на друга, сякаш можеха да го счупят.

Бебето беше увито като ескимос. Доколкото Оливия виждаше, беше грозно малко копеленце. Ако питаха нея, всички бебета бяха отблъскващи. Но смачканото лице на това тук беше в състояние да пресече дори мляко.

Различно беше, когато, бяха по-големи. Тя бе убедена, че е родила най-красивите момиченца на света. Но дори тогава майчинството беше двайсет и четири часова работа. Това му беше лошото на децата — не можеш просто да ги издокараш и да им се любуваш. Все искаха нещо от теб.

Но, о, сети се как изглеждаха дъщерите й точно преди да ги напусне — източената единайсетгодишна, невъзможно сладката седемгодишна и тригодишната с издуто тумбаче — и нещо в Оливия, нещо, което мислеше, че отдавана е прегоряло, започна да боли. После някой проговори и то изчезна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа? — попита сестрата на бюрото.

— Само гледам — отвърна Оливия Джуъл.



— Той има дъщеричка — обясни Паоло на барманката в онзи момент от вечерта, когато мъжете престават да се притесняват да заговарят бармана. — Попи. Казва се Попи. Тя е един малък боец.

Кърк се ухили гордо и взе чашата си, но тя вече беше празна.

— Нали? Боец. — Повтори той. — Боец ми е тя.

— Честито! — усмихна се барманката. Висока, руса, около трийсетгодишна. Тя забърса бара с мокра кърпа. — Почакай да видиш, когато започне да плаче в три сутринта. После и в четири. И отново в пет. Ще видиш тогава дали е малък боец!

Двамата я изгледаха как се отдалечава.

— Да не повярваш, че има деца — учуди се Кърк.

— Невинаги можеш да познаеш — каза Паоло. — Забелязал съм го.

— Искам тя да има хубав живот. Искам да бъде здрава и калена, да расте сред природата. Не като повечето днешни деца. Затлъстели. Наркоманчета. Искам да я науча да се гмурка! Знаеш ли какво ще направим, като поотрасне? Ще ходим да плуваме с делфините. Много ще й хареса. Попи ще пощурее по делфините.

— За теб, приятел. За трима ви.

— За трима ни — повтори Кърк и се взря в празната си чаша. — Да. Аз съм баща. Не мога да повярвам! Какво разбирам аз от деца?

— Ще се научиш. Как е Меган? Как е майката?

— Тя е страхотна. Много я бива. Ами… умълчала се е. Не говори много.

— Свиква. Свиква с идеята, че е майка.

Кърк замълча и Паоло се сети — отвъд еуфорията, отвъд бирата — този мъж го смяташе за непознат. Но тази вечер нямаше с кого другиго да поговори.

— Много й мина през главата. Прееклампсията. Безкрайните изследвания. Неведението кога ще се роди бебето. Цезаровото сечение. Майко мила, отвориха я като консерва говеждо! Макар че всички казват, че много го бива. Господин Стюарт. Оставял почти незабележими белези, казват. Почти не се забелязвали. А сега Попи е в кувьоз. Меган… не знам. Има вид на прегазена от валяк. Като в анимационните филмчета — и сега не може да се изправи. Между нас казано, все си мислех, че ще се зарадва повече. Че ще бъде по-щастлива…

— Все още свиква — повтори Паоло. Не можеше да проумее една жена да роди и да не е най-щастливата жена на света. Той помаха на барманката. — Може ли да ни донесете още две бири?

— Но какво очаквах аз? — каза Кърк. — Ние не сме като теб и съпругата ти. Не сме близки. Меган почти не ме познава.

Барманката постави бирите пред тях.

— Почакай да започнат коликите — намеси се тя.

— Дайте си време. Меган е млада. Най-малката от сестрите.

— Да, млада е. Но не чак толкова. В смисъл, бабите и дядовците ни, родителите ни не биха рекли, че двайсет и осем годишна жена е твърде млада да има дете, нали? Според тях дори малко е закъсняла.

Паоло се замисли.

— Смятах мама и татко за хора на средна възраст, когато бяха на двайсет и осем.

— Смешна работа. В наше време хората нямат деца в… как ги наричахте — детеродните си години.

— Съвсем вярно. Виж Кайли Миноуг. Твоята сънародница.

— Бог да я благослови, приятел.

— Всички я смятат за най-желаната жена на земята. Но Кайли е… на колко? Трийсет и нещо.

— Най-малко.

— Тя изглежда фантастично. Две мнения няма. Както и да е. Жена в разцвета на силите си. Никой не може да го оспори. Но трябва да се запиташ за яйцеклетките й.

— Яйцеклетките на Кайли?

Паоло кимна.

— Яйцеклетките на Кайли не са в първа младост. От гледна точка на яйцеклетките, те са на средна възраст. Известно ли ти е какво става с яйцеклетките на жената след трийсет и пет? Новините никак не са добри. Затова е цялото бързане. Жената иска бебе, но не може да намери подходящия мъж.

— Това им е най-големият проблем на съвременните момичета, нали? — Кърк се протегна за бирата си. — Прекарват детеродните си години с мъже, които не им харесват.

Барманката събра чашите и забърса надве-натри пред тях.

— Почакай да започнат да му никнат зъби — предупреди.



След като отнесоха бебето, дадоха на Меган снимка. Снимката беше залепена на бяло картонче с думите „Казвам се…“ и „Тежа…“. На мястото за име някой беше написал Попи, но теглото не беше попълнено. Нищо, с което да се похвалиш, помисли си Меган.

На снимката Попи изглеждаше стара — сбръчкано малко старче, облечено в зимни дрехи. Горкото, помисли си Меган. Коя си ти?

На вратата леко се почука и се показа силно гримираното лице на майка й.

— Чук-чук. Има ли някой вкъщи? — попита Оливия.

— Видя ли бебето?

— Надникнах. Набързо. Тя е абсолютна красавица. — Докосна ръката на дъщеря си, като внимаваше да не закачи системата, която я зареждаше с морфин. — А ти, Меган, как си?

— Раната ме сърби.

Оливия погледна корема на Меган.

— Надявам се, че е под зоната на бикините.

— Мисля, че ще мине време, докато обуя бикини, мамо. Само дотътрянето до тоалетната ми се струва като поход.

— Какво има, скъпа? Нещо си потисната. Следродилна депресия?

Меган поклати глава. В това беше проблемът. Всъщност самата тя не знаеше какво става, макар да се досещаше, че има нещо общо с провалянето. Не беше свикнала да губи.

— Винаги съм си представяла, че ще родя по нормалния начин. Цезаровото — много е тежко. Вземат ти бебето. Напомпват те с успокоителни. Разрязват те. И ужасно много боли.

— Недей да превъзнасяш нормалното раждане. Родила съм ви и трите през стандартния канал. Няма нищо вълшебно да ти шият путката.

— Трябва ли да употребяваш тази дума?

— О, добре тогава — вагината. Кърмиш ли?

— Още е твърде малка. А аз още нямам достатъчно мляко. — Меган посочи машината отстрани до леглото, снабдена с нещо като наконечник на прахосмукачка. — Изцеждам се.

— Какво?

— Изцеждам мляко.

— Какво… изпомпваш го от циците и й го дават в шише?